Определение № 1609 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 934/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 вр. чл. 248 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. В. И., чрез адв. Сн. С., срещу определение № 482/24.11.2025 г. по ч. гр. д. № 600/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение № 2696/13.08.2025 г. по гр. д. № 2664/2024 г. на Пловдивски окръжен съд. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател И. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на определението от съдебно заседание, проведено на 23.06.2025 г., в частта за разноските. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. В изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси за допускане на касационно обжалване по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК: 1./ При прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК следва ли съдът, когато делото е прекратено в начална фаза поради оттегляне на иска, да намали присъденото адвокатско възнаграждение, ако прекомерността е мотивирана с непропорционалност на цената на труда спрямо обхвата на извършената работа? и 2./ Как следва да се прилагат критериите за „действително вложен труд“ и „интензитет на процесуално участие“ при преценка на пропорционалността по чл. 78, ал. 5 ГПК в светлината на решението на СЕС по дело № С-438/2022, когато делото е приключило без съдебно разглеждане по същество. По първия от въпросите се твърди противоречие на обжалваното определение с определение № 2397 от 16.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1652/2021 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 60094 от 13.09.2021 г. по ч. гр. д. № 1652/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2025 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 498 от 19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1586/2019 г. на ВКС, ІІ т.о., а по втория – да е от значение за развитие на правото, чрез даване на конкретни указания за прилагане на принципа на пропорционалност при силно ограничен обем на процесуално участие и изработване на коефициент за редукция на адвокатското възнаграждение, дори когато то е заплатено в размери, близки до минималните по тарифата. Насрещната страна „В. М. З.“ ЕАД, чрез процесуалния си представител адв. М., оспорва частната касационна жалба като неоснователна по съображения, изложени в депозирания писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като се запозна с данните по делото и като обсъди доводите на страните, за да се произнесе по допускането на касационно обжалване на атакуваното определение, намери следното: За да потвърди определението на първоинстанционния съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца И. И., жалбоподател в настоящото производство, за изменение на постановеното определение от 23.06.2025 г. в частта за разноските, въззивният съд е приел, че такива се дължат на ответника при прекратяване на делото поради оттегляне на иска. Като съобразил решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и формираната след постановяването му съдебна практика, според която Наредба № 1/2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, не е задължителна за съда, но може да служи като ориентир при определяне на дължимото се възнаграждение; и като взел предвид вида и обема на извършените от адвоката на ответника действия, както и общата цена на исковете, съдът е заключил, че уговореният и заплатен хонорар, близък до минимума по наредбата на съсловната организация, не се явява прекомерен спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото, реално вложения труд и свършената работа, интензитета на процесуално участие и извършените процесуални действия. Въззивният състав е посочил, че фактът, че уговорения размер на адвокатското възнаграждение е за осъществяване на процесуално представителство до приключване на делото пред първа инстанция, не налага редуцирането му. При така изложените решаващи мотиви настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият от поставените въпроси е от значение за изхода на спора относно дължимите от ищеца разноски по делото, разгледан е от Апелативния съд – Пловдив и е обусловил част от решаващите му правни изводи. Даденият отговор, обаче, не противоречи, а е съответен на разрешението в практиката на ВКС, вкл. и тази, посочена от частния жалбоподател. По въпроса, следва ли при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска адвокатското възнаграждение на ответната страна да бъде намалено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, като се вземат предвид само извършените до момента на прекратяването от адвоката действия и дължимото се за тях възнаграждение, а не за пълния размер на заплатеното такова, с постановените определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и определение № 498 от 19.07.2019 г. по ч. т. д. № 1586/2019 г. на ВКС, ІІ т.о. и др. е прието, че от момента на извършване на плащането за един адвокат за ответника се поражда и правото да претнидра присъждане на същото по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството. Отговорността за съдебни разноски е обективна, тя има деликтен характер и ангажирането й цели поправяне на вредите на другата страна, изразяващи се в направени разходи за такси, разноски и адвокатско възнаграждение. Приема се, че в такива случаи не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от тази отговорност. Ето защо, ако договорът между ответника и довереника му е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство и ако е заплатен целият размер на уговорения хонорар, ищецът ще трябва да плати пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени, и за продължителността на процеса. Поради това, в случаите на прекратяване на производството по делото, преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК не може да се основава на факта, че пълномощникът на ответника не може да извърши други действия по делото, доколкото тази невъзможност е вследствие на поведението на ищцовата страна, като противното би означавало да се приеме, че въз основа на собствените си действия, страната може да ограничи обема на отговорността си за вече направени от насрещната страна разноски, което е недопустимо (така изрично определение № 2397 от 16.05.2024 г. по ч. гр. д. № 1652/2021 г. на ВКС, ІV г.о.). Вторият от поставените въпроси е неотносим, тъй като съдът не е изложил мотиви за критериите за пропорционалност, когато делото е приключило без съдебно разглеждане по същество. Поради това, този въпрос не осъществява общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 във връзка с чл. 274, ал. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл и т.1 от тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въззивният съд изобщо не е обсъждал, дали ищецът дължи пълния размер на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение само ако оттеглянето на иска е направено след приключване на делото в съответната инстанция, нито е поставял на преценка възможността за редукция на отговорността за съдебни разноски с коефициент, в зависимост от фазата (начална и напреднала), в която е извършено оттеглянето. В този смисъл въпросът се явява ирелевантен. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,