Определение № 589 от 20.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 429/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от И. В. М. против решение № 281/27.11.2019 г. по в.т.д. № 226/2019 г. на Апелативен съд- Велико Т., с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 17/11.03.2019 г. по т.д. № 81/2018г. на ОС-Ловеч е отхвърлен искът на И. В. М. срещу „Дженерали застраховане”АД за заплащане на сумата от 60 000лв., на осн.чл.226, ал.1 КЗ /отм./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на баба й И. М. Б. при ПТП, настъпило на 13.10.2013г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1. и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът „Дженерали застраховане”АД не е подал писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят, че е налице деликт, като ответникът по делото е застраховател по валиден застрахователен договор за застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на процесния автомобил, с който е осъществено ПТП. Спорен пред въззивната инстанция е въпросът дали между ищцата и починалата й при произшествието баба е била налице особено силна и близка връзка, която да обуславя извод за претърпени от първата неимуществени вреди. Апелативният съд е съобразил показанията на разпитаните свидетели като е отчел, че едната свидетелка е майка на ищцата, а друг свидетел - лице, с което ищцата живее на съпружески начала. Счел е, че свидетелските показания непротиворечиво установяват, че И. М. е била кръстена на своята баба; от навършване на четири годишна възраст заедно с майка си е заживяла при баба си и дядо си поради развод на родителите й; баба й я научила да готви, плете, споделяли са си преживявания; материално е била подкрепяна от баба си. Решаващият състав е заключил, че съобразно така установеното съдържание се разкрива една традиционна за българското общество връзка баба – внучка, като не са налице белези за изключителност поради конкретните житейски обстоятелства, която връзка не надхвърля по интензитет и времетраене нормално присъщите белези на съответните роднински отношения. Ищцата е била отглеждана и възпитавана и от своята майка, а не само и единствено от бабата. Като се е позовал и на постановките в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е отхвърлил предявеният иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли внуците да са живели заедно и да са били отглеждани единствено от своите прародители, за да е налице активна материалноправна легитимация по предявения иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./?; 2 / Какви са критериите, които следва да определят отношенията между баби/дядовци и внуци, за да е налице, т.н. изключителност? Въведено е допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/21.06.2018г. по тълк.д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. При условията на евентуалност се сочи и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Налице е позоваване и на хипотеза на очевидна неправилност по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС съобрази, че в задължителната за съдилищата практика, обективирана в цитираното ТР е прието, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. ВКС прави извод, че с посоченото ТР са дадени критериите, които следва да се обсъдят от решаващия съд, за да се прецени настъпили са неимуществени вреди за внуци, поради смъртта на техните баба/дядо – само като минимум е необходимо да се установи наличие на взаимна грижа и помощ, емоционална подкрепа и доверие, като израз на традиционните за българското общество родствени отношения. Едновременно с това е необходимо създадената връзка да надхвърля това традиционно за нашето общество разбиране, т.е. съдът изследва налице ли са проявления на особено близка житейска връзка – трайна и дълбоко емоционална и претърпени поради това изключителни като интензитет и продължителност страдания от настъпилата на смърт на родственика. В случая ВТАС не се е отклонил от задължителната практика и е обсъдил всички събрани доказателства, както и доказаните въз основа на тях обстоятелства относно основните отличителни белези на връзката между касаторката и нейната баба. Не е приел, че само в случай, че внучката е била отгледана изцяло от своята баба, без да участва майката, то ще е налице връзка, надхвърляща по интензитет традиционната за разбиранията на нашето общество такава. В конкретния случай сложилите се отношения – спазване на именната традиция за даване на имена на децата на техните баба/дядо; след развод в първите години на брака жената и малолетното й дете да заживеят в едно домакинство с бабата и дядото по майчина линия; последните да оказват материална и морана подкрепа както на своята внучка, така й на своята разведена дъщеря; тези отношения да се пренесат в годините напред и до раждането на правнуче, са преценени от въззивния съд като обичайни за българското общество, традиционно отдаващо съществено значение на семейните ценности като взаимната помощ, доверие, грижа, разбирателство, удовлетворение от постижения в живота между възходящи и низходящи. Същевременно е посочил, че липсват доказателства за изключителност извън обичайната в отношенията между баба и внучка. В случая касторката оспорва крайния извод на въззивната инстанция по отношение естеството на тази връзка, което оспорване сочи на доводи за наличие на касационно основание по чл.281, т.3 ГПК за необоснованост на въззивното решение. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да преценява конкретните доказателства по спора и приетите за установени въз основа на тях факти. Не е налице и формално соченото от касаторката основание по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК, без същото да е обосновано с доводи за особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд