Определение № 2813 от 04.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 873/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 6104/24.11.2022г., подадена от С. Л. Т., чрез процесуалния представител адв.Б. В., срещу решение № 304 от 04.10.2022г., постановено по въззивно гр.дело №361/2022г. на Пернишкия окръжен съд. С обжалваното решение, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №260097/21.03.2022г. по гр.д. № 1573/2021г., е признато за установено, че С. Л. Т. дължи на З. Б. Н. и на Б. Д. Н. (в качеството им на наследници на починалия Б. З. Н.-заявител по ч.гр.д. № 4686/2020г. по описа на Пернишкия РС), разделно на всеки от ищците по част (съобразно участието им в наследственото имущество на починалия им наследодател) от сумата 12 000 лева - главница по договор за паричен заем, с нотариално заверени подписи, сключен на 28.02.2017г. между покойния Б. Н., като заемодател и ответника, като заемополучател, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение- 01.04.2021г. до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 4686/2020 г. по описа на Пернишкия РС. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Иска се да бъде допуснато до касационен контрол, да бъде отменено и да се постанови решение, с което предявеният иск бъде отхвърлен. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 20 от 23.07.2018г. по гр.дело № 1377/2017г. на II ГО, решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д.№ 510/2011г. на II ГО, решение №374/22Л1.2010г. по гр.д.№ 219/2010г. на II ГО на ВКС, решение № 7/22.02.2011г. по търг.д.№ 264/2010г. на II ТО на ВКС и с определение № 502/30.07.2020г. по търг.д. №2499/2019г. на II ТО на ВКС по процесуалноправния въпрос: 1. За задължението на съда да обсъди всички относими към спора доказателства, доводите и възраженията на страните, съгласно изискването на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като съдебният акт трябва да бъде мотивиран и обоснован. Поставя и въпрос, за който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правотоа именно: 2. При твърдение, че една от страните не е съставила или подписала документ за отчитане на изпълнението, съгласно договора или не е предприела действия документът да бъде съставен от другата страна или от трето лице, фактът на изпълнението подлежи ли на доказване и със свидетелски показания и забраната по чл. 164 ГПК следва ли да се счита за отпаднала. С писмения си отговор ответниците по касация З. Б. Н. и Б. Д. Н., чрез пълномощника адв. Д. С., изразяват становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол на обжалваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, при предпоставките на чл. 280 ГПК. Съдът е бил сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК за установяване вземанията на ищците към ответника по договор за паричен заем от 28.02.2017г. в размер 20 000 лева-главница и 3 000 лева-неустойка по чл. 10 от договора за заем, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2021г., за които суми е издадена заповед № 3053/13.10.2020г. по ч.гр.д. № 4686/2020г. на Пернишкия РС за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Искът за сумата 3 000 лева е изцяло отхвърлен и в тази част решението на въззивния съд е влязло в сила, като необжалвано от ищците. Съставът на окръжния съд е установил от фактическа страна следното: на 28.02.2017г. е сключен договор за паричен заем с нотариална заверка на подписите между наследодателят на ищците-Б. З. Н.- заемодател и ответника С. Т., като заемополучател за сумата 20 000 лева, която била преведена по банков път на същия ден-28.02.2017г. от заемодателя на заемополучателя. По силата на договора ответникът се задължил да върне заемата сума до 01.07.2017г. на четири месечни вноски, платими до 10 число на месеца, като всяка вноска следвало да бъде в размер минимум 5000 лева. В чл.5 от договора страните уговорили, че заемът ще се връща в брой, в дома на заемодателя в [населено място] срещу издаване на писмена разписка или по изрично посочена в договора банкова сметка на заемодателя в „Юробанк България“ АД. Според приетите по делото три извлечения от разплащателна сметка на 10.04.2018г. ответникът превел на заемодателя Н. сумата 5 000 лева; на 31.12.2018г. превел 2000 лева, а на 08.07. 2019г.- 1000 лева. Според събаните в първоинстанционното производство събрани гласни доказателства-показанията на свидетеля Р. Т. Т., през лятото на 2017г. свидетелят четири пъти носел в плик и предавал в магазин в [населено място] лично на Н. по 3 000 лева, в банкноти от 50 лева и 100 лева. Свидетелят не знаел за какво са парите, но при предаването Б. Н. ги преброявал, приемал ги и нищо не възразявал. Съдът е приел, че спорните въпроси пренесени във въззивното производство, с оглед оплакванията в жалбата на ответника Т. са относно това какви задължения са погасени с платените 8000 лева-главница по договора за заем или неустойка и дали заемополучателят е върнал на заемодателя и останалите 12 000 лева. Въззивният съд е посочил, че след като страните по заемното правоотношение са уговорили в писмен вид в договора за заем, с нотариална заверка на подписите, конкретни алтернативни начини за извършване на погасяването на заема - да бъде връщан в брой, в дома на заемодателя в П. срещу издаване на разписка или по изрично посочена в договора банкова сметка на заемодателя в „Юробанк България“ АД, то свидетелските показания на свидетеля Т. за установяване погасяването на част от задължението са процесуално недопустими по смисъла на чл. 164, ал.1, т.4 от ГПК, а ищците не са дали своето изрично съгласие по смисъла на чл.164, ал.2 от ГПК. Въззивният съд е приел, с оглед установената фактическа обстановка, че ищците са доказали сключването на договора за заем от техния праводател и предаването на заемополучателя по банков път на 28.02.2017г. на заемната сума 20 000 лева; ответникът от своя страна е доказал, че в изпълнение на задълженията си по заема, но след изтичане на срока за връщане, уговорен за 01.07.2017г. е превел на Б. Н. сумата 8 000 лева. С тази сума заемополучателят е погасил част от главницата по заемния договор, независимо, че същата е платена след крайния падеж, като в случая приложение следва намери правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД, а не на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Съдът е съобраззил, че в преводните бележки ответникът е посочил като основание за плащанията си „връщане на заем“, а не заплащане на неустойка, поради което и е приел, че длъжникът валидно е упражнил правото си да избере кое задължение погасява - като е избрал да погасява именно главницата по заема. С тези мотиви, съдът е уважил установителния иск за дължимост на главницата по договора за заем до сумата 12 000 лева. Върховният касационен съд намира, че касационен контрол на решението не може да се допусне. Първият поставен в изложението по чл.284, ал3, т.1 ГПК процесуално правен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими доказателства, доводи и възражения на страните и да мотивира решението си е обуславящ изхода на всяко дело и реализира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По така поставения въпрос е създадена многобройна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които касаторът се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; длъжен е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни факти за установени, а други за неосъществили се; трябва да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В пълно съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е изготвил собствени мотиви, с които се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК. Следва да се допълни, че първият въпрос е поставен във връзка с изложените в касационната жалба твърдения за неправилна оценка на установените по делото факти и неправилно игнориране на събраните свидетелски показания, довело до необосновани логически изводи на въззивния съд-оплаквания за неправилност на решението, които не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по които касационният съд не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК (ТР№1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Вторият поставен въпрос отново е израз на несъгласието на касатора с анализа на доказателствения материал от въззивния съд и е свързан с оплакванията му за допуснати процесуални нарушения и формиране следствие на това на грешни крайни изводи. Тези доводи, както се посочи, са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. Отделно от това, по въпроса за приложението на чл. 164, ал.4 ГПК е налице трайна и изобилна съдебна практика, на която обжалваното решение не противоречи и която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Според тази практика забраната за разпит на свидетели по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК предполага паричното задължение да е поето с писмен акт, при което при спор между страните относно погасяването му без оглед размера на задължението и дали погасяването е на части или в цялост, е недопустимо събирането на гласни доказателства, ако липсва изрично съгласие на страните по чл. 164, ал. 2 ГПК. В този смисъл са решение № 190/2013г. от 23.01.2014г. по т. дело № 483/2012г. на I ТО на ВКС и решение № 192/2013г. от 23.01.2014г. по търг. дело № 542/2012г. на I ТО на ВКС. Посоченото от касатора решение №7/22.02.2011г., постановено по търг.дело № 264/2010г. на I ТО на ВКС е неотносимо за конкретния случай, доколкото касае допустимостта на свидетелски показания за установяване на факта на предоставяне на стоки по договор за покупко-продажба и за това какви са причините да не се подпишат двустранни документи за отчитане. Предвид изложеното, касационно обжалване на решението на ОС- Перник не следва да се допуска. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответниците по касация следва да се присъди сумата 800 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV ГО