Определение № 1398 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2992/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9532/25.04.2023 година, подадена от Б. К. Д., срещу решение № 360/22.03.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 2746/2022 година. С касационната жалба въззивно решение с оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1912/05.07.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-30 състав, постановено по гр. д. № 6665/2021 година, с която е отхвърлен предявения от Б. К. Д. иск за осъждане на „ ЗК Лев Инс” АД [населено място], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да й заплати сумата от 37 500.00 лева (разликата между присъдената сума от 22 500.00 лева и пълния претендиран размер на обезщетението от 60 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди-болки и страдания, претърпени в резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 06.10.2020 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.01.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Б. К. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново, с което предявения от касаторката срещу „ ЗК Лев Инс” АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъде уважен за пълния размер на претендираното обезщетение от 60 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. К. Д. твърди, че са на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „ ЗК Лев Инс” АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 14 723/22.06.2023 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 360/22.03.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 2746/2022 година в обжалваната му част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в оспорваната с нея част. Б. К. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 30.03.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9532/25.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предявеният иск бил с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ с оглед момента на настъпване на деликта, за репариране на неимуществени вреди пряко от застрахователя, причинени при пътно-транспортно произшествие, реализирано по вина на водач на МПС, застраховано по риска „гражданска отговорност“. Предвид частичното влизане в сила на първоинстанционното решение (в осъдителната му част за сумата от 22 500.00 лева за причинените неимуществени вреди) следвало да се приеме, че със сила на пресъдено нещо били установени елементите от фактическия състав на чл. 432, ал.1 от КЗ-наличие на валидна застраховка по риска „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество, в рамките на действие на която било настъпило застрахователното събитие, причиняване на неимуществени вреди на Б. К. Д., причинната връзка между противоправното деяние, вредоносния резултат и вината на прекия извършител. Не бил спорен и установения от първоинстанционният съд механизъм на произшествието. С оглед на заявените във въззивните жалби оплаквания, предметът на въззивен контрол се свеждал до размера на обезщетението за причинените на Б. К. Д. неимуществени вреди и наличието или не на принос от нейна страна за настъпване на вредите и неговото стойностно изражение спрямо този на прекия причинител на увреждането. Изслушана била пред първоинстанционният съд комплексна съдебно-медицинска експертиза, която въззивният съд кредитирал като обективно дадена и неоспорена от страните и от която се установявало, че Д., вследствие на произшествието била получила контузия в областта на главата; открита рана на лявата челна окосмената област на главата с дължина 1.80 сантиметра, кръвонасядане и оток на лявата длан в основата на палеца; кръвонасядане и охлузване на лявата ушна мида и съществуващ отит, който след претърпяната травма се бил усложнил и се бил превърнал в гноен отит; кръвонасядане на външната част на лявото коляно с площ-4.70 сантиметра; кръвонасядане на вътрешната повърхност на дясното коляно – 6.70 сантиметра; охлузване на дясното коляно с площ от 8.00 квадратни сантиметра. с последвал посттравматичен възпалителен процес на ставата. Всяко едно от получените мекотъканни увреждания били довели до разстройство на здравето, неопасно за живота. Наличието на посттравматичен хроничен отит след травмата на лявото ухо бил причинил на Б. К. Д. също разстройство на здравето, неопасно за живота. Установявало се, че мекотъканните увреждания при Д. били зараснали за срок до 2-3 седмици; контузията на дясната коленна става и последвалия оток и синовит била отзвучала за срок до 30 дни, а гнойният отит първоначално бил продължил около 1 месец, после отзвучал, но и към момента този процес бил станал хроничен, което било довело до частична загуба на слуха. Общо лечебният и възстановителен период на всички травматични увреждания, в т. ч. и хронифицираната инфекция на лявото ухо бил приключил за общ срок около 2 месеца. Установявало се също така, че през този период Б. К. Д. била търпяла болки и страдания, като най-интензивни те били през първите 2 седмици-непосредствено след злополуката и около 2-3 седмици по време на рехабилитацията на дясната коленна става. Извън посочените периоди, Д. била търпяла само периодично явяващи се болки при преумора на дясното коляно и при рязка промяна на времето (при студено и влажно време), когато тя била принудена да ползва седативни и обезболяващи средства. От деня на процесната злополука вече били изминали почти 2 години и Б. К. Д. не трябвало да търпи болки в дясното коляно. Наред с претърпените болки през първите 2-3 седмици Д. се била придвижвала затруднено и това било затруднявало самообслужването й в ежедневието. Полученото гнойно усложнения на лявото ухо причинявало периодични болки в периодите на екзацербация, т. е. когато процесът се усложнявал с гноетечение от ухото и било възможно и занапред Д. да търпи единични болки при възобновяване на възпалителния процес. На Б. К. Д. бил извършен личен преглед, при който се установявало, че в лявата окосмена част на челото има остатъчен белег с размер 2.00 сантиметра от получената рана при ПТП. От претърпените охлузвания и кръвонасядания не били останали трайни следи. Д. се придвижвала самостоятелно, без помощни средства, с нормална походка. При прегледа лявата коленна и глезенна стави били леко отточни и палпаторно болезнени. Движенията на дясната коленна става били в норма и без усложнения. При изследване се установявало затруднение на Д. да кляка и да изкачва стълби. От претърпените телесни увреждания нямало остатъчни негативни последици или усложнения, които да влошават походката и трудоспособността. При УНГ прегледа на Б. К. Д. били констатирани заличени анатомични подробности на лява тъпанчева мембрана с централна перфорация с влажни ръбове и оскъден слузесто-гноен ексудат; данни за нормален слух на дясно ухо и звукопроводен тип намаление на слуха за лявото ухо-със загуба от 38 децибела. При определяне размерът на обезщетението въззивният съд съобразявал ППВС № 4/23.12.1968 година и съдебната практика на ВКС, където се приемало, че справедливостта като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не било абстрактно понятие, а предпоставяла винаги преценка при мотивирано изложение, а не изброяване на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства. Съдът следвало да се ръководи не от субективните възприятия на ищеца за търпените страдания, а да преценява редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства като: характер на увреждането, начин на извършването му, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и т. н.. В конкретния случай с оглед на събраните и обсъдени доказателства, въззивният съдебен състав достигал до извода, че първоинстанционният съд бил отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, който били от значение при определяне обезщетението за причинените неимуществени вреди, но бил достигнал до погрешни изводи относно неговия размер. Установявало се по делото от събраните доказателства, че Б. К. Д. била получила сравнително леки телесни увреди, като общо лечебният и възстановителен период на всички травматични увреждания бил приключил за общ срок около 2 месеца. През този период Д. била търпяла болки и страдания, като най-интензивни те са били през първите 2 седмици-непосредствено след злополуката и около 2-3 седмици по време на рехабилитацията на дясната коленна става. Следвало да бъде съобразено, че от деня на процесната злополука вече били изминали почти 2 години и Д. не би трябвало да търпи болки в дясното коляно. От получените травми нямало останали усложнения и Б. К. Д. определено можела да се счита за възстановена, без да търпи негативни последици или усложнения. Също така следвало да бъде отчетено, че наред с претърпените болки през първите 2-3 седмици Б. К. Д. се била придвижвала затруднено и това било затруднявало самообслужването и в ежедневието. Въззивният съд след като съобразявал събраните и обсъдени доказателства, продължителността на периода през който била търпяла болки и страдания, възрастта на Д., икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП-октомври 2020 година, лимитите на отговорност, както и съдебната практика за подобни случаи, стигал до извод, че сумата от 22 500.00-лева адекватно ще обезщети причинените на Б. К. Д. неимуществени вреди. При така възприетия размер на обезщетението следвало да се разгледа другото оплакване, повдигнато с въззивните жалби относно наличието на принос за настъпване на вредите на посоченото основание. За да било налице съпричиняване от правна страна по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, пострадалият трябвало обективно да бил допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали бил действал или бездействал виновно, което виждане било последователно застъпвано в съдебната практика по приложение на цитираната норма. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на посочения законов текст бил само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат. В този смисъл не всяко поведение на пострадалия, дори и такова което не съответствало на предписано в закона, можело да бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на закона, а само това поведение на пострадалия, което се явявало пряка и непосредствена причина за произлезлите вреди можело да обуслови извод за прилагане на разпоредбата за съпричиняването. В конкретния случай по делото не се установявало с поведението си Б. К. Д. да била допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Обстоятелството, че същата била пътувала в автобуса изправена, не обосновавал извод за това, доколкото се изяснило, че тя била загубила равновесие и паднала на пода, вследствие рязко настъпилото внезапно ускорение от инерционната сила при рязкото спиране на автобуса, вследствие удара му с автомобила. Отделно от това липсвало нормативно установено задължение на пътниците, без оглед възрастта им и физическото им състояние, да пътуват в автобус на градския транспорт седнали. А това обективно нямало как да се случи, при приближаване на спирка, на която пътника желаел да слезе. Не било установило по делото Б. К. Д. да не се било държала за някакъв предмет (било седалка, надлъжна или вертикална релса или дръжка), намиращ се в автобуса. Това давало основание да се приеме, че Б. К. Д. не била допринесла за настъпване на вредоносния резултат и възражението за съпричиняване на това основание следва да бъде оставено без уважение. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, макар и на различно основание, решението на първоинстанционния съд следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. К. Д. е поискала обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определянето на обезщетението за неимуществени вреди от деликта по справедливост, като съобрази степента и броя на травматичните увреждания, вида и продължителността на проведеното лечение и интензивността на търпените от пострадалия болки и страдания от пострадалия? и за това следва при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да съобрази с нормативно установените лимити по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси?. Излагат се съображения, че въззивният съд е разрешил тези два въпроса в противоречие с практиката на ВКС, като по отношение на първия въпрос се твърди противоречие с постановките на т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година, а по отношение на втория с постановките по решение № 28/09.04.2014 година, постановено по т. д. № 1948/2013 година и решение № 4/08.03.2021 година, постановено по т. д. № 2940/2019 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Във връзка с втория въпрос в посочените от Б. К. Д. две решения на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нормативно установените лимити по застраховка "гражданска отговорност“ на автомобилистите, чиито размери са израз на икономическите условия към правнорелевантния за определяне на размера на обезщетението момент. Двата въпроса обаче са взаимосвързани като нормативно установените лимити по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите са сред обстоятелствата, които следва да бъдат преценявани от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Самото изброяване в ППВС е примерно, а не изчерпателно като съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението и са установени в конкретното производство. Самите лимити обаче, сами по себе си, не обуславят по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от този, който се следва при съвкупната преценка на всички обстоятелства в тяхната съвкупност. В случая, при постановяване на решението си, въззивният съд е съобразил установеното от закона и доразвито в съдебната практика задължение при определяне на размера на обезщетението да прецени всички обстоятелства, които са от значение за определянето на размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди в конкретния случай, поради което не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по посочените по-горе два въпроса. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 360/22.03.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 2746/2022 година, по подадената срещу него от Б. К. Д. касационна жалба с вх. № 6957/21.07.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение