Определение № 50063 от 07.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2898/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 39244/22.06.2022г., подадена от С. Х. Х., чрез пълномощника адв. А. М., против решение № 1320 от 03.06.2022г. по въззивно гр.дело № 1835/2022г. на Софийския градски съд. С атакуваното решение е отменено решение № 20217662/01.12.2021г., постановено по гр.дело № 65555/2020г. на РС-София и вместо това е отхвърлен искът на С. Х., предявен против С. С. И. с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 12 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, присъдени с присъда по внохд № 390/2013г. на СГС, ведно със законната лихва върху главницата до окончателното плащане, за което е издаден изпълнителен лист от 03.11.2014г. по внохд № 2479/2012г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд е извършил грешна преценка на събраните по делото доказателства и е направил необоснован извод, че вземането на ответника не е погасено по давност. Счита, че доколкото правно релевантни за прекъсване на давността в изпълнителния процес могат да бъдат само валидно извършените действия, то процесното вземане на ответника е погасено по давност поради несвоевременно предприети изпълнителни действия от страна на взискателя. Искането е въззивно решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът по чл. 439 ГПК да бъде уважен. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторът навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси, за които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и същевременно имат значение за точното прилагане на закона: 1. След изтичане на двугодишния срок от поискване на определен изпълнителен способ от страна на взискателя прекратява ли се изпълнителното производство по право, съгласно разпоредбата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК; 2. Прекъсва ли се давността по изпълнителното дело с предприемането на изпълнителни действия по инициатива на съдебния изпълнител, без да е поискано действието от взискателя?; 3. Ако в рамките на петгодишния срок, след последното предприето действие от страна на взискателя не са предприети изпълнителни действия от страна на кредитора, погасява ли се вземането му“; 4. След изтичането на давностния срок и погасяване вземането на кредитора, не само материално, но и процесуално, образуването на изпълнително производство санира ли вземането на кредитора; 5. Годно доказателствено средства ли са и следва ли да се приемат като доказателства по делото молби без подпис и следва ли да се кредитират при постановяване на решението или съдът трябва да ги изключи от доказателствения материал, като негодно доказателство. Касаторът поддържа, че изводът на въззивнря съд, че вземането на кредитора не е погасено по давност, тъй като ЧСИ е предприел действия по изпълнението, независимо, че не е бил надлежно сезиран от взискателя е в противоречие с разясненията, дадени в т.10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по касационната жалба С. С. И., чрез пълномощника адв. Е. П. в писмен отговор изразява становище за отсъствие на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното: От фактическа страна е прието, че на 03.11.2014г. по молба на взискателя С. И. е било образувано изп. дело № 1809/2014г. по описа на ЧСИ Ал.Б. по изпълнителен лист от 03.05.2014г., издаден въз основа на влязла в сила присъда по нохд № 2479/2012г. по описа на СРС срещу С. Х. Х. за сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от инкриминирано деяние. С молбата за образуване взискателят е възложил на ЧСИ всички действия по чл. 18 ЗЧСИ, извършване на имуществено проучване на длъжника и предприемане на изпълнителни действия-опис на движими вещи, запор на трудово възнаграждение и на банкови сметки. На 06.11.2014г. ЧСИ е изпратил запорни съобщения до търговските банки в РБ и е изготвил ПДИ до длъжника; запорните съобщения са връчени на 07.11.2014г., постъпили са отговори, според които длъжникът има банкови сметки в „Обединена българска банка” АД и „Търговска банка В.“; двете банки са наложили запор до посочения в запорното съобщение размер на разкритите на името на длъжника банкови сметки. На 25.03.2015г. всискателят И. е подал молба до ЧСИ, с която е поискал налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца; от извършена на 26.03.2015г. справка е установено, че длъжникът има регистрирано трудово правоотношение с работодател „СИТ 97” ЕООД [населено място]; на същата дата- 26.03.2015г.,ЧСИ е изпратил запорно съобщение и е наложил запор върху трудовото възнаграждение, получавано от длъжника от дружеството–работодател. Поради непостъпване на отговор от третото задължено лице, с молба от 25.09.2015г. взискателят И. е поискал от ЧСИ налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, а при липса на отговор е поискал работодателят да бъде предупреден, че носи административно-наказателна отговорност при неизпълнение разпореждане на съдебен изпълнител. На 29.09.2015г. СИ е изпратил напомнително писмо, получено от третото задължено лице-„СИТ 97” ЕООД на 30.09.2015г. Работодателят е отговорил, че длъжникът Х. е служител в дружеството, но от възнаграждението му не могат да бъдат правени удръжки, тъй като получаваният размер е по-малък от минималната работна заплата за страната. На 29.09.2015г. до длъжника Х. е изпратена призовка, получена на 01.10.2015г., с която е уведомен за насрочен опис на движимите му вещи на 01.10.2015г., като липсват данни описът да е бил извършен. На 29.09.2015г. ЧСИ отново е изпратил запорни съобщения до търговските банки в страната, в това число и до „Обединена българска банка” АД и до „Търговска банка В.” АД, съобщенията на които са връчени на 02.10.2015г. От постъпилите отговори, съответно на 12.10.2015г. и на 15.10.2015г. е установено, че банковите институции са извършили актуализации на вече наложените запори, съобразили са новопосоченият размер на задължението, и са наложили нови запори. По молба с вх. № 1210/03.02.2016г. от взискателя С. И., ЧСИ е изискал от НОИ справки върху каква сума са внасяни осигуровки на длъжника и дали същият работи на 4-часов работен ден. На 02.03.2016г. е получен отговор от ТП на НОИ – София-град. На 18.01.2018г. взискателят е поискал от ЧСИ да бъде извършена справка за местоработата на длъжника, като такава е извършена от съдебния изпълнител. На 23.01.2018г. съдебният изпълнител отново е изпратил запорно съобщение до „Търговска банка В.” АД, получено от третото задължено лице на 25.01.2018г., както и запорно съобщение до работодателя на длъжника „Н и Н Секюрити” ООД. Съобщението до дружеството е връчено чрез залепване на уведомление. На 31.01.2018г. от „Търговска банка В.” АД е постъпил отговор по изпълнителното дело, с който се уведомява ЧСИ за актуализиран размер на наложения по банковата сметка на длъжника запор, чрез налагане на нов запор, а на 28.06.2018г. банката е информирала съдебния изпълнител, че е предприето закриване на разкритата банкова сметка на длъжника. На 07.05.2019г. ЧСИ е изпратил призовка за принудително изпълнение до длъжника, с която го е уведомил за насрочен опис на движими вещи за 15.07.2019г. По делото липсват данни призовката да е връчена, както и да е извършен опис на вещи. С молба с вх. № 6564/21.06.2021г. взискателят И. е направил искане съдебният изпълнител да извърши ново проучване на имуществото на длъжника, като след депозирането й съдебният изпълнител е извършил справки за действащи трудови договори и притежавани МПС от длъжника. При така установеното от фактическа страна и при преценката дали правото на ответника за принудително събиране на вземането е било погасено по давност, съдът е съобразил на първо място противоположното тълкуване, дадено в ППВС № 3/1980г. и Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г.-че съобразно първото образуването на изпълнително производство прекъсва давността, а докато то трае давност не тече, а съгласно второто (т. 10 ТР № 2/26.06.2015г.) давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на последното започва да тече нова давност, но тя не спира. Възприел е становището според което извършената с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение (26.06.2015г.), като даденото с т. 10 от ТР разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили преди това. Посочил е, че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на последното по време валидно изпълнително действие. В контекста на изложеното и съобразявайки установените по делото факти, съдът е приел в случая, че за периода, докато първоначално образуваното срещу ищеца изпълнително дело №1809/2014г. по описа на ЧСИ Ал.Б. е било висящо, давност за вземанията не е текла; не е установено да е изтекла и перемпция. Посочил е, че с предприетите от ЧСИ по молба на взискателя изпълнителни действия на 18.01.2018г., на 25.01.2018г., през 2021г., като и на 21.06.2021г. е прекъсвана давността, като от посочените дати до момента на приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция не е изтекъл изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесното вземане не е погасено по давност. Предвид това е приел, че искът по чл. 439 ГПК е неоснователен. При тези решаващи мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане до касационен контрол на атакуваното въззивно решение. Първите два въпроса, формулирани в изложението относно приложението на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и прекъсват ли давността изпълнителните действия, които не са поискани от взискателя, но са предприети по инициатива на СИ са във връзка с поддържаната от касатора теза, че образуваното против него изпълнително производство е прекратено по силата на закона, на основание чл. 433, ал.1, т.8 ГПК и че вземането на взискателя е погасено по давност, тъй като в период повече от 5 години не е поискал надлежно извършване на изпълнителни действия. Поставените въпроси не кореспондират с мотивите на обжалваното решение, в които въззивният съд, след анализ и преценка на доказателствата, е достигнал до противоположния извод, а именно- че в случая перемпция не е налице и че от страна на взискателя са поискани и от СИ са извършени изпълнителни действия, с които е прекъсвана давността; че предвиденият в чл.117, ал.2 ЗЗД срок не е изтекъл до датата на устните състезания във въззивната инстанция, поради което и вземането на ответника не е погасено по давност. Изводите на състава на СГС не са в противоречие със сочената от касатора задължителна съдебна практика. В т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС не се дава отговор на въпроса при какви условия и кога настъпва перемпцията, а се разяснява откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, ако изпълнителният процес е прекратен поради перемпция, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като даденият отговор е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Така че, даденото разрешение няма отношение към мотивите на решаващия съд. Следва да се посочи за пълнота, че в практиката на Върховния касационен съд, постановено след приемане на цитираното ТР (решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 на ІV ГО) е разяснено, че дори при настъпила перемпция, ако по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, то съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като дължи подчинение на представения изпълнителен лист. Посочено е, че правната последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал такова. Необразуването на ново изпълнително дело не вреди на кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия формулиран от касатора въпрос, тъй като същият отново не съответства на приетото от въззивния съд. Налице и трайна и непротиворечива съдебна практика, според която основанията по чл. 116 ЗЗД за прекъсване на давността имат императивен характер, посочени са изчерпателно в закона и не могат да се тълкуват разширително. По смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД погасителната давност се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, на датата, когато е поискано или когато е предприето последното валидно изпълнително действие. От този момент започва да тече нова погасителна давност. Изпращането на запорни съобщения прекъсва давността, без да е необходимо да има осребряване по извършения изпълнителен способ. Перемцията е без правно значение за давността. Давността се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т. н. до влизане в сила на постановлението за възлагане. Извършените изпълнителни действия или новото искане, след настъпила перемция, също прекъсват давността, независимо дали е образувано ново дело, защото, както вече се посочи, съдебният изпълнител е длъжен да извърши поисканото изпълнително действие (ТР № 2/2015 г. на ОСГТК, решение № 3/2022г. на ІV ГО, решение № 37/2021г. на ІV ГО, решение № 60282/2022 г. на ІІІ ГО). Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол и по третия формулиран от касатора въпрос. Четвъртият въпрос е некоректно зададен, неясен е, не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, доколкото не се открива връзка с решаващите мотиви на въззивня съд, поради което по отношение на него не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпрос, който не е включен в предмета на спора и по който въззивната инстанция не се е произнасяла, не притежава съществено изискване, за да послужи като обща предпоставка за допускане на обжалване. Последният формулиран въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е свързан с доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Формулираният пети въпрос изисква правна преценка и обсъждане на събраните доказателства и на установяващите се от тях правнорелеватни факти, както и преценка относно основателността на предявения иск. Тази преценка няма отношение към допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК, а към разрешаването на правния спор по същество и проверката на правилността на въззивното решение. Оплакванията и съображенията за неправилност на обжалвания съдебен акт, респ. свързаните с тях доводи по съществото на правния спор, както и становището на страната по събраните по делото доказателства, дори когато са формулирани във въпросителна форма, както в случая, представляват, не материалноправни или процесуалноправни въпроси - основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради това, тези оплаквания, доводи и съображения не могат да бъдат обсъждани в настоящата фаза от касационното производство по чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. За пълнота на изложението следва да бъде посочено отново, че в мотивите по т. 10 на ТР № 2/26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е разяснено изрично, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител, на когото е възложено, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Предвид изложените съображения, не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено от СГС. Освен това, доколкото има формирана практика на ВКС, и липсват основания за изменението й - поради изменение на закона или на обществените отношения (ТР № 1/2010г. на ОСГТК), то не е необходимо допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изхода на делото в полза на С. И. следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер 1 200 лева - доказан разход за платено адвокатско възнаграждение въз основа на договор за правна защита и съдействие № 031890 от 25.07.2022г., приложен по делото, в който изрично е отразено, че ответникът в касационното производство Илиев е платил изцяло и в брой уговорения адвокатски хонорар в размер 1 200 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО