Определение № 2538 от 03.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 258/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. А. М. и М. И. М. срещу решение №290/20.10.2023 г. по в.т.д. №422/23 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №42/15.06.23г. по т.д.№90/22г. по описа на Окръжен съд Шумен, с което са отхвърлени предявените от тях срещу ЗАД“ОЗК- Застраховане“АД искове с правно основание чл.432 ал.1 КЗ – за заплащане на обезщетения в размер на 90 000 лв. и на 70 000 лв. /съответно/ за неимуществени вреди, причинени им от смъртта на М. С. Р., техен внук, починал в резултат на ПТП, настъпило на 27.09.2017г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила, както и поради необоснованост. Касаторите считат направения от състава на апелативния съд, обуславящ изхода на делото, извод, че ищците не попадат в кръга на лицата, имащи право на застрахователно обезщетение, за направен при допуснати от съда грешки при възприемането на фактическата обстановка и тълкуването на доказателствата. Направено е искане за отмяна на решението на апелативния съд и за уважаване на исковете в предявените им размери. Касаторите претендират разноски, включително адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв за процесуалния им представител. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поддържат,че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода на делото, в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона. Позовават се на решение №50122/09.01.2023г. по т.д.№1481/21г. на ВКС и на ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Излагайки разсъждения, свързани с традиционните за българското общество семейни отношения между баби/дядовци и внуци, касаторите задават въпросите Дали са налице взаимоотношения само когато има контакти между хора, които живеят заедно, се грижат едни за други, помагат си, вкл. и финансово и дали липсват такива, когато по различни причини са на разстояние един от друг? и По-малко ли се обичат и имат емоционална връзка, които поради икономически причини се налага да бъдат далеч от семейството си и децата си,докато работят извън пределите на България? Ответникът ЗАД“ОЗК-Застраховане“АД, в представен от него писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускането на въззивното решение до касационен контрол, а по същество е изложил съображенвия за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си, Варненски апелативен съд е приел за безспорно и установено по делото, че на 27.09.2017г. водачът на застраховано при ответното дружество МПС, е причинил виновно ПТП, при което е загинал М. С. Р., внук на ищците. Като спорна по делото съдът е определил активната материално-правна легитимация на ищците и свързания с нея въпрос дали връзката между тях и починалия покрива изискванията за изключителност и налице ли е повече от обичайната дълбочина и интензивност на търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на родственика им. За да отговори на него, съдът е съобразил задължителните за съдилищата разяснения по тълкуване и прилагане на закона, дадени в ТР №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС №5/24.11.1969г. Посочил е,че с тълкувателното решение е прието,че право на близки на починал при ПТП лица, извън кръга на посочените в предходните постановления на Пленума на ВС, да получат обезщетение за неимуществени вреди, се признава само по изключение, а за да се приложи това изключение по конкретното дело следва да са установени предпоставките – да е създадена особено близка привързаност между починалия и претендиращия обезщетението и действително претърпените неимуществени вреди да надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. За да отрече в случая наличието на такава изключителност на връзката между ищците и починалия им внук, съдът се е позовал на събраните по делото гласни доказателства, от чиито показания е намерил за установено единствено,че приживе пострадалият е поддържал връзка със своите баба и дядо по майчина линия, независимо от раздялата на родителите му и с оставането му да живее при бащата, но не и ,че тази връзка се характеризира с изключителност, надхвърляща обичайните за този вид отношения, нито,че ищците /макар връзката на починалия с баба му да е доказано по-силна/ са преживели смъртта на внука си с повече от предвидимата мъка и страдание.Посочил е,че, макар да се установяват житейски събития, които биха могли да акцентират на отношенията им като ги засилят и експлицират /дългата фактическа раздяла на родителите на починалия и откъсването на внука от семейната му среда, включително от бабата и дядото по майчина линия/, от свидетелските показания не се установява пострадалият да е търсил и да се е нуждаел от обкръжението на своите прародители във времето, в което е живеел отделно от тях, като същевременно не са поддържали пълноценна връзка – ищците са живеели в друго населено място, отдалечено на повече от 60 км дълги години. Съдът е кредитирал в обосноваване на мотивите си като обективни, непосредствени и преки показанията на свидетелите М. – съседи на починалия в [населено място], които установяват,че преди развода на родителите му /когато е бил в 7-ми клас/ бабата и дядото идвали на гости, но след това престанали,а той останал да живее с баща си и дядо си по бащина линия; че отношенията им били като между внук и прародители, дори, след като на пострадалия се родило дете, той бил обиден,че баба му и дядо му по майчина линия не са го поздравили. Същевременно съдът е преценил показанията на останалите свидетели – майката на починалия и живеещия с нея на съпружески начала свидетел като заинтересовани /на първата/, опосредени и неубедителни /на втория, доколкото началото на съжителството му с майката датира след смъртта на сина й/. Отчетена е и липсата на данни здравословните проблеми на ищцата да са били провокирани или задълбочени именно вследствие смъртта на внука й, доколкото установения с медицинската документация инсулинозависим диабет е бил диагностициран още през 2009г., а промяна в състоянието й след 2017г. не е отразена. На базата на така обсъдените от съда доказателства, съставът е заключил,че същите не могат да аргументират извод,че емоционалната връзка между ищците и загиналия им внук е била от такова необичайно и необикновено естество, че да се характеризира с възприетата в съдебната практика изключителност, нито,че преживяванията им могат да бъдат определени като надхвърлящи обичайните по интензитет и времетраене. По тези съображения въззивният съд е заключил,че материално-правната легитимация на ищците на правоимащи не е доказана. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касаторите предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК. Формулираните в изложението два въпроса не осъществяват посочените характеристики на общо основание за достъп до касационен контрол. Първият от тях не може да предпостави отговор, който да обуслови различен от постигнатия изход на спора. Въззивният съд не е отрекъл наличието на каквито и да било взаимоотношения между ищците и починалия при злополуката техен внук, а въз основа на събраните по делото доказателства, ценени в съответствие с процесуалните правила, е приел,че установената между тях връзка няма изключителен характер. При формирането на този си извод съдът е съобразил именно соченото от касатора като практика в обратен смисъл тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС,според чиито принципни разрешения фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства и, за да са приеме,че е налице изключителност на съществувалата между починалия и преживелия го родственик житейска и емоционална връзка, както и на интензитета и продължителността на търпените от преживелия болки и страдания, следва да са установени такива особени житейски ситуации или обстоятелства, които да са довели до силно духовно и емоционално сближаване между тях до степен, надхвърляща нормалното за подобна връзка, при която единият от тях да е имал определящо /доминиращо/ присъствие в живота на другия, а смъртта на единия да е предизвикала особено тежки последици в живота, в душевното и в психическото състояние на другия в сравнение с присъщите за обичайните отношения между съответния тип родствена връзка. Установените обстоятелства, че ищците и починалият им внук са живели в разбирателство,въпреки отделните им домакинства и разстоянието между населените им места, не са достатъчни да покрият която и да е от приеманите в практиката на ВКС форми на изключителност на връзката им. Цитираното от касаторите решение на ВКС не може да бъде възприето като практика, от която въззивният съд се е отклонил при решаването на въпроса за материалната легитимация на ищците да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на техен близък лица,тъй като конкретните мотиви, обусловили крайните изводи на състава на ВКС за уважаване на иска по чл.432 ал.1 КЗ, предявен от баба на починалото лице, са основани на конкретните фактически обстоятелства. Доколкото разликата в крайния изход по двете дела е обусловена от спецификата на установените по тях различни факти, тя не би могла сама по себе си да обуслови извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Вторият от въпросите няма никаква връзка нито с решаващите мотиви на въззивната инстанция, нито с въведените в рамките на процеса в предмета на делото факти, тъй като липсват наведени от страните твърдения някой от родствениците да е живял извън пределите на България. Поради изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд намира искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт за необосновано с въпросите и при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, което го мотивира да постанови определение, с което достъпът до касация да бъде отказан. С оглед горното, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение