Определение № 2135 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2887/2023 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от А. М., чрез адв. П. Н., срещу разпореждане № 4887 от 02.03.2023 г., постановено по въззивно гр.д. № 46/2023 г. на Софийски градски съд. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страни, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. А. М. предявил против А. Г. П. иск за сумата от 1784,58 лв., представляваща частта от кредита, изтеглен от двамата бивши съпрузи през време на брака им за закупуване на семейното жилище. Първостепенният съд спрял производството по делото на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Това определение е потвърдено от въззивния Софийски градски съд. Срещу въззивното определение е подадена частна касационна жалба от М., която е върната като недопустима предвид разпореденото в чл. 274, ал. 4 ГПК. Определението е правилно. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК определението на въззивния съд подлежи на касационно обжалване, доколкото то е постановено по дело, по което решението ще подлежи на касационно обжалване. Касационното обжалване е ограничено по силата на чл. 280, ал. 3 ГПК за всички видове граждански дела по оценяеми искове (изкл. исковете за собственост и вещни права върху недвижими имоти и облигационните искове, съединени с тях, имащи обуславящо значение за вещното право), независимо от вида на исковата защита, щом са постановени по искове с цена до 5 000 лв. В случая М. е сезирал първоинстанционния съд с осъдителен граждански иск под 5000 лв., въззивното решение, по който ще бъде е окончателно по съдебния спор и по него ще бъде недопустимо да се развие касационно производство. Така и всички подлежащи на обжалване определения и разпореждания, които се постановяват по делото са също изключени от касационен контрол. Ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК засяга всички оценяеми граждански искове, независимо от правното основание и доколкото в друг нормативен акт изрично не е разпоредено нещо друго; в случая подобно изключение не съществува. При така изложеното, подадената от М. частна касационна жалба се явява недопустима и правилно е върната от админисриращия въззивен съд. За този резултат е без значение дали съдът, произнасяйки се по въззивната частна жалба, е дал грешни указания относно обжалваемостта му. В тази част съдебният акт има характера на разпореждане и може да бъде изрично служебно изменено еднолично от съдията по делото; тази проверка може да се извърши и на по-късен етап при администриране на подадена жалба против окончателен съдебен акт. За съда, сезиран с подобна жалба, ако тя му бъде неправилно изпратена от администриращия съд, съществува на свой ред задължение сам, служебно да прецени нейната допустимост. Неоснователно е оплакването за немотивиране на обжалваното разпореждане – недопустимостта на частната касационна жалба следва от закона и администриращият съд е цитирал точно относимата правна норма (така съдът във всеки свой акт е достатъчно да укаже дали подлежи на обжалване или, без изрично да се обосновава). Съображенията, имащи отношение към въпроса дали са налице основания за спиране на исковия процес нямат отношение към основанията, поради които е постановено обжалваното разпореждане и не може да се изисква да са разгледани в него, което би било и недопустимо. Същото се отнася и до осъществяваната проверка по настоящото дело, която е само досежно приложението на чл. 274, ал. 4 ГПК. Изложените в тази връзка съображения в частната касационна жалба са недопустими за обсъждане и нямат връзка с правилността на обжалваното разпореждане В заключение, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът