Определение № 5505 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2759/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Ц. Н. И. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № № 432/ 22.04.2025 г. по гр.д.№ 306/ 2025 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 852/ 2024 г. и като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателя против „Агрикс България“ ЕООД, гр.Варна, искове, квалифицирани по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД - за осъждане на дружеството да заплати на Ц. И. сумата от 14 000 лева, като връщане на полученото без правно основание и по чл.86 ал.1 ЗЗД - за осъждане на „Агрикс България“ ЕООД да заплати на Ц. И. сумата 1 454 лева - лихва за забава от 12.01.2023 г. до завеждане на исковата молба и е разпределена отговорността за разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правните въпроси 1.“Допустимо ли е да се извършва преквалификация на искова претенция, след като на първа инстанция няма допуснати нарушения при разпределяне на доказателствена тежест или неточни указания към страните?“; 2. „След като въззивният съд е преквалифицирал искова молба в нарушение на ТР 1/2013 ОСГТК, то това решение допустимо ли е или е явно необосновано?“; 3. „Как следва да се докаже, че има неоснователно разместване на блага след като ищецът е доказал това разместване на блага, ответникът е доказал основанието си и ищецът е доказал репликата си, че това основание е отпаднало?“; и 4. „Кой е моментът на изчисляване на давност, момента на даването или момента на отпадане на основанието, съгласно правилото на чл.55, ал.1, предл. трето?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна „Агрикс България“ ЕООД, оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не е извел конкретни правни въпроси, а на практика е оспорил фактическите изводи на съда, което било релевантно за обосноваността на решението, но не и за допускането до касационен контрол. Поддържа също, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд, в подготвително заседание за разглеждане на жалбата на ищеца срещу първоинстанционното решение, намерил дадената от първата инстанция квалификация на спорното право /чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД/ за неправилна и посочил, че точната квалификация е чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, съответно разпределил доказателствената тежест между страните съобразно тази квалификация. С решението си приел за установено, че на 10.10.2012 г. от банковата сметка на ищеца И. по банковата сметка на „Агрикс България" ЕООД била преведена сумата от 14 000 лева, с посочено основание за плащане „по договор“. Страните по делото обаче признавали, че основанието за превода не е договор, а произтича от осъществена на 21.09.2012 г. измама, при която сума в размер от 312 000 лева е преведена от банковата сметка на лицето Р. Г. по банковата сметка на ищеца. Сумата представлявала част от парите, които се явяват вреди за „Агрикс България“ ЕООД от извършено престъпление измама. Налице било такова имуществено разместване, при което в патримониума на ответника се връщат блага, които са излезли неоснователно от него и са влезли също неоснователно в патримониума на ищеца, вследствие на престъпни действия на трети лица. Ц. И. бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение за това престъпление и влязлата в сила присъда на наказателния съд била задължителна за гражданския съд. Ищецът обаче не спорел, че сумата 14 000 лева била част от сума от 311 900 лева, която е предмет на престъплението измама. Преводът на сумата бил извършен на основание чл.59 ЗЗД - като обезщетение за неоснователно разместване на имуществени блага – поради което даването не било без основание и не подлежало на връщане. Допълнително съдът посочил, че намира за основателно и възражението на ответника за погасяване на претенцията по давност. Позовал се на т.7 от Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС и приел, че погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията. В конкретния случай давността започнала да тече от датата на даването - 10.10.2012 г. - и изтекла на 10.10.2017 г., преди подаване на исковата молба на 08.12.2023 г. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като само първият формулиран от касатора въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следва да се отбележи, че двете допълнителни основания за достъп до касационен контрол по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК са несъвместими. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, въпросът, по който може да бъде допуснат касационен контрол, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото тогава, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Когато касаторът твърди, че съществува съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и на която обжалваното решение противоречи, той не може едновременно да поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По обуславящия въпрос обжалването не следва да бъде допуснато, тъй като въззивният съд го е разрешил съобразно задължителното тълкуване, обективирано в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/ 2013 г., ОСГТК, т.2. Прието е, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите на тълкувателния акт е изяснено, че така въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. Задължителното тълкуване е съобразено от въззивния съд, поради което по обуславящия въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Вторият въпрос не отговаря на изискванията, които ал.1 на чл.280 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. Питането не касае правните разрешения на въззивния съд, обусловили формираната правораздавателна воля в обжалвания акт. Касае се за въпросително формулирано твърдение на касатора, че въззивният съд е преквалифицирал спорното право в нарушение на горепосоченото Тълкувателно решение, което прави решението му недопустимо или явно необосновано. По твърдения за допуснати процесуални нарушения касационният контрол не може да бъде допуснат, такива твърдения не подлежат на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Останалите въпроси са необуславящи, защото предполагат, че предявеният иск следва да бъде квалифициран по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. Дадената от въззивния съд квалификация обаче е друга /чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД/, поради което въпроси 3 и 4 са изцяло неотносими към правните разрешения в обжалваното решение. По изложените съображения съдът