Определение № 60579 от 16.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 482/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. С. Б. и С. С. Б. срещу решение №12369 от 20.11.2020г., постановено по в.гр.д.№1820/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение №5030/21.11.2029г. по гр.д.20191200100027/2019г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на А. С. Б. и С. С. Б. с правно основание чл.432, ал.1 КЗ против ЗК „Лев Инс“ АД за разликата над присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 110 000лв. за всеки един от ищците до претендирания размер на обезщетения от по 200 000лв. за всеки един от тях.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно (до степен на очевидна неправилност), поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че присъденият размер от по 110 000лв. за дължимите обезщетения за неимуществените вреди на всеки един от ищците, резултат от смъртта на техния баща С. Б., е занижен съобразно критериите, посочени ППВС №4/68г. Излагат се доводи в подкрепа на тезата, че между ищците и покойният им баща е била установена силна емоционална връзка, основаваща се на любов, подкрепа, разбирателство и взаимопомощ, която обуславя определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД в пълния му претендиран от ищците размер. Сочи се, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразено с практиката на ВКС, относима за подобни случаи. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване изцяло на предявените искове с присъждане на разноски, включващи и адвокатско възнаграждение за трите инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, са формулирани следните правни въпроси, които според касаторите обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основани чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в ППВС №4/68г., както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №53/24.07.2020г. по т.д. №881/2019г. на ІІ т.о; решение №56/17.08.2020г. по т.д.№1548/2019г. на ІІ т.о; решение №62/24.07.2020г. по т.д.№777/2019г. на ІІ т.о.; решение №63/28.07.2020г. по т.д. №2086/2019г. на ІІ т.о; решение №81/30.07.2020г. по т.д. №889/2019г. на ІІ т.о; решение №83/21.10.2020г. по т.д.№1664/2019г. на І т.о; решение №107/16.11.2020г. по т.д.№2448/2019г. на ІІ т.о.; решение №108/21.10.2020г. по т.д. №1287/2019г. на ІІ т.о; решение №151/12.11.2013г. по т.д.№486/2012г. на ІІ т.о. и решение №130/09.07.2013г. по т.д.№669/2012г. на ІІ т.о.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК при постановяване на въззивното решение?“ са критериите за определяне на справедливото обезщетение?“. Според касаторите въпросът е решен в противоречие с разясненията, дадени с ППВС №1/1953г.; ППВС І7/1965г.; ППВС №1/1985г; ТР №1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

При условията на евентуалност се иска допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, в който се твърди, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въпросите не са решени от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло решение №5030/21.11.2029г. постановено по гр.д.20191200100027/2019г. на Благоевградски окръжен съд, включително в частта му, с която са отхвърлени исковете на А. С. Б. и С. С. Б. с правно основание чл.432, ал.1 КЗ против ЗК „Лев Инс“ АД за разликата над присъдения размер на обезщетенията за неимуществени вреди от по 110 000лв. за всеки един от ищците до претендирания размер на обезщетения от по 200 000лв. за всеки един от тях.

Въззивното решение не е обжалвано от застрахователя в частта му, с която исковете на А. Б. и С. Б. са уважени за разликата от 65 000лв. до 110 000лв. за всеки един от ищците, поради което с влязло в сила решение е установено (при липса на съпричиняване на вредоносния резултат по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД и при доказана причинна връзка между произшествието, станало на 10.07.2018г. и смъртта на С. Б., настъпила на 27.08.2018г.), че е ангажирана отговорността на ответника ЗК „Лев Инс“ АД по чл.432, ал.1 КЗ за обезщетяване на претърпените от ищците А. Б. и С. Б. неимуществени вреди от смъртта на техния баща С. Б., резултат от пътнотранспортното произшествие, станало по вина на застрахования при ответното дружество към датата на злополуката по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ водач на т.а. „Скания“ с ВК [рег.номер на МПС] – П. Т. А..

Произнасяйки се по спорния въпрос относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният състав е обсъдил и кредитирал показанията на свидетелите С. М., и Р. Велякова. Приел е за установени следните релевантни за спора обстоятелства: ищците са деца на пострадалия С. Б. и към момента на настъпване на смъртта му са били вече пълнолетни, работоспособни, здрави, водели са самостоятелен живот като ищцата С. е била на 32 години, а ищецът А. - на 30 години; и двамата са поддържали близки отношения със своя баща, основани на взаимна привързаност, взаимна помощ и подкрепа; починалият С. Б. на 60г. е бил здрав, работоспособен, грижовен и отговорен към семейството си, осигурявал е издръжка на семейството си и е подкрепял и подпомагал децата си; ишцата С. към момента на смъртта на своя баща е имала вече свое семейство, и е живеела в самостоятелно домакинство, но е продължила да поддържа близки отношения със своя баща - често посещавала бащиния си дом, водела голямото си дете, на което С. Б. много се радвал; ищецът А. не е бил женен, живеел е в едно домакинство с баща си и майка си, работел е заедно с баща си и заедно са строяли нов дом за семейството, съветвал се с него; след смъртта на неговия баща, върху ищеца А. е легнала да довърши изграждането на семейния дом; загубата на техния баща дълбоко покрусила двамата ищци - ищецът А. изпаднал в шок, когато научил за произшествието, наложило се да му бъде оказвана медицинска помощ, след смъртта на баща му дълго вземал успокоителни медикаменти; след смъртта на баща си А. се променил трайно - вече не бил така комуникативен; ищцата също тежко понесла смъртта на баща си като загубата настъпила в период, когато тя била накрая на бременността си, и дни след смъртта на баща й родила второто си дете; оглед състоянието й на напреднала бременност, и свързаното с това особено емоционално състояние С. е преживяла относително по-тежко от обичайното смъртта на своя баща; настъпилата смърт на С. Б. е поставила двамата ищци пред необходимостта те да поемат грижите за неговата съпруга - тяхна майка, тежко увредена от същото ПТП.

При определяне размера на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД въззивният състав е отчел всички посочени по-горе обстоятелства, сочещи за значителен обем за неимуществените вреди, претърпени от двамата ищци в резултат от смъртта на техния баща. Същевременно съдът е взел предвид, че и двамата ищци са млади, здрави, и вече зрели хора, които са били финансово и организационно независими от своя баща, като ищцата С. вече е имала свое семейство, както и че макар да са имали неговата бащина подкрепа и помощ при нужда, смъртта на техния баща не ги е лишила от възможност да си осигуряват средства за издръжка, и не е наложила настъпването на драстични промени в техния бит. В заключение в обжалваното решение е посочено, че справедливото обезщетение по на чл.52 ЗЗД, правилно е било определено по размер от първостепенния съд - от по 110 000 лв. за всеки от ищците, който размер е съобразен с критериите за справедливост, формулирани с ППВС №4/1968г., кореспондира на действително претърпените болки и страдания загубата на техния баща и на икономическата конюнктура в страна към момента на увреждането.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касаторите основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с цитираната от касатора практика на ВКС, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №1 в изложението: „За критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, които съдът следва да обсъди и вземе предвид при постановяване на решението си, за да определи справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди?“. В т. ІІ от Постановление №4/23.12.1968г. на ПВС е прието че „ при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства както и значението им за размера на неимуществените вреди“. Според Пленума на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението като при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди Според разясненията в ППВС №4/1968г. справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД.

Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществените вреди, дължими на А. Б. и С. Б., въззивният състав стриктно се е съобразил с посочените в постановлението общи критерии и е направил преценка на специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Въззивният съд е определил размера на обезщетението от по 110 000лв. за всеки един от ищците след изчерпателно посочване на всички релевантни за спора факти, включително възрастта на починалия наследодател – 60г.; възрастта на А. Б. и С. Б. - съответно на 30г и 32г., както и икономическите условия в страната към датата на настъпване на застрахователното събитие.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и не е решен в противоречие с задължителната практика на ВС (цитирана в изложението), поставеният от касаторите въпрос №2: „Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК при постановяване на въззивното решение?“. В мотивите на обжалваното решение въззивният състав, освен изчерпателното посочване на релевантните за спора по чл.52 ЗЗД факти, е изложил и правни изводи за тяхното значение за определяне на дължимите на ищците обезщетения, като по този начин се е произнесъл по доводите и възраженията на страните, застъпени както във въззивната жалба на А. Б. и С. Б., така и във въззивната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД.

Не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.2, предл..3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно следва да се има предвид, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не излагат съображения за очевидна неправилност на въззивното решение, различни от тези, с които обосновават неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,