Определение № 3608 от 20.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1315/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД, чрез адв. Н. Л., срещу решение № 282/13.10.2022 г. по в.гр.д. № 341/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което частично е отменено решение № 166/02.05.2022 г. по т.д. № 491/2021 г. на Окръжен съд – Варна и вместо това като краен резултат „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432 КЗ на М. П. П. сумата от 3000 лв., представляващи обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП от 01.03.2017 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2021 г. до окончателното плащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният от П. иск за присъждане на неимуществени вреди за сумата от 28 000 лв.,/разликата над уважения размер от 3000лв. до пълния претендиран размер по исковата молба от 31 000лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.07.2021 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основаниeто по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?; 2/ Следва ли да се отчете 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано – при условията на пълно и главно доказване по делото, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на нормите, уредени в разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 4 и чл. 114 от ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и телесните увреждания, и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него?; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възраженията му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли по нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. с чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК? По втория въпрос твърди противоречие с решение № 18/2018 г. по гр.д. № 60304/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 97/2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, решение № 43/2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 750/2010 г. по гр.д. № 442/2010 г. на ВКС. Касаторът счита и че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба М. П. П. взема становище за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: По делото е установено, че процесното ПТП е осъществено на 01.03.2017 г., в [населено място], на пътен възел между [улица]и [улица], при управление на л. а. „Мерцедес“ с рег. No ..., при което водачът на автомобила Я. П. Я. нарушил правилата за движение, като не намалил скоростта си при приближаване на пешеходна пътека и по непредпазливост блъснал и причинил увреждания на ищеца в качеството му на пешеходец, представляващи средна телесна повреда и изразяващи се в изкълчване на междуфалангиална става на първия пръст на дясната ръка, както и изкълчване на втория пръст на същата ръка, което обусловило трайно затруднение в движението на горния крайник за период от два месеца. С влязла в сила присъда Я. е признат за виновен в извършването на горното деяние, съставляващо престъпление по чл. 343, ал. 3 б. „а“ вр. ал. 1 б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. Безспорно е установено още, че гражданската отговорност на водача е застрахована при ответното дружество по валидна застраховка „Гражданска отговорност“. Поради това въззивният съд е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на застрахователя за обезвреда на претърпените от пострадалия ищец неимуществени вреди в резултат на произшествието, като спорен е размерът на дължимото застрахователно обезщетение. Механизмът на ПТП и претърпените вреди са изяснени със заключенията на две автотехнически експертизи, съдебномедицинска експертиза и свидетелски показания. Според вещото лице по основната автотехническа експертиза произшествието е възникнало поради лоша преценка на пешеходеца, а според вещото лице по повторната автотехническа експертиза не са налице технически данни пешеходецът да е допринесъл с поведението си за настъпване на произшествието. От приетата по делото съдебномедицинска експертиза се установява, че ищецът е получил следните увреждания: счупване на дисталната фаланга на палеца на дясната ръка с изкълчване на интерфалангиалната става, обусловило трайно затруднение на движенията на водеща дясна ръка за повече от 30 дни; изкълчване на интерфалангиалната става на втори пръст на дясната ръка, контузия на лицето и контузия на лявата страна на таза, обуславящи заедно и поотделно временно разстройство на здравето, неопасно за живота. След инцидента пострадалият е посетил болница, където му е направена гипсова имобилизация за период от 30 дни, последван от около 30 дни за раздвижване и рехабилитация. Възстановителният период на счупването с изкълчването на палеца на дясната ръка е около 60 дни, а на изкълчването на втори пръст – около 40 дни. При извършване на преглед вещото лице е установило нормална конфигурация на ставите на палец и показалец на дясната ръка. Разпитана като свидетел, съпругата на ищеца изяснява, че поради счупването на двата пръста на дясната ръка и тежкия хематом на целия ляв крак ищецът бил със затруднено движение и постоянни болки. Тъй като пострадалият е програмист, не можел да работи и да свива пръстите на дясната си ръка повече от два месеца, не можел да си измие зъбите нормално, имал затруднения при обличането. Помагали синът им и майката на свидетелката. Ищецът провеждал рехабилитация три пъти седмично с рехабилитатор в дома им. Впоследствие изпитвал затруднения, тъй като пръстите му изтръпвали и го болели при малко по-голямо натоварване, а също и при смяна на времето. За определяне размера на дължимото обезщетение съдът е съобразил приложението на чл. 52 ЗЗД и разясненията дадени в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС относно критериите, които следва да прецени. Отчел е, че пострадалият е сравнително млад човек, в активна трудоспособна възраст, без данни за хронични заболявания и здравословни проблеми, работи като програмист и е управител на дружество, занимаващо се с производство и търговия със софтуер и софтуерни продукти, което според съда допълнително е усложнило страданията на ищеца предвид невъзможността му два месеца пълноценно да се занимава със служебните си задължения. Взел е предвид и силните болки и страдания непосредствено след инцидента, затрудненията в обслужването на ищеца, необходимостта в този момент да оказва грижи и за съпругата си, също пострадала от инцидента; ценил е заключението на медицинския експерт досежно пълното възстановяване на увредените пръсти на пострадалия, прогнозата за бъдещото им състояние и търпените и досега болки при физическо натоварване и промяна на климата. Съдът е съобразил и практиката на касационната инстанция при определяне размера на застрахователните обезщетения, отчитайки икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Приел е за справедливо обезщетение в размер на 7 000 лв. и след приспадане на вече изплатеното обезщетение от застрахователя в размер на 4 000 лв. е уважил исковата претенция за сумата от 3 000 лв. Въззивният състав е отхвърлил като неоснователно въведеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, изразяващо се в твърдение, че ищецът е следвало да изчака преминаването на намиращия се в негова близост автомобил, но вместо това е пресякъл пътното платно бягайки и така е допринесъл за резултата. В тази връзка съдът е посочил, че не всяко поведение на пострадалия, дори и когато не съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди. Освен това приносът трябва да бъде доказан, а не хипотетичен. Ценейки в цялост двете заключения на автотехническите експертизи, които са противоречиви относно мястото на пресичане на пътното платно от страна на пострадалия и скоростта, с която двамата пешеходци са пресичали пътното платно, и показанията на разпитаните по делото свидетели, които също си противоречат предвид евентуалната им заинтересованост от изхода на спора, въззивният състав е стигнал до извода, че възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия се явява недоказано, поради което не е намалил размера на дължимото застрахователно обезщетение. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора, ответник по исковата молба основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част поради следното: По първия поставен въпрос следва да се посочи, че съществува трайна съдебна практика, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя, като се преценят редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, включително и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Именно такова разбиране е възприел и въззивният съд при определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение. Втората част от въпроса е как следва да се отчитат лимитите на застраховане по отношение размера на обезщетението. Тя е формулирана общо и не може да получи универсален отговор, защото, както се изясни, определянето на размера на обезщетението зависи и от много други фактори, като всички те се преценяват в тяхната съвкупност и спрямо особеностите на конкретния случай. По първия въпрос касаторът не е посочил по смисъла на чл.280, ал.1,т.1 ГПК коя е задължителната практика на ВКС, ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с коя практика на ВКС, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие. Поради което непосочване на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1,т.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е некоректно зададен, доколкото не кореспондира с изводите на съда. Съдебният състав е обсъдил възражението за съпричиняване, като въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че същото не е доказано. Преценката за правилността на този извод предполага анализ на доказателствата по делото и не може да се извърши в настоящия етап на касационното производство. Затова въпросът не представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Третият въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя е намерил своето разрешение в трайната практика на ВКС, според която съдът при самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, а също и всички искания и възражения на страните, които се основават на установени факти, както и доводите на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки – обсъдил е в мотивите на решението си събраните писмени и гласни доказателства, заключенията на приетите по делото експертизи, както и възраженията и доводите на страните. Поставеният въпрос не обосновава допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него е налице многобройна съдебна практика, която не се нуждае от промяна и осъвременяване. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съгласно установената непротиворечива практика на съставите на ВКС, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие, в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т. е. противоположен смисъл, или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост на съдебния акт вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Въззивното решение не страда от подобен порок. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, тъй като налагат анализ на събраните по делото доказателства и твърденията и възраженията на страните. При този изход на делото ответникът по касационната жалба има право на разноски, но такива не следва да му се присъждат, доколкото не е представил доказателства за извършването им пред касационна инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.