Определение № 902 от 11.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 38/20.02.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 38/2013 г. на Великотърновския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 998/18.10.2012 г. по гр. дело № 1671/2012 г. на Великотърновския районен съд, са уважени предявени от Ц. К. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1, и чл. 262 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца по заповед № 6/09.02.2012 г. на работодателя – дружеството-касатор, и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 6 270.18 лв., представляваща обезщетение за времето 06.03.2012 г. – 06.09.2012 г., през което той е останал без работа в резултат на уволнението, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане, както и сумата 4 746.74 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода месец май – месец декември 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за процесуално недопустима в частта й по иска по чл. 262 от КТ за заплащане на сумата 4 746.74 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода месец май – месец декември 2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2012 г. до окончателното й плащане. Този иск не е обусловен от някой от останалите предявени по делото обективно съединени искове, и неговата цена, определена съгласно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, е до 5000 лв. Поради това, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта му по този иск и подадената касационна жалба, като процесуално недопустима, следва да се остави без разглеждане в тази й част, а производството по настоящото касационно дело, също като процесуално недопустимо, следва да се прекрати – в частта му по този иск. В останалата й част – по исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице, като в тази му част, обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по един неоценяем иск и един паричен иск, който е с цена над 5 000 лв. и е обусловен от първия обективно съединен иск. Жалбоподателят излага оплаквания и доводи, както за недопустимост обжалваното въззивно решение – в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, така и за неправилност на същото, поради противоречие с материалния закон, неспазване на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните седем правни въпроса: 1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; 2) следва ли въззивната инстанция да допусне събирането на нови доказателства, поискани с въззивната жалба относно обстоятелства, за които първоинстанционният съд не е указал на ответника, че не сочи доказателства; 3) когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника; 4) кога е налице намаляване на обема на работа по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ и следва ли съдът да преценява наличие на намаляване обема на работа в цялото предприятие, ако твърдяното от работодателя намаляване обема на работа е тясно свързано с обособено структурно звено; 5) между кои служители следва да се извърши подбор в хипотезата на прекратяване на трудовото правоотношение поради намаляване обема на работата, и ако намаляването на обема на работа засяга конкретно структурно звено от предприятието, позиционирано в определено населено място, следва ли подборът да обхване служители, работещи за същия работодател в друго населено място; 6) допустим ли е искът с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, без посочване на начална и крайна дата на периода, за който се претендира обезщетението за оставане без работа поради незаконно уволнение, и при така предявен иск – за кой шестмесечен период следва да се презюмира, че е предявена претенцията; и 7) коя е датата, от която се прекратява трудовото правоотношение, в случаите на прекратяване с предизвестие от работодателя поради намалелия обем на работа. По отношение на първите пет правни въпроса, в изложението си касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка сочи и представя (в преписи) множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. По отношение на седмия правен въпрос, касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като поддържа, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложеното (в препис) към изложението, решение № 1370/11.09.2001 г. по гр. дело № 1740/2000 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК. По отношение на шестия правен въпрос, касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага доводи, че този правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид оплакванията си за недопустимост на въззивното решение в частта му по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, жалбоподателят се позовава и на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – с оглед допускане касационното обжалване за проверка процесуалната допустимост на тази част от въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – ищецът Ц. К. К., в отговора си излага становище и доводи за недопустимост на касационната жалба – в посочената й по-горе част по иска по чл. 262 от КТ за сумата 4 746.74 лв., а също и – че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Първият и третият процесуалноправни въпроси, изведени от жалбоподателя, са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. В мотивите към обжалваното въззивно решение се съдържа единствено преценка за правилността на фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, като се сочи и препращане към тях. Единствените самостоятелно направени от въззивния съд фактически констатации и правни изводи са, че ищецът е работил по възникнало по трудов договор № 22/19.04.2011 г., валидно трудово правоотношение на длъжността „геодезист” при ответното дружество, както и че със заповед № 6/09.01.2012 г., връчена на ищеца на 05.03.2012 г., трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, с мотиви – намаляване обема на работа. Така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение са в противоречие с приетото в посочените и представени от жалбоподателя, решение № 157/08.11.2011 г. по търг. дело № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. дело № 862/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и – в противоречие с решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос, изведен от касатора, също е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в посоченото и представено към изложението, решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. С определение от 14.01.2013 г. и протоколно определение от 06.02.2013 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания, направени с въззивната жалба на дружеството-касатор, без да обсъди в мотивите към тези определения и към обжалваното решение, развитите в същото съдебно заседание от 06.02.2013 г. оплаквания, че при разпределяне на доказателствената тежест първоинстанционният съд не е указал на жалбоподателя, че не сочи доказателства защо служителят М. не е участвал в извършения подбор. По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата му на такова обжалване част, следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по първите три процесуалноправни въпроса, формулирани от касатора. От друга страна, тези три процесуалноправни въпроса представляват частни хипотези на по-широко формулираните първи и втори правни въпроси, включени в предмета на образуваното тълкувателно дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което към настоящия момент не е постановено тълкувателно решение. Това обуславя спиране, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4, във вр. с 292 – in fine от ГПК, на касационното производство по делото – в непрекратената му част, до постановяване на посоченото тълкувателно решение. Четвъртият и петият материалноправни въпроси, изведени от жалбоподателя, са разрешени чрез направеното от въззивния съд, препращане към мотивите на първоинстанционното решение, където е прието следното: Основанието, на което е уволнен ищецът – намаляване обема на работа по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ, не е било налично към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, тъй като то трябва да има дълготраен, а не временен характер, както в случая – след приключване на обектите „С.” и „З.” ответното дружество е започнало функции по изграждане на още три подобни обекта в Ю. България, при необходимост от извършване на същите СМР от същите служители, включително геодезисти. Подборът преди уволнението на ищеца е незаконосъобразен, тъй като не е направен измежду всички служители, заемащи тази длъжност, а само между двама от тях – ищеца и А. П., като в подбора не е участвал В. М., който е заемал същата длъжност. Тези изводи – при обсъдените доказателства от първоинстанционния съд, към чиито мотиви препраща въззивният съд (но като се има предвид и наличието на основание за допускане на касационното обжалване по втория процесуалноправен въпрос), не са в пряко противоречие с никое от посочените в тази връзка от касатора, решение № 270/02.06.2011 г. по гр. дело № 1661/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 29/08.02.2011 г. по гр. дело № 265/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 174/10.04.2012 г. по гр. дело № 838/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 100/05.04.2011 г. по гр. дело № 701/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 825/25.01.2011 г. по гр. дело № 1355/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, още повече, че с никое от тях по никакъв начин не е давано пряко разрешение на петия материалноправен – относно извършването на подбор в хипотезата на намаляване обема на работа. Посоченото и представено също в тази връзка, определение № 100/26.01.2012 г. по гр. дело № 986/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 288 от ГПК, не формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по четвъртия и петия материалноправни въпроси, изведени от жалбоподателя, тъй като по отношение на тях не е налице наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. И. от касатора, седми материалноправен въпрос е разрешен самостоятелно от въззивния съд, който (както вече беше посочено) е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено с връчена на ищеца на 05.03.2012 г., заповед № 6/09.01.2012 г. (която в действителност е заповед № 6/09.0 2 .2012 г., както е посочена в диспозитива на въззивното решение), но без в тази връзка да е обсъдена и от двете съдебни инстанции по делото, посочената и от двете страни, представена с исковата молба и приета като писмено доказателство по делото, заповед № 6/09.01.2012 г., озаглавена „за предизвестие за прекратяване на трудов договор”, която е връчена срещу подпис на ищеца на 09.01.2012 г. По този начин въззивният съд е разрешил седмия материалноправен въпрос в противоречие с посоченото и представено (в препис) от касатора, решение № 1370/11.09.2001 г. по гр. дело № 1740/2000 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на отменения ГПК. По горните съображения, касационното обжалване на въззивното решение – в подлежащата му на такова обжалване част, следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – по седмия материалноправен въпрос, формулиран от касатора. Шестият изведен в изложението на жалбоподателя процесуалноправен въпрос, в случая не е от значение за изхода на правния спор по делото. Това е така, защото в исковата молба са изложени ясни твърдения, че ищецът счита, че трудовото правоотношение между страните е прекратено със заповед № 6/09.02.2012 г., „считано от датата на издаване на заповедта”, т.е. – от 09.02.2012 г., както и че след неговото прекратяване той е останал без работа, като претенцията му за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е за пълния законоустановен шестмесечен период от време. С тези си твърдения в исковата молба, ищецът съвсем ясно е посочил процесния период на тази своя претенция за обезщетение, а именно: 09.02.2012 г. – 09.08.2012 г. С оглед горното, касационното обжалване не следва да се допуска по шестия процесуалноправен въпрос, формулиран от касатора, тъй като този правен въпрос, като такъв без значение за изхода на спора по делото, не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От друга страна, основателни са доводите на жалбоподателя, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед проверка процесуалната допустимост на същото в частта му, постановена по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като потвърждавайки първоинстанционното решение, въззивният съд се е произнесъл за период на обезщетението 06.03.2012 г. – 06.09.2012 г., който е различен от заявения с исковата молба (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на касатора следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 165.40 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в едноседмичен срок от връчване на съобщението за възобновяване на производството по делото. Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение