Определение № 2754 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2057/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. С. Ш., против решение № 357 от 06.11.2023 г. по гр. дело № 623/2022 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения против А. В. К. Ш. и Л. Ж. В. иск по чл. 108 ЗС за признаване на правото му на собственост върху самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място] и за осъждането им да му предадат владението на същия. Присъдил е и разноските. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. За извеждане на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК излага доводи за погрешни изводи на въззивния съд относно действителната воля на завещателя Л. Ш., респективно за характера на завещателното й разпореждане от 19.10.1969 г. като частно завещателно разпореждане, а не универсално такова, за формата на завещателното разпореждане от 13.03.2016 г., за значението на неговото обявяване и индивидуализация на предмета на завещателното разпореждане, отсъствието на която води до липсата на предмет, и за възможността с последното да се отмени предходното завещателно разпореждане. Иска отмяна на решението. Няма искане за разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като посочва основанията, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, но с възпроизвеждане на доводите от касационната жалба за обосноваване на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и при отсъствие на формулирани материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, включително и на такива, свързани с посочената в приложение към изложението (наименувано молба) по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВС и ВКС - решение № 24 от 19.02.2015 г. по гр. дело № 3526/2014 г. на ВКС, II г. о.; решение № 268 от 29.09.2012 г. по гр. дело № 410/2011 г. на ВКС, I г.о.; решение № 245 от 31.10.2011 г. по гр. дело № 1189/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 24 от 30.03.2015 г. по гр. дело № 5217/2014 г. на ВКС, I г.о.; решение № 22 от 02.06.2017 г. по гр. дело № 3786/2014 г. на ВКС; решение № 72 от 30.06.2017 г. по гр. дело № 4065/2016 г. на ВКС; решение № 1301 от 20.12.1991 г. по гр. дело № 1078/1991 г. на ВС, I г.о.; решение № 158 от 20.02.1992 г. по гр. дело № 1290/1991 г. на ВС, I г.о., и решение 154 от 29.06.2016 г. по гр. дело № 549/2016 г. на ВКС, I г.о. Ответниците по касационната жалба - Л. Ж. В. и А. В. К. Ш., са подали в законоустановения срок отговор, в който се излагат правни съображения за отсъствие на поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид липсата на формулирани въпроси и съответствие на даденото в него разрешение с практиката на ВКС, и за нейната неоснователност. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд от фактическа страна е взел предвид, че ищецът Ю. Ш. и ответникът А. Ш. са наследници по закон като низходящи от първи ред (синове) на Л. Ш., починала на 09.08.2016 г. в [населено място]. Наследодателят Л. Ш. по силата на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 78 от 14.02.2006 г. е придобила правото на собственост върху самостоятелен обект, представляващ гараж № 2 от бл. 143В по плана на [населено място], [улица], със застроена площ от 20.39 кв.м, и представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място]. Посочено е, че на 19.01.2017 г. в Районен съд - Франкфурт на Майн, Германия, е изготвен протокол за отваряне на разпореждане при смърт, от който е установено, че наследодателят Л. Ш. е оставила на 19.10.1969 г. завещание, по силата на което е определила сина си Ю. П., за който е допусната на основание чл. 19, ал. 1 ЗГР промяна във фамилното име с решение по гр. дело № 270/2000 г. на Самоковски РС, за единствен свой наследник на цялото й имущество, намиращо се в България. При отваряне на посоченото завещание не е присъствал ответникът А. Ш. и не е установено от въззивния съд същото да е вписано в Служба по вписванията на територията на страната. Въззивният съд е приел за установено, че със саморъчно завещание, изготвено на 13.03.2016 г., наследодателят Л. Ш. е заявила воля синът й А. Ш. да наследи нейния гараж в [населено място]. Посочено е, че това саморъчно завещание не е обявявано и вписано в Служба по вписванията на територията на България. Изложено е, че ответникът А. Ш. е дарил 1/10 идеална част от собствеността върху гаража с договор за дарение по нотариален акт № 123 от 06.10.2017 г. на ответника Л. В.. За последния въззивният съд е приел за установено, че ползва процесния гараж, въз основа на събраните по производството гласни доказателствени средства, чрез разпита на св. Л. Г. и св. С. А.. Констатирано е от въззивния съд, че на 22.07.2020 г. и 08.08.2020 г. в [населено място] на М., Г., между ищеца Ю. Ш. и ответника А. Ш. е подписано споразумение за уреждане на спорове във връзка с наследственото имущество, останало от покойната им майка, включително и за заплащане на обезщетение за разрешаване на съществували имуществени спорове помежду им. От т. III на същото е прието, че страните по споразумението са признали, че процесният гараж е тяхна съсобственост при равни права, като всеки е получил по 1/2 идеална част, с част от която ответникът А. Ш. се е разпоредил в полза на ответника Л. В. - техен общ племенник от втора степен. В споразумението е обективирано съгласие на страните удостоверението за наследници в Германия да бъде издадено на ищеца Ю. Ш., като такова е издадено на 29.10.2020 г. от Районен съд Франкфурт на Майн, Германия. Въз основа на така установените факти от правна страна въззивният съд е изложил съображения, че ищецът Ю. Ш. няма качеството на наследник по завещание, респективно не е придобил като такъв въз основа на завещанието от 1969 г. правото на собственост върху процесния гараж, принадлежал на наследодателя Л. Ш. към момента на смъртта й на 09.08.2016 г., тъй като само универсалното (общото) завещателно разпореждане по чл. 16, ал. 1 ЗН придава на лицето, в чиято полза е направено качеството на наследник, който измества от наследяване (на цялото или на дробна част от наследственото имущество) наследниците по закон. Изложил е съображения, че завещанието от 1969 г. не е универсално, тъй като в съдържанието на същото се съдържа изрично волеизявление само притежаваното от нея имущество в България да остане на ищеца Ю. Ш., а това в Германия на нейния съпруг. Приел е, че така направеното от наследодателя Л. Ш. завещателно разпореждане е за конкретно нейно имущество, което е определяемо, поради което разпореждането съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН е частно. Извел е извод, че второто по време завещателно разпореждане от праводателя Л. Ш. с притежаваното от нея право на собственост върху процесния гараж след смъртта й е породило целените правни последици и същият е придобит от ответника А. Ш. в качеството му на заветник. За извеждането на този извод е изложил съображения, че същото отговаря на императивните изисквания на чл. 25, ал. 1 Н относно съдържанието и формата на саморъчното завещание, касаещи неговата валидност. Посочено е, че саморъчното завещание от 13.03.2016 г., автентичността на което не е оспорена от насрещната страна по производството, е написано изцяло от самия завещател Л. Ш., означени са датата на неговото съставяне, данни за завещателя и имуществото, предмет на завещателното разпореждане, като е и подписано от нея. Прието е, че изложеното в завещателното разпореждане, съдържа яснота за волята на завещателя Л. Ш., съгласно която последното й желание е гаражът в [населено място] да остане на сина й - ответника А. Ш., за който имот не е спорно между страните, че е единственият притежаван от завещателя гараж в [населено място]. Въззивният съд е изложил съображения, че за завещанието като едностранен формален акт, с който едно лице се разпорежда със своето имущество за след смъртта си и поражда действие при откриване на наследството, законът дава свобода на завещателя при промяна на волята, да отмени съставеното завещание и да остави имуществото си на наследниците по закон или да се разпореди с ново завещание, като отмяната на завещанието може да стане изрично, мълчаливо или чрез преработване на вещта, а специално за частното завещателно разпореждане и с отчуждаване на вещта (чл. 38 - чл. 41 ЗН). Посочил е, че изричната отмяна е регламентирана в чл. 38 ЗН и тя следва да се извърши с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. Ако в новото завещание не се упоменава изрично, че се отменя предходно завещание, следва да се приеме, че е налице мълчалива отмяна по смисъла на чл. 39 ЗН при несъвместимост на новите завещателни разпореждания с направени преди това. При тези съображения е извел извод, че е налице мълчалива отмяна на завещанието от 1969 г. относно процесния гараж, предвид наличието на ново завещателно разпореждане от 2016 г., съдържащо ясно и несъмнено по смисъл ново завещателно разпореждане с процесната недвижима вещ, несъвместимо с направеното преди това. Липсата на обявяване на саморъчното завещание не е препятствала пораждане на целените с него правни последици, тъй като то не е част от фактическия състав за пораждането им за процесния гараж. Посочил е, че сключеното между страните споразумение не променя извода за принадлежността му поради липсата на извършени с него разпореждания в изискуема от закона нотариална форма при прехвърляне на право на собственост върху недвижими вещи. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че не е установено ищецът да е носител на правото на собственост върху процесния гараж, като придобито на наведеното от него придобивно основание, респективно липсва първата от предпоставките за уважаване на ревандикационния иск по чл. 108 ЗС. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и няма право да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване при липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат посочените допълнителни основания за това. В представеното от касатора изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за фазата по селекция на подадената касационна жалба липсват ясно и точно формулирани правни въпроси в съответствие с посочените разяснения на тълкувателно решение, които да са от значение за изхода на делото и да са обусловили решаващите правните изводи на въззивния съд, а и като такива да са обвързани от доводите за обосноваване и на касационните основания. Наведените доводи за последните, свързани с необоснованост на изводите на въззивния съд и противоречието им със закона, остават извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК и не могат да обусловят допустимост на касационното обжалване на решението. Такава не могат да обосноват и доводите за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителната съдебна практика, когато не е формулиран конкретен правен въпрос, обуславящ решаващите изводи на съда, в рамките на който касационната инстанция да осъществи проверка за допустимост на обжалването за селекцията на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК. Касационният съд няма правомощието да изведе сам правен въпрос въз основа на оплакванията в касационната жалба, когато такъв въпрос не е формулиран от касатора, а евентуално би могъл само да конкретизира, уточни и квалифицира, съобразявайки доводите в изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Липсата на правни въпроси от значение за изхода по предмета на спора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалваното въззивно решение, поради липсата на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, без да се разглеждат поддържаните от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. За пълнота следва да отбележи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на посочената от касатора практика на ВКС, част от която дори не е постановена по реда на чл. 290 ГПК и като такова не се включва в допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (т. 2 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), а друга (като решение № 72 от 30.06.2017 г. по гр. дело № 4065/2016 г.) - се отнася до казуси, които съществено се отличават от настоящия относно релевантните за разглежданите спорове факти. Въззивният съд е обосновал извод за характера на завещателното разпореждане от 19.10.1969 г. като частно, и за качеството на облагодетелстваното с него лице – ищеца Ю. Ш., като заветник, както въз основа на установения с чл. 16 ЗН (приложимо право и съгласно чл. 89, ал. 1 и 2 КМЧП) разграничителен критерий относно характера на завещателното разпореждане на универсално и частно, така и чрез извеждане на действителната воля на завещателя Л. Ш. с тълкуване на съдържанието на завещателното й разпореждане по правилото на чл. 20 във вр. с чл. 44 ЗЗД. Последното е извършено при съобразяване на определения в клаузите на завещанието териториален обхват за разпореждане с притежавано от нея конкретно имущество, което го прави определяемо, и с данните за съществували между наследниците й по закон (страни по производството) спорове във връзка с наследственото имущество от нея, включващи и такива за притежавано от наследодателя Л. Ш. друго имущество към момента на смъртта й. При така приетите за установени релевантни за предмета на спора факти и изложените съображения за определяне на характера на завещателното разпореждане от 19.10.1969 г. като частно, обжалваното решение не е в противоречие, а е съобразено с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В тези решения обобщено се приема, че критерият, въз основа на който дадено завещание се определя като универсално или частно е установен с чл. 16 ЗН и се състои в обхвата на разпореденото със завещанието имущество, и за определянето му волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл. 20 във вр. с чл. 44 ЗЗД за тълкуване на завещанието като едностранно волеизявление. Дадено е разрешение, че действителната воля на завещателя следва да бъде изведена като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността, като в определени случаи следва да отчитат и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика. Не се установява несъответствие на въззивното решение и с практиката на ВКС, описана в приложението към изложението на касационната жалба, и по формираните от въззивния съд изводи относно валидността на завещателното разпореждане от 13.03.2016 г. за процесния гараж, направено във формата на чл. 25, ал. 1 ЗН, която не е обвързана от неговото обявяване, и мълчаливата с него отмяна на предходното завещателно разпореждане на наследодателя Л. Ш. поради несъвместимостта му с последното. Въз основа на съдържанието на завещателното разпореждане, включително и относно обозначаването на извършилото завещателното разпореждане лице, и при липсата на оспорване на неговото авторство, въззивният съд е приел за установено изписването на същото от самия завещател Л. Ш. и подписването именно от нея на разпореждането за процесния гараж, посочването на местонахождението на който, при липсата на друг в населеното място, е прието за достатъчно за неговата индивидуализация. Изразените доводи за несъгласие с така изложеното от въззивния съд, респ. за твърдяна незаконосъобразност на постановеното от него решение са съображения, които са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на въззивното решение и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Въпреки изложеното следва да се посочи, че в установената практика (решение № 205 от 7.12.2023 г. по гр. дело № 4879/2022 г. на ВКС, II г. о.) за подписването на завещателното разпореждане от обозначеното за извършилото го лице (негов автор, истинността на изявлението от който в случая не е спорна между страните) е изяснено, че то като елемент от формата на завещанието по чл. 25, ал. 1 ЗН удостоверява написването му и обективирането на изявление на завещателя, като за начина на неговото осъществяване законът не въвежда изискване и може да се извърши в съответствие в общоприетото значение на подписа, т. е. чрез изписване на име, част от име или параф (инициали от име). Такова завещание, дори и при липса на изрично посочване, отменя предходно завещание при мълчалива отмяна по смисъла на чл. 39 ЗН, ако същото като ново завещателно разпореждане е несъвместимо с направеното преди това, и значение за настъпване на правните му последици има не фактът на обявяването му, а наличието на самото завещание, имуществото предмет на което трябва да бъде описано по такъв начин, че да бъде определяемо (решение № 24 от 30.03.2015 г. по гр. дело № 5217/2014 г., на ВКС, I г.о., решение № 158 от 3.07.2013 г. по гр. дело № 1455/2013 г., на ВКС, II г.о.). В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с разрешенията, дадени в тази практика, е изложил правни съображения за спазване на императивните изисквания за форма и съдържание по чл. 25, ал. 1 ЗН на завещателното разпореждане от 13.03.2016 г. и за правните му последици. Касационно обжалване не следва да се допуска и по допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не само по изложените съображения за липса на правен въпрос, формулиран от касатора, но и поради необосноваване от него на нито една от формите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Няма твърдение за липса на практика на касационната инстанция и не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаване на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване също е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК поради очевидна неправилност. Затова в заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба – Л. В., следва да се присъдят своевременно поисканите разноски от 800 лева за адвокатско възнаграждение по приложения договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.