Определение № 75 от 12.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 446/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. Т. чрез особения представител адвокат С. А. срещу решение № 461 от 27.01.2023 г. по в. гр. д. № 3530/2022 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20015963 от 23.02.2022 г. по гр. д. № 64837/2020 г. на Софийски районен съд, 51 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД, [населено място] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от 9335, 56 евро, представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит HL 28959/16.11.2007 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че вземането на ищеца не е погасено по давност. Излага доводи, че с оглед клаузата на чл. 18, ал. 2 от договора за кредит, предвиждаща, че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, без да е необходимо каквото и да е изявление на страните, и неплащането на вноската за главница с падеж 10.10.2015 г., предсрочната изискуемост е настъпила на 10.01.2016 г. и следователно вземането на ищеца е погасено по давност на 10.01.2021 г. Поддържа, че изпращането от банката кредитор на нотариална покана до ответника представлява опит за заобикаляне на уговорките по договора, за да се твърди, че вземането е станало изискуемо едва на 5.04.2017 г. Мотивира становище, че въззивният съд неправилно се е съобразил със задължителните указания по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие и при „погрешно тълкуване“ на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Излага съображения, че това тълкувателно решение касае изискуемостта на вземане, но само в хипотезата на предявен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, какъвто не бил настоящият случай. Съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновано с противоречието на въззивния акт на решения на Конституционния съд на Република България, а именно решение № 7 от 10.04.2001 г. по к.д. № 1/2001 г., решение № 19 от 21.12.1993 г. по к. д. № 11/1993 г. и решение № 17 от 16.12.1999 г. по к. д. № 14/1999 г. Касаторът изразява становище, че тези решения прокламират равенството на страните при „упражняване на частната собственост“, което в случая се нарушавало, доколкото и двете страни не могат да обявяват кредита за предсрочно изискуем. По реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „Как следва да се тълкува законът при положение, че банката недобросъвестно не обявява договора си с кредитополучателя за предсрочно изискуем в един продължителен период от време, независимо че са налице всички договорени между страните обстоятелства? Това поведение на банката недобросъвестно ли е? Равни ли са правата на страните по договора за кредит при положение, че се счита, че само една от страните има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, независимо че са минали 5, 10 или повече години от договорения между страните падеж на вземането?“ Касационният жалбоподател твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като излага доводи, че банката не следва да злоупотребява с предоставените й права. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, като във връзка с това основание за допускане на касационно обжалване препраща към останалите си аргументи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Ответникът по касация „Юробанк България“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски градски съд е приел, че с договор за потребителски кредит №HL 28959 от 16.11.2007 г. „Юробанк България“ АД е отпуснала на касатора сумата от 17 000 евро и последният се е задължил да погасява кредита като заплати 164 равни месечни погасителни вноски, включващи главница и лихва /при уговорена в договора възнаградителна лихва в размер на сбора на БЛП за жилищни кредити в евро и надбавка от 0,6 пункта, като към момента на сключване на договора първата компонента е в размер 6,35 %/. В решението е посочено, че съгласно чл. 18, ал. 2 от договора при неиздължаване на три последователни месечни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от падежа на последната вноска, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Съдът е установил, че на 27.03.2017 г. на ответника е връчена нотариална покана, с която ищецът е обявил вземането си по процесния договор за кредит за предсрочно изискуемо поради неплащане на дължимите месечни погасителни вноски за октомври, ноември и декември 2015 г. Изтъкнал е, че неизпълнението на задължението на ответника за заплащане на посочените вноски се установява от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза. По основния спорен въпрос по делото относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и свързания с него въпрос за основателността на възражението на ответника за погасяване на вземането по давност решаващият състав на СГС е изложил съображения, че предсрочната изискуемост на вземането на кредитодателя има действие от получаване от длъжника на изявлението на първия, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за потребителски кредит предпоставки за настъпването. Изтъкнал е, че предсрочната изискуемост на вземане по договор за потребителски кредит не настъпва, без кредиторът да е обявил предсрочната изискуемост на длъжника и в хипотезата, когато договорът съдържа клауза уговорка за т. нар. автоматична предсрочна изискуемост. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния за приложимост в случая на задължителните постановки по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Позовавайки се на разясненията в мотивите към посочената точка на тълкувателното решение и практика в решение по чл. 290 ГПК на ВКС, съставът на въззивния съд е изразил становище, че предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл. 18, ал. 2 от договора за кредит – като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите суми по кредита. Формирал е извод, че към 27.03.2017 г., когато е връчено изявлението на банката кредитор за обявяване на предсрочната изискуемост, обективните предпоставки за превръщане на кредита в предсрочно изискуем са били осъществени, поради което с достигане на изявлението на банката до въззивника ответник, от посочената дата, е настъпила предсрочната изискуемост и на дължимите месечни погасителни вноски, чийто падеж все още не е бил настъпил. В обжалваното решение е прието, че в случая е приложима петгодишната погасителна давност, която е започнала да тече от настъпването на предсрочната изискуемост на кредита на 27.03.2017 г. Изложени са съображения, че с предявяването на иска по настоящото съдебно производство на 23.12.2020 г. съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД е настъпило основание за прекъсване на давностния срок, като към този момент са изтекли почти 3 г. и 9 м. от давностния срок. Поради това съдът е счел възражението на ответника за погасяването по давност на вземането на банката ищец, присъдено с първоинстанционното решение – за сумата от 9335, 56 евро главница за неоснователно. С влязлото в сила като необжалвано първоинстанционно решение искът е отхвърлен за разликата над посочения до пълния предявен размер от 10350 евро. В акта на Софийски районен съд е направен извод, че по отношение на главницата по погасителни вноски с настъпил падеж преди 23.12.2015 г. /пет години преди датата на подаване на исковата молба/ давностният срок е изтекъл и тя е погасена по давност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Неоснователни са доводите на касационния жалбоподател за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът не формулира конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който да твърди разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се прави позоваване на противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС и по-точно на „погрешно тълкуване“ от въззивния съд на задължителните указания по т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, като се поддържа, че решението намира приложение само при предявен от банката по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск и се повтарят оплакванията по касационната жалба за неправилност на изводите на съда досежно момента на настъпване на предсрочната изискуемост на банковия кредит. Тези доводи биха съставлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания акт. Те не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Съобразно разясненията по Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Същевременно, в случая не би могло да се приеме за обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт е съобразен със задължителната практика на ВКС и по-конкретно с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС относно предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит, на която решаващият състав прави изрично позоваване. Доколкото касаторът при обосноваване на възражението си за погасяване по давност на спорното вземане се позовава на клауза от обвързващия страните договор за кредит за т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, следва да се подчертае, че съгласно дадените разяснения в мотивите към посочената точка на тълкувателното решение постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател. Доводите на касатора, че посоченото тълкувателно решение не е приложимо в случая са израз на неточно разбиране на разрешенията по този акт на задължително тълкуване, които той интерпретира изцяло с оглед поддържаните от него правни тези. Такава е тезата на касатора, че тълкувателното решение касае изискуемостта на вземането по договор за банков кредит само в хипотезата на предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Същата придава значение само на вида на защитата на кредитора, без да отчита идентичността в правопораждащия факт и в условията за настъпване на изискуемостта на спорното вземане. Посоченото разбиране не е съобразено със законодателни промени в ГПК в частта на уредбата на заповедното производство /ДВ, бр. 86/2017 г./ и с формираната практика на ВКС след приемането на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Както е изяснено в Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. В този смисъл обявяването на предсрочната изискуемост на вземането представлява упражняване на потестативно право на кредитора /а не на негово задължение/, което не е ограничено със срок, и неупражняването му не може да се определи като злоупотреба с право, каквито доводи е въвел касаторът. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК отново не е обосновано надлежно, тъй като касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил абстрактни разсъждения за неравнопоставеност на страните по договора за кредит, тъй като само банката може да направи кредита предсрочно изискуем. Според касационния жалбоподател това противоречи на посочени решения на Конституционния съд на Република България, обосноваващи равнопоставеност на участниците в правоотношения, свързани със защита на собствеността. Извън това, че неформулирането на значим за изхода на делото правен въпрос е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, следва да се отбележи, че посочените от касатора решения на Конституционния съд на Република България не са относими към разглеждания предмет на делото, доколкото са постановени по тълкуване на разпоредбите на чл. 17 и чл. 19 от Конституцията на РБ, прокламиращи защита на собствеността /съответно на имуществените права, вкл. вземанията/, свободната стопанска инициатива и закрила на инвестициите и стопанската дейност на гражданите и юридическите лица. Позоваването от касатора на равнопоставеност на страните по договора за кредит, съответно на недопустимост само на една от тях да е предоставена възможност да обяви кредита за предсрочно изискуем не съответства на изяснения характер на потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем при наличието на предвидени в закона или договора обективни предпоставки и на съществуващата за длъжника възможност да върне цялата заета сума преди настъпване на крайния падеж на договора. Касационното обжалване не би могло да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по поставените въпроси от касатора. Въпросите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер, а изцяло отразяват поддържаните от касатора общи тези за недобросъвестно поведение на банката кредитор с оглед неупражняването на правото да превърне кредита в предсрочно изискуем и за неравенство на страните по договора за кредит с оглед предвиденото такова право само на кредитора. Посочените тези не могат да се приемат и за свързани с конкретните възражения и доводите на ответника по делото, а именно за погасяване по давност на вземането му с оглед настъпилата на 10.01.2016 г. „автоматична“ предсрочна изискуемост поради осъществяването на предпоставките по чл. 18, ал. 2 от договора за кредит. С оглед тези конкретни възражения въпросът за настъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков кредит в случая не би могъл въобще да се приеме за значим за делото, доколкото исковата молба е подадена в съда на 23.12.2020 г. и към този момент не е бил изтекъл общият петгодишен давностен срок, считано от твърдяното от ответника настъпване на изискуемостта на вноските с ненастъпил падеж – 10.01.2016 г. Касаторът не е обосновал надлежно и наличието на двете предпоставки, формиращи общото допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По същността на преобразуващото право на кредитора по договор за банков кредит да направи кредита предсрочно изискуем и предпоставките за това е налице задължителна практика на ВКС, която вече бе разгледана, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в решения по чл. 290 ГПК, което изключва значението на поставените от касатора въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК отделно от касационните си доводи и поставените правни въпроси. Очевидната неправилност е основание за достъп до касация, което е независимо от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси и не е тъждествено с касационните основание по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. На адвокат С. А., назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК за особен представител на касатора Г. Р. Т., осъществил представителството му в настоящото производство, следва да бъде изплатено определеното от настоящия състав и внесено по сметката на ВКС от ответника по касацията „Юробанк България“ АД възнаграждение в размер на 766, 23 лв. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените разноски за настоящото производство за възнаграждение за особен представител в размер на 766, 23 лв. На основание чл. 77 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение