Определение № 4665 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5261/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от И. К. И., чрез адв. А. С. Р., срещу въззивно решение № 168/05.05.2023 г., постановено по гр.д. № 96/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1120/17.10.2022 г., постановено по гр.д. № 2821/2021 г. на Районен съд – Пазарджик. С последното е отхвърлен предявения от И. К. И. срещу Л. И. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено, че Л. И. К. дължи на касатора сумата от 18000лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за правна защита и съдействие № 778820 от 19.03.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда /22.03.2021г./ до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. 1031/2021 г. от РС – Пазарджик. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен. В изложението към касационната жалба се цитира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касаторът поставя следните въпроси, уточнени от настоящата инстанция: 1/ Какъв е редът за оспорване на производен счетоводен документ по смисъла на чл. 182 ГПК, издаден от платежна институция?; 2/ Как се прилага чл. 154 ГПК при отсъствието на доказателство по какъв начин наредените парични суми са получени? По първите два 1 въпроса твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 95/01.07.2016 г. по гр.д. № 3527/2015 г. на ВКС; 3/ Какъв е срокът, в който ответникът може да представи доказателства по предявения срещу него иск във вр. с чл. 131, ал. 3 ГПК? Сочи противоречие с решение № 13/22.03.2013 г. по гр.д. № 508/2012 г. на ВКС и решение № 198/10.11.2015 г. по гр.д. № 2441/2015 г. на ВКС. 4/ Може ли въпреки искането Окръжен съд да не се произнесе по нарушението по чл. 131 ГПК, извършено от първоинстанционния съд, въпреки че същото е релевирано в откритото пред въззивния съд заседание? Твърди противоречие с решение № 24/20.02.2014 г. по гр.д. № 5245/2013 г. на ВКС. 5/ Възможно ли е сам кредиторът да погаси спрямо себе си – на собствена банкова сметка задължения към него? Счита, че разглеждането на петия въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касаторът твърди още, че решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Л. И. К. в писмен отговор взема становище за нейната недопустимост на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а в случай че се приеме за допустима, моли да бъде отхвърлена като неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Не е основателен доводът на ответника по касационната жалба за недопустимост на производството във вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 3/23.02.2022 г. по тълк.д. № 3/2019 г. на ВКС, ОСГТК, ако делото е образувано с искане за защита на нарушено материално право, регламентирано в гражданското законодателство, независимо от неговия вид - облигационно, вещно, семейно, трудово и др. - делото е гражданско. Настоящото производство е образувано именно с такова искане, поради което приложим праг на касационно обжалване е този за гражданските дела, респ. въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения по реда на чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415 ГПК иск, въззивният съд е приел за установено, че между страните е налице валидно сключен договор за правна помощ и съдействие № 778820 от 19.03.2018 г. за процесуално представителство по т.д. №221/2016 г., с който е уговорено заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 18 000лв. С оглед на приетите писмени доказателства по посоченото дело е приел, че в открито съдебно заседание на 18.04.2018 г. по т.д. №221/2016 г. адв. И. И. е представил списък с разноските по чл. 80 ГПК, както и платежни документи, удостоверяващи 2 внасянето на части по банковата му сметка на адвокатското възнаграждение, като една част от преводите били направени от Л. К., а други лично от адв. И., но всички с основание – хонорар по договор за правна помощ и съдействие в полза на ищеца по т.д. 226/2016 г. Л. К.. Установил е, че с постановеното съдебно решение по т.д. № 221/2016г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик въпреки изхода по делото съдът не е присъдил разноски в полза на ищеца, като в мотивите си е посочил, че съгласно договора за правна защита страните са уговорили плащане на процесната сума по банков път преди датата на провеждане на съдебното заседание, но липсват доказателства за извършени разноски. Приел е, че адв. И. И. е подал молба по чл. 248 ГПК, с която е поискал изменение на решението в частта за разноските, като е посочил, че представените счетоводни документи към адвокатското пълномощно удостоверяват плащането на договореното между страните адвокатско възнаграждение, същото е заплатено на части и всяка отделна сума /част/ е внесена по банков път с изрично посочване в чия полза е и на какво основание. В молбата по чл. 248 ГПК адвокатът се е позовал на съдебна практика и е разяснил, че не е пречка внесената сума да е от трето лице, в т.ч. и самия процесуален представител, ако е безспорно основанието, на което е внесен паричният превод. Впоследствие молбата по чл. 248 ГПК е оттеглена от Л. И. К.. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на касатора за липса на действително заплатено възнаграждение. За да формира този извод, съдът се е позовал на признанието от страна на адв. И. И. на неизгодни за него факти в приключилото т.д. № 221/2016 г. - валидността и действителността на процесните банкови преводи, а също и на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства. Въззивният съд подробно е анализирал представените платежни документи и е приел, че удостоверяват банкови преводи, направени или от Л. И. К. към банковата сметка на адв. И. И. или лично от адв. И. И. по собствената му банкова сметка, като на всеки превод е посочено като основание заплащането на процесното възнаграждение. Посочил е още, че преводите с наредител Л. К. са били извършени чрез Изипей, през системата за електронни плащания ePay.bg, както и че няма данни някое от захранванията по сметката на адв. И. да е било нередовно. Приел е, че процесните платежни документи касаят само и единствено задължение по уговорения между страните адвокатски хонорар от 18 000лв. предвид посоченото ясно и конкретно основание на всеки един от преводите. Приел е още, че не е установено между страните да са постигнати уговорки, които да не позволяват плащането на възнаграждението в брой, с последващо внасяне на сумата по банков път от самия кредитор по собствената си банкова сметка или респективно от трети лица. Въззивният съд е посочил, че платежните документи не са оспорени от адв. И. И. като неистински или като извършени на друго основание, а също така е приел, че няма логика кредитор да внася собствени средства по сметката си с вписано основание погасяване на задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение по конкретно дело. Посочил е още, че не е налице сила на пресъдено нещо относно разноските по т.д. №226/2016 г., доколкото в мотивите си в решението съдът е посочил 3 обобщаващо, че липсват доказателства за плащането на разноски, без изобщо да обсъжда приложените такива още към договора за правна защита и съдействие и към списъка по чл. 80 ГПК. В този смисъл пропускът на обсъждането на платежните документи е следвало да бъде отстранен по реда на започналото, но неприключило поради оттегляне на молбата производство по чл. 248 ГПК. С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно, поради което е потвърдил същото. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В случая начинът, по който са формулирани поставените въпроси, не отговаря на указанията съгласно Тълкувателно решение №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за поставяне на материалноправни или процесуалноправни въпроси, включени в предмета на спора и обусловили правната воля на съда, обективирана в атакувания акт, доколкото всеки един от тях съдържа условие/твърдение, което не отговаря на фактите по делото. Първите два въпроса касаят реда по оспорването на частни свидетелстващи документи и разпределянето на доказателствената тежест от съда при оспорването им. Поставените въпроси са изцяло ирелевантни, доколкото касаторът изобщо не е оспорил представените платежни документи в хода на производството. Също така и цитираното от касатора решение касае различна фактическа обстановка и дава разрешение на правен въпрос, който е неотносим по настоящия спор – относно доказателствената сила на заявления за изпращане на пари по системата „У. Ю. ” (W. U. ) и реда за оспорването им. За пълнота следва да се добави, че правилно въззивният съд е посочил, че касаторът е следвало да оспори документите още в хода на производството пред първата инстанция, а по отношение на твърдяната от него невъзможност да присъства на конкретното заседание е отбелязал, че районният съд е провел и последващо заседание, на което ищецът е можел да осъществи защитата си по съответния ред. Третият и четвъртият въпрос обобщено касаят преклузиите във връзка с приложението на чл. 131 ГПК и по същество преповтарят оплакванията на касатора във връзка с доводите му, че не е следвало първоинстанционният съд да приема представените от ответника с молба от 29.07.2022 г. документи и невъзможността му да ги оспори. Следва да се посочи, че още с отговора на исковата молба ответникът се е позовал на наличието на процесните платежни документи, също е поискал приобщаването на т.д. №221/2016 г. към настоящото дело, където въпросните документи са били приложени. Не на последно място, представените от ответника документи са същите, които са представени лично от касатора по въпросното дело, поради което 4 необосновано е възражението, че не са били известни на страната. Не отговаря на данните по делото и наличието на направено възражение в откритото заседание пред въззивния съд, доколкото там касаторът е изложил доводи относно невъзможността си да оспори представените платежни документи пред първата инстанция и се касае до преклудирани негови възражения. Не отговаря на фактите по делото и съдържащото се в поставения пети въпрос твърдение, че кредиторът погасява спрямо себе си по собствена банкова сметка задължение. Следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че на всеки от преводите, направени от касатора по собствената му банкова сметка, е било вписано като основание задължението по договора за правна помощ в полза на Л. К. и няма логична причина кредитор да внася собствени средства по сметката си за погасяване на чуждо задължение. Позовал се е и на молбата по чл. 248 ГПК, където именно касаторът развива доводи и цитира съдебна практика, според която не е пречка внесената сума да е от трето лице, в т.ч. и самия процесуален представител, ако е безспорно основанието, на което е внесен паричният превод. При тези съображения не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК по нито един от представените въпроси, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. При този изход на спора и неоснователност на касационната жалба не се дължат разноски в полза на касатора. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.