Определение № 4817 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1068/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Т. Д. П. от [населено място] касационна жалба против въззивно решение № 777 от 9.02.2024г. по в.гр.д.№ 5008/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20029111 от 12.04.2022г. по гр.д. № 45557/2020г. на Районен съд София като е отхвърлен като неоснователен предявения от него иск с правно основание чл.216, ал.3 ЗМВР, вр.чл.45 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000лв.,обезщетение за неимуществени вреди от умишлени действия и бездействия, по повод подаден сигнал срещу служител на 008 РУ на СДВР, по който сигнал е образувана преписка Ж-10/2016г. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: За да постанови акта си, въззивният съд е приел иска за недоказан, защото ищецът не е установил наличие нито на противоправни действия или бездействия на ответника, извършени при изпълнение на негови служебни задължения, нито настъпване на вреди, а още по-малко и причинна връзка между деянието и вредите. В мотивите си съдът е посочил, че съставът на чл.216, ал.3 ЗМВР изисква ищецът да установи наличие на умисъл при извършване на противоправните действия, а в случая това не е направено. Ищецът не е установил твърденията си за това, че ответникът е извършил неправомерни деяния, изразяващи се в непризоваването му за разпит /във връзка с подадения от него сигнал/, за липса на мотивирано произнасяне по подадения сигнал и за призоваване за разпит на трето лице /във връзка със сигнала/. Въззивният съд е посочил, че доколкото към релевантния момент /през 2016г., когато е подаден сигнала/ не е имало изрична уредба за приемане на сигнали на граждани, приложим е бил общият ред на АПК, а не редът по НПК, на който се е позовавал молителя /защото не е имало образувано досъдебно производство/. Съгласно приложимата норма на чл.114, ал.4 АПК, при изясняване на обстоятелствата във връзка с подаден сигнал, органът извършващ проверката, действа при условията на оперативна самостоятелност, като сам определя методите и средствата, с които следва да се съберат необходимите - за преценката - данни. АПК не урежда разпитът като задължителен способ за проверка, поради което и неизвършването на такъв не може да се определи като неправомерно действие, а още по-малко като такова, извършено при условията на умисъл. Отделно, самото непризоваване за разпит не може да е увреждащо действие, защото - съгласно чл.124 АПК – молителят разполага с възможност – по всяко време да представя доказателства, да посочва нова информация или да подаде друг сигнал. Не може да бъде определено – само по себе си – като противоправно действие и призоваването на трето лице за разпит във връзка с подаден до компетентния орган сигнал. В приложеното към касационна жалба изложение, касаторът се позова на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да поставя конкретен въпрос, въз основа на който да е възможно да се прецени дали същият е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Касаторът излага само възражения в осем подточки, но от тях не може да се изведе правен въпрос, доколкото същите са конкретни и касаят фактологията на конкретния случай. Отделно, касаторът се позовава и на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, което посочва бланкетно, без да обосновава. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от С. К. С., чрез процесуалния представител адвокат Н., с който се оспорва основателността й. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато поради липса на посочен въпрос, съставляващ годно общо основание за допустимост. Съгласно дадените разяснения с т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС – „касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес“. Товае така, защото именно „посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът“. Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. В практиката се приема, че въззивен акт е „очевидно неправилен“, когато е постановен при наличие на видимо тежко нарушение на закона до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или явна необоснованост, установима без обсъждане на ангажираните по делото доказателства, а в случая това не е така. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение