Определение № 872 от 23.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2319/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. А. против частта от решение №504/23.04.2025г. по в.гр.д.№20/25г. на Софийски апелативен съд,с която е потвърдено решение №198/16.07.3024г., допълнено с решение №229/25.09.2024г. по гр.д.№2/23г. на Окръжен съд Монтана в частта, с която е отхвърлена претенцията на ищцата за законна лихва върху присъденото й обезщетение по чл.432 ал.1 КЗ за периода от 08.06.2019г. до 13.06.2023г. В касационната си жалба касаторката навежда оплаквания за неправилност, поради процесуални нарушения и материална незаконосъобразност. Поддържа,че застрахователят дължи лихви /включително и при претенция за обезщетение от ексцес/ от датата на уведомяване за настъпването на застрахователното събитие /ПТП/,а не от датата на уведомяване за конкретните вреди или предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице. Поради това счита,че законната лихва върху присъденото й обезщетение следва да се начисли ако не от датата на ПТП,то от 08.09.2019г. / момента на изтичане на 7-дневния срок от уведомяването на застрахователя от деликвента за ПТП/, евентуално – от 01.04.2020г. /датата на предявяване на претенцията на ищцата пред застрахователя за изплащане на обезщетение за вредите от ПТП/, евентуално – от 13.03.2023г. /датата, на която ответникът е получил исковата молба по настоящото дело. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и произнасяне по същество от касационната инстанция, съобразно изложеното, с присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на касаторката по реда на чл.38 ал.2 ЗА. В съдържащото се в касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката формулира следните въпроси: 1. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на осн. чл.429 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия до изплащане на обезщетението, респ. от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя и от кой момент се дължи законна лихва върху присъденото застрахователно обезщетение при предявен пряк иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ и за възникване за застрахователя на задължение за плащане на лихви върху присъдено обезщетение кой от фактите е от значение – уведомяване за възникнало застрахователно събитие или уведомяване за настъпили конкретни вреди от това събитие?; 2. Променя ли се приложението на посочената правна норма относно началния момент на възникване на задължение за изплащане на лихви от застрахователя при предявяване на иск за допълнителни вреди ако искът е предявен в законоустановения 5-годишен давностен срок от възникване на застрахователното събитие /а не на вредите/?; 3. Приложима ли е правната норма на чл.429 ал.3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установеното задължение за деликвента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпването на застрахователното събитие, за застрахователя по застраховка ГО на автомобилистите възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете,че чл.429 ал.2 т.2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл.429 ал.3 КЗ? Твърди се,че първия от въпросите съдът е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №128/04.02.2020г. по т.д.№2466/18г. на І т.о. на ВКС, с което е изпълнено изискването на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По отношение на останалите два въпроса касаторката поддържа наличие на предпоставки за прилагане на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК/, сочейки,че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Насрещната по касационната жалба страна ЗК“Лев инс“АД е оспорила наличието на сочените предпоставки за селектиране на касационната жалба, както и основанията за касиране на решението на въззивния съд. Върховен касационен съд Търговска колегия Второ отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което я намира за допустима. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното: За да постанови акта си, съставът на въззивния съд е приел, че предмет на делото е претенция за неимуществени вреди от ексцес – влошаване на ищцата, настъпило след присъждането на застрахователно обезщетение за непосредствено претърпените от нея неимуществени вреди от ПТП, възникнало на 01.09.2019г. и като е намерил /по въззивната жалба на застрахователя/,че такива са налице и определеното от първата инстанция обезщетение за тях в размер на 20 000 лв. отговаря на критериите за справедливост, е потвърдил решението в обжалваната от ответника част. По въззивната жалба на ищцата /касаеща началната дата на претенцията й за лихва върху обезщетението/ е констатирал,че тя не е предявила извънсъдебна претенция за тези вреди, като ответникът е останал сезиран само за съществуването на първоначалните вреди, такива каквито са били разгледани вече с влязлото в законна сила предходно съдебно решение. Посочил е,че за допълнително възникналите вследствие на застрахователното събитие увреждания, ответникът е отговорен от предявяване на иска, т.е. считано от 03.01.2023г., тъй като едва на тази дата ответникът е узнал за твърдението на пострадалата, че е влошено здравословното й състояние и че се претендира ново обезщетение за такива вреди, които се намират в причинна връзка с деянието на застрахования деликвент. В тази връзка е цитирал практика на ВКС, с която се приема,че когато деецът по непозволено увреждане е известен и последва влошаване на здравословното състояние на увредения, от момента на възникване на ексцеса възниква ново право на обезщетение за тези вреди, които преди това не са били обезщетени, защото са се проявили впоследствие. Посочил е, че, за да се приеме от съда, че кредиторът е изпаднал в забава с бездействието си, той трябва да констатира, че правото на обезщетение е било възможно да се изпълни преди датата на предявяване на иска. Поради това е споделил приетото в първоинстнационното решение, че вземането за ексцес става изискуемо в тримесечен срок от предявяване на исковата молба /по аргумент от разпоредбата на чл.496 ал.1 КЗ/, като законната лихва се дължи от момента на изтичане на този срок след предявяването на иска. Допълнително е развил съображения,че бездействието на съда относно задължението да прекрати производството по делото, след като установи липсата на уведомяване за претенцията на пострадалата до застрахователя /което е предпоставка за недопустимост на иска/, не следва да се тълкува в ущърб на застрахователя, тъй като в случая са налице два последователни процесуални пропуска - първият допуснат от ищцата, която не е уведомила застрахователя за претенцията си, като следствие от ексцеса, а вторият - на съда, който не е прекратил производството, след като констатира този пропуск. Приел е,че не е налице основание за недопустимост на производството, след като редовно са били връчени съдебните книжа и застрахователят е бил уведомен за претенцията в един по-късен момент, но по претенцията за лихва, ищцата няма право да се ползва с привилегията, която определя начален момент за лихвата предявяването на иска, а тя следва да се присъди от изтичане на срока за доброволно плащане, т.е три месеца по-късно. По тези съображения е намерил въззивната жалба на ищцата за изцяло неоснователна. За пълнота на мотивите съдът е отбелязал, че едва с молба от 24.08.2023г. ищцата е уточнила вида на претенцията си, което обстоятелство определя като начален момент за дължимост на лихвата още по-късен такъв, но доколкото въззивната инстанция е ограничена само до въпросите поставени от въззивните жалбоподатели, е намерил за недопустимо да отменя решението с оглед тази констатация. Настоящият състав намира,че касационно обжалване на така постановеното въззивно решение не следва да бъде допуснато. Нито един от поставените от касаторката в изложението й въпроси не осъществява характеристиките на правен такъв по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като те не само не кореспондират с решаващите изводи на въззивната инстанция, но и не са по предмета на делото, доколкото касаят дължимост на лихва в общия случай на претенция за застрахователно обезщетение за настъпили неимуществени вреди от ПТП, а не за такива,настъпили впоследствие във връзка с ПТП, поради влошаване на състоянието на пострадалата. Цитираната от касаторката във връзка с първия въпрос практика на ВКС също не може да бъде отнесена към спецификата на казуса, който касае претенция за вреди от ексцес, поради което не може да бъде формиран извод и за отклонение на дадените от въззивния съд обуславящи изхода на делото разрешения от практиката на касационната инстанция. Дори да се приеме, че във втория от въпросите под „допълнителни вреди“ касаторката има предвид „вреди от ексцес /влошаване/“, допускането на решението до касационен контрол отново не може да се приеме за обосновано както поради начина на формулиране на въпроса /който няма връзка с решаващите изводи на решаващия състав/, така и поради липсата на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Последната разпоредба, както по отношение на втория, така и по отношение на третия от въпросите, касаторката е цитирала само бланкетно,без да сочи и обосновава необходимост от тълкуване на конкретен законов текст по причините и с целите,разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд,състав на Второ търговско отделение