Определение № 50469 от 06.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1601/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. З. и С. П. Ц. (починал на 16.06.2022 г. и заместен от наследника си по закон Д. С. З.) срещу въззивно решение № 15 от 27.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 511/2020 г. на Ловешкия окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 230 от 09.07.2020 г., постановено по гр. д. № 1195/2018 г. на Троянския районен съд, с което по предявените от Д. Д. Т. против касаторите искове е признато за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], м. „В.“, с площ 755 кв. м, както и на основание чл.54, ал.2 ЗКИР, че е налице грешка в кадастралната карта, изразяваща се в заснемане и записване на имота като собственост на С. П. Ц., вместо като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на Д. Д. Т.; отменена е т. 14 от решение № 750 от 24.02.2014 г. на ОСЗ - Троян, с която на С. П. Ц. е възстановено право на собственост върху процесния имот с площ от 755 кв. м, записан като пасище от 0,800 дка, находящ се в м.„К.“ при граници: С. В., път и гора; уважени са и предявените от Д. Д. Т. против касаторите искове с правна квалификация чл. 108 ЗС за установяване на собствеността и предаване на владението върху поземлен имот с площ 210. 82 кв. м, заснет като част от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], заключена между цифри 1, 2, 3, 4, 5 и 6, повдигната в червен цвят по комбинирана скица от заключението на СТЕ (приложение № 5), неразделна част от решението; както и на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е прието за установено, че е налице грешка в кадастралната карта, изразяваща се в заснемане и записване на имота като собственост на С. П. Ц., вместо като част от поземлен имот с идентификатор ***, собственост на Д. Д. Т.. Въззивният съд е приел, че по силата на нот. акт № 166/1979 г. ищцата в първоинстанционното производство Д. Д. Т. се легитимира като собственик по наследство и давностно владение на поземлен имот, съставляващ дворно място, находящо се в землището на [населено място], м. „Б.“, цялото с площ от около 2 дка, при граници: С. В., гора на ДЗС, шосе и наследници на С. В., заедно с намиращата се в него паянтова къща. Преди това имотът е притежаван от нейния баща Д. И. В., който приживе го е ползвал в същите граници. С нот. акт № 182/1991 г. С. П. Ц. и Й. С. П. са признати за собственици по давностно владение и наследство на парцел *, пл. № *, кв. 92, по плана на [населено място], с площ от около 600 кв. м, при граници: от две страни улица, дол и Д. Б., незастроен, както и на неурегулирано дворно място със селищен характер, извън блоковете на ТКЗС, в махала „В.“, местност „Б.“, с площ от около 2000 кв. м, при граници: шосе, Д. Ив. В. и Ц. Ив. В., ТКЗС, заедно с подобренията, вкл. жилищна сграда, плевня и сушилня. От ответника е подадено заявление за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи, като в т. 16 от заявлението е означен имот, представляващ „пасище“, с площ от 0,8 дка, находящ се в местност „К.”, при граници: С. В., път и гора, като с решение № 750 от 01.03.1993 г. на ПК-Троян на С. П. Ц. е възстановено в съществуващи/възстановими стари реални граници правото на собственост върху горепосочения имот, представляващ „пасище“. Приет е и помощен план по чл. 13а, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ. С решение № 750 от 24.02.2014 г. на ОСЗ-Троян на С. Ц. е признато и възстановено в съществуващи стари реални граници правото на собственост върху имот, представляващ „пасище“ с площ от 0,800 дка, находящ се в местност „К.”, при граници: С. В., път и гора. Имотът попада в урбанизирана територия, като по действащата кадастрална карта е с идентификатор ***. Имотът е дарен от С. П. Ц. на дъщеря му Д. С. З. /нот. акт № 88/2014 г./. От признаването ѝ за собственик през 1979 г. ищцата не е губила правото си на собственост върху поземления имот и намиращата се в него паянтова къща - тя не се е разпореждала с него, нито той отнеман от държавата по принудителен ред. Тъй като имотът представлява застроено дворно място, същият не е включван в ТКЗС или ДЗС, като ползването от ищцата отново се осъществявало в границите по констативния нотариален акт от 1979 г. Тя е упражнявала правата си на собственик, ползвайки го необезпокоявано до 2010 г. и 2019 г., когато спорните части от имота са оградени от ответниците. До ограждането им те не са имали претенции за тези площи и са зачитали собствеността на ищцата в признатите предели. Като собственик Д. Т. е предприела необходимите действия пред администрацията за нанасяне на имота в кадастралната карта с границите му по титула ѝ за собственост. В тези граници се включват поземлен имот с идентификатор ***, по-голямата част от имот с идентификатор *** (***), която е между гората и имота на наследниците на С. В., както и оградената площ от площ 210,82 кв. м, заснета като част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Тези граници се идентифицират като съществуващи на място стари огради откъм всички съседни имоти, с изключение към поземлен имот с идентификатор *** (собственост на ответниците), за който е установено, че никога в миналото между него и имота на ищцата не е имало ограда. Изграждането на такава през есента на 2010 г., довело до отделяне на площта от 210,82 кв. м, е извършено при липса на сигурни и ясни данни за съществуващи стари граници между двата имота и в противоречие с показанията на свидетелите относно пространствените предели, в които страните (а преди това и техните наследодатели) са ползвали имотите, в противоречие с естеството, предназначението и конфигурацията на застрояването и фасадите на сградите в имота на ответника. Съдът е приел, че след като границата между имотите на страните по двата нотариални акта минава по североизточната и по северозападната фасада на сградите в поземлен имот ***, последният погрешно е нанесен в кадастралната карта ведно с площта от 210,82 кв. м, заключена в координатните точки от 1 до 6 с червен цвят от комбинираната скица. Тази площ се явява част от площта на имота, заключена в границите по нот. акт № 166/1979 г., поради което същата е собственост на ищцата. Установената от ответниците фактическа власт и намерение за своене върху тази площ са изявени едва през есента на 2010 г., когато са предприети действия по нейното ограждане. Ищцата се е противопоставила на тези техни действия, правейки искане до СГКК – Ловеч за отстраняване грешката в кадастралната карта, а в края на 2018 г. и предявявайки настоящите искове, поради което ответниците не са придобили собствеността върху площта от 210,82 кв. м, включително и по давност. Посочено е, че преди ограждането достъпът до тази част и ползването на тази площ от ответника се е допускало от ищцата и от нейния съпруг заради близкото им родство и съществувалите добри отношения между тях и техните наследодатели. В този смисъл, тези действия са квалифицирани като търпими, а не като упражнявано владение, поради което не могат да доведат до придобиване по давност на процесната реална част от имота. Площта от 755 кв. м, находяща се в землището на [населено място], местност „В.“, заснета като имот с идентификатор ***, не съответства и не се идентифицира с имота по опис декларацията, подадена от ответника - пасище от 0,800 дка, находящо се в местност „К.“, при граници: път, гора, С. Д. В.. Същата съставлява част от площта на имота, заключена в границите по нот. акт № 166/1979 г. Независимо от възстановяването на имота в полза на ответника с окончателно решение по чл. 14 ЗСПЗЗ, реституцията не е противопоставима на ищцата, защото тя не е страна в това производство. Тъй като заявеният от ответника имот за възстановяване пасище от 0,800 дка, находящо се в местност „К.“, не се идентифицира на място, в границите на имот с идентификатор ***, а се явява част от площта на имота, заключена в границите по нотариален акт № 166/1979 г., неин собственик също е ищцата. В този смисъл съдът е приел, че означаването в кадастралната карта като самостоятелен поземлен имот с идентификатор ***, принадлежащ на друг собственик, съставлява грешка, свързана със спор за материално право по смисъла на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, доколкото означаването не съответства на установените по делото пространствени предели на собствеността на ищцата. Фактическа власт и намерение за своене и върху тази площ са изявени едва с ограждането през пролетта на 2019 г., когато ищцата вече предявила против тях иска си за собственост, което също изключва възможността за продобиването ѝ на оригинерно основание. Във връзка с доводите на ответниците във въззивната им жалба съдът е посочил, че имотът на ищцата по нотариалния акт от 1979 г., както и имотът на ответниците по техния титул за собственост са ползвани в реалните им граници не само от страните по делото, но и от техните наследодатели /братя/, като между тях не е имало спор за общата граница между тях. Двата имота, винаги докато са били притежание на двамата братя, са съставлявали дворни места, застроени с жилищни и стопански постройки, като с оглед на тази им характеристика те са били част от махала „В.“ и именно заради нея те са включени в строителните граници на махалата, определени с околовръстния полигон през 1975 г. Заради тази им характеристика дворните места не са били обобществявани и ползването им от наследодателите, а впоследствие и от страните, е било възможно в реалните им граници. Ищцата, а преди това и нейният баща са запазили фактическата власт върху имота в границите му по нотариалния акт, поради което не е било необходимо подаване на заявление по чл. 11 ЗСПЗЗ. За неоснователен е приет доводът на ответниците за липса на направено от Д. Д. Т. възражение срещу одобрената КВС и че едва след индивидуализацията му в кадастралната карта като поземлен имот с идентификатор ***, тя е започнала да има претенции за него, тъй като в случая по делото е установено, че ищцата е възразила пред общинската администрация, но възраженията ѝ не са уважавани, поради отказа да я третират като заинтересовано лице по приетия помощен план. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона; 2. Как се извършва преценка за идентичност на имоти, които се възстановяват по ЗСПЗЗ, особено когато няма кадастрални планове към момента на образуване на ТКЗС; 3. Може ли да се придобие имот по давностно владение, ако същият подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ; 4. Трябва ли страната, която претендира изтекла в нейна полза придобивна давност, при спор за собственост на недвижим имот в режим на съсобственост, създадена на основание наследяване, да докаже в процеса, че е извършила действия, с които е престанала да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои; 5. Придобит ли е по давност имот, представляващ дворно място, ако нотариалният акт по обстоятелствена проверка е съставен след определянето на границите на дворното място с околовръстен строителен полигон и част от описания в нотариалния акт имот е останал извън регулацията, а в последствие е включен в КВС и КК на населеното място като част от имот – земи по чл. 19 ЗСПЗЗ. Поддържа се, че първите четири поставени въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително посочената от касаторите, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните факти, както и доводите и възраженията на страните, и е направил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора. Самото несъгласие на касаторите с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика, още повече, че те не сочат конкретно кои доводи и възражения не са обсъдени от въззивния съд. Следващите три въпроса са формулирани според техните твърдения и не кореспондират на установените по делото факти, респ. на посочените по-горе съображения на съда за постановяване на обжалваното решение, а именно, че процесният имот не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, доколкото има характеристиката на застроено дворно място, невключвано в блок на ТКЗС или ДЗС, както и че от снабдяването на ищцата с констативния нотариален акт за собственост на имота са изминали повече от 40 години. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. По последния поставен въпрос касаторите се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без да излагат доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, а именно за значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането му от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ, които в случая не са налице. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Не могат да бъдат споделени направените в касационната жалба доводи за недопустимост на обжалваното решение, тъй като искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР според касаторката означава установяване на материалното право към момента на колективизацията, какъвто е предметът на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, а не към настоящия момент с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, респективно, че неправилно приложеното материално право е обусловило постановяване на решение по недопустим иск. Съгласно дадените с т. 4 на ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения съдържащото се в § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР определение следва да се тълкува не изолирано, а във връзка с чл. 2, ал. 5 и чл. 51 ЗКИР, в смисъл, че установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право, по принцип е към момента на предявяване на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. По изключение правото на собственост се установява към минал момент, например в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ - предвид прякото отчуждително действие на заповедта за одобряване на първия подробен устройствен план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответницата по касация заплатените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,