Определение № 1649 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 799/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. С. от [населено място] против определение № 108 от 24.02.2025 г. по в. ч. т. д. № 62/2025 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Варненски окръжен съд определение № 12 от 24.02.2025 г. по т. д. № 533/2024 г., с което, на основание чл. 130 ГПК, е прекратено поради недопустимост производството по делото, образувано по предявен от частния касатор срещу „Тракия Строй Инвест“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 150 000 лв. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно. Оспорва се извода, че релевираните с исковата молба факти са преклудирани от влязлото в сила решение, постановено по спор между страните. Според касатора, в образуваните досъдебни производства са установени факти за извършено от него двойно плащане по сключения с ответното дружество договор за строителство от 19.06.2019 г., поради което исковата сума следва да му бъде възстановена. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Като значим за изхода на делото е поставен въпросът: „Дали може да се приеме, че М. Д. С. може да заведе дело спрямо ответника, при условие че му е платил два пъти за нещо, за което е осъден“. В подкрепа на твърдението за противоречие с практиката на ВКС частният касатор се позовава на определение № 694 от 05.11.2009 г. и решение № 41 от 22.04.2020 г., постановени по т. д. № 575/2009 г. на II т. о., както и на решение № 539 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 635/2009 г. на IV г. о. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което, на основание чл. 130 ГПК, е прекратено производството по делото и е върната исковата молба, въззивният съд е споделил извода за недопустимост на предявения от М. Д. С. срещу „Тракия Строй Инвест“ ЕООД иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 150 000 лв., по съображения, че спорът относно тази сума, претендирана като недължимо платена на търговското дружество, вече е разрешен със сила на пресъдено нещо (по водените между страните т. д. № 96/2020 г. на Добрички окръжен съд и в. т. д. № 316/2022 г. на Варненски апелативен съд), като в настоящото производство ищецът не се позовава на различни факти от вече преценените в приключилия исков процес. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от частния касатор въпрос не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване. По начина, по който е формулиран, същият е предпоставен от извършването на проверка на фактите по делото, каквото произнасяне касационната инстанция дължи едва при разглеждането по същество на частната касационна жалба, но не и в производството по допускане на касационния контрол. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Дори да се приеме, че поставеният въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е доказано поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от частния касатор актове на ВКС са неотносима практика, доколкото в тях са разрешени съвсем различни правни въпроси, съответно: решение № 41 от 22.04.2020 г. по т. д. № 575/2009г. на II т. о. съдържа произнасяне по въпроса какъв е предметът на разглеждане и решаване при предявен отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК /отм./ - валидността, респ. годността на самото изпълнително основание и/или дължимостта на оспореното вземане, т. е. самото изпълняемо право, удостоверено с извънсъдебното изпълнително основание; следва ли да се обсъждат направените от ответника доводи и възражения, касаещи каузалните отношения между страните, а решение № 539 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 635/2009 г. на IV г. о. – по въпроса за значението на писмено становище, имащо характер на признание на ответниците, направено по друго дело. Не са налице и останалите две основания – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е подкрепено със съответните актове на КС или на СЕС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки. Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение