Определение № 5371 от 24.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 118 от 25.03.2025 г., постановено по в. гр. дело № 105/2025 г. на Окръжен съд - Плевен, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение № 998/16.07.2024 г. по гр. дело № 1622/2024 г. на Районен съд - Плевен, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. В. А. сумата 2000 лв. като обезщетение за неимуществените вреди, причинени от задържането му за срок от 72 часа с прокурорско постановление по пр.пр. № 4053/2021 г. по описа на Плевенската районна прокуратура, както и за повдигнатото на 16.09.2021 г. обвинение в извършване на престъпление по чл. 316 вр. чл. 308 НК, прекратено с прокурорско постановление от 01.08.2022 г. поради това, че деянието не е престъпление, ведно със законната лихва от 01.08.2022 г. до окончателното изплащане на обезщетението. Със същия въззивен акт е потвърдено първоинстанцинното решение в останалата му част, с която искът на А. срещу Прокуратурата за разликата до предявения размер от 10 000 лв. е бил отхвърлен, като неоснователен. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост – основания по чл. 281, т.3 ГПК. Насрещната страна В. В. А. не ангажира становище по касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на Прокуратурата на Република България за допускане на касационно обжалване се обосновава приложното поле на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и на това по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК. При твърдения за разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС са поставени въпросите: 1. При определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да отчете промяната в обществено-икономическите отношения, инфлацията и отражението им върху размера на неимуществените вреди; 2. При определяне на обезщетение по чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да приложи разпоредбата на чл. 235 ал. 2 ГПК; както и 3.Длъжен ли е въззивният съд да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. По отношение на втория въпрос се поддържа наличие и на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Наред с така поставените въпроси касаторът намира въззивното решение за очевидно неправилно. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната му част и присъди вместо него обезщетение в размер на сумата от 2000 лв. въззивният съд е приел, че фактическият състав за ангажиране отговорността на държавата за вреди по чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ е осъществен, тъй като ищецът е бил задържан за 24 часа, а наказателното преследване срещу него е продължило почти година. Посочил е, че обезщетение се дължи от държавата и тогава, когато наказателното производство е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, какъвто е и настоящият случай. Въз основа на събраните свидетелски показания, ценени в съвкупност с всички останали доказателства по делото, вкл. представената справка за съдимост, съдът е достигнал до извод, че ищецът е търпял обичайните вреди от оказаната наказателна репресия, които обичайни вреди предвид съдебното му минало не надвишават сумата от 2000 лв., имплицитно отчитайки икономическата обстановка в страната. Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. При посочените решаващи мотиви, формулираните от касатора въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. По първия въпрос касационното обжалване не следва да бъде допускано, тъй като, макар и обусловил крайните решаващи изводи на съда, даденият отговор не противоречи на съдебната практика, установена по приложението на материално-правната норма на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на Върховния касационен съд, според която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигане на обвинение, включително и в случая, в който наказателното производство е било прекратено преди достигането до съдебната фаза на процеса, съдът се ръководи от множество обективни критерии, един от които е степента на икономическо развитие на страната. И по другите два въпроса е формирана многобройна съдебна практика, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236 ал.2 ГПК съдът е длъжен да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване, като обсъди всички относими доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните и прецени всички правно релевантни за спорното право факти. В случая въззивният съд е сторил точно това, без да се отклони от даденото правно разрешение. Налице са собствени мотиви, изградени след преценка на всички доказателства за настъпили релевантни за спора факти и обстоятелства, въз основа на съвкупния анализ на които съдът обосновано е приел, че държавата дължи обезщетение за вреди от незаконно повдигане на обвинение и в случаите, в които наказателното производство е прекратено поради това, че извършеното не съставлява престъпление, а обстоятелството, че пострадалото лице е било осъждано, има отношение и е определящо единствено за определянето на размера на обезщетението, но не и за неговата дължимост. Наличието на трайна и последователна практика по втория въпрос изключва основанието за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Решението в атакуваната част не е и очевидно неправилно. По силата на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК очевидна неправилност е налице, когато неправилността на решението е толкова съществена, че може да се установи несъмнено и единствено от съдържанието на съдебния акт, без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или когато е приложена несъществуваща /вкл. отменена/ правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретния случай такива квалифицирани форми на неправилност не се установяват. Ето защо, не е налице основание за допускане на обжалването и по чл. 280, ал. 2 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,