Определение № 576 от 07.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 108/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Кметство [населено място] бара, Козлодуйско срещу решение № 480/02.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 615/2012 г. на Врачанския окръжен съд – в частта му, с която, като е потвърдено решение № 114/15.06.2012 г. по гр. дело № 142/2012 г. на Козлодуйския районен съд, са уважени предявените от К. И. К. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 17/30.11.2011 г. на кмета на кметството-жалбоподател, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „водопроводчик и шофьор” при кметството-жалбоподател и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 117.46 лв. – обезщетение за времето 01.12.2011 г. – 01.06.2012 г., през което е останал без работа поради уволнението, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.02.2012 г. до окончателното й изплащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски и държавни такси по делото. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон, процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът К. И. К. не е подал отговор на жалбата в срока за това. В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК се извеждат следните три (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 – in fine от ТР № 1/19.02.2010 г.) правни въпроса по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 и чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: 1) налице ли е съкращаване на щата, когато е издадена изрична заповед на работодателя за това; 2) достатъчни ли са само регистрацията в бюрото по труда и отбелязванията в трудовата книжка, или е необходимо представянето и на други доказателства, за да се приеме, че ищецът е останал без работа след уволнението; и 3) следва ли от обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ да се приспадне обезщетението, получено от ищеца поради заболяване (временна неработоспособност) през същия период. За да уважи предявените по делото искове по чл. 344, ал. 1 от КТ за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ – поради съкращение в щата, но от събраните по делото доказателства не е установено по безспорен начин да е налице реално съкращение на длъжността на ищеца по щата на ответното кметство. В тази връзка е посочено, че по делото е представено щатно разписание, в сила към 01.01.2011 г. – според отразеното в него, и в сила към 31.12.2011 г. – според съпроводителното писмо до съда, както и заповед № 8/21.11.2011 г. на кмета, като въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че с тази заповед не се прави съкращение в щата по законоустановения за това ред, а се изразява само намерение за такова съкращение, за което липсват доказателства, че е приведено в изпълнение. Прието е и че дори с тази заповед да е извършено съкращаване на щата, считано от 01.12.2011 г., както е посочено в нея, то заповедта за уволнението на ищеца се явява незаконосъобразна, тъй като е издадена и е връчена на ищеца на 30.11.2011 г., към който момент фактът на евентуално съкращение не е бил настъпил. Въззивният съд е споделил и извода на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на уволнението, и поради липса на компетентност на кмета, свързана с определяне структурата и щатната численост на персонала на ответното кметство, предвид разпоредбите на чл. 21, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 46, ал. 1 от ЗМСМА. Въззивният съд е приел и че по категоричен начин е установено от събраните доказателства (без да посочи кои са те), че след уволнението, през исковия период ищецът не е работил по друго трудово правоотношение. С оглед това, окръжният съд е намерил, че ответникът-работодател следва да му заплати обезщетение за този период, но за не повече от шест месеца. В тази връзка са приети за неоснователни доводите на жалбоподателя, че от това обезщетение на ищеца следва да се приспадне полученото от НОИ обезщетение за временна неработоспособност, като въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е дължимо, ако работникът е останал незает след уволнението по трудово правоотношение, както и че няма значение заетостта през това време на друго основание, или получаването на обезщетения на други основания. Предвид така изложените мотиви от окръжния съд, изведените от касатора правни въпроси по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 и чл. 225, ал. 1 от КТ, несъмнено са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са от съществено значение за изхода на правния спор по делото, поради което тези правни въпроси представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По отношение на тях страните не сочат задължителна практика на ВКС – формирана по реда на чл. 290 – чл. 292 от ГПК, като създаването на такава би допринесло за точното тълкуване и прилагане от съдилищата на материалния и процесуалния закон (най-вече – на посочените разпоредби от КТ) във визираните във въпросите случаи. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които тези въпроси са спорни, според точния смисъл на разпоредбите на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 и чл. 225, ал. 1 от КТ, респ. – би допринесло и за развитието на правото. С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по изведените от страна на касатора правни въпроси по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 и чл. 225, ал. 1 от КТ, а именно: 1) налице ли е съкращаване на щата, когато е издадена изрична заповед на работодателя за това; 2) достатъчни ли са само регистрацията в бюрото по труда и отбелязванията в трудовата книжка, или е необходимо представянето и на други доказателства, за да се приеме, че ищецът е останал без работа след уволнението; и 3) следва ли от обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ да се приспадне обезщетението, получено от ищеца поради заболяване (временна неработоспособност) през същия период. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 122.35 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение