Определение № 2696 от 26.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. О. М., М. О. М. и В. М. М., чрез адв. П. К., против определение № 99/02.05.2023 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 91/2023 г. С обжалваното определение, след отмяна на определението от 30.12.2022 г. по т. д. № 234/2019 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което е отхвърлено искането на В. О. М., М. О. М. и В. М. М. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, присъдени в полза на ЗАД "Алианц България" АД, е постановено друго, с което решение № Р-17/01.08.2022 е изменено, като е отменено същото в частта, с която ищците са осъдени да заплатят на ответника направени по делото разноски в размер на сумата над 4 729 лв. до присъдената сума 7 509 лв. Жалбоподателите поддържат основания за частична неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му в частта, с която настоящите жалбоподатели са осъдени да заплатят на ЗАД "Алианц България" АД направените по делото разноски за сумата над 4 165 лв. до присъдения размер от 4 729 лв. Поддържа се, че никъде в обжалваното определение не се съдържат данни към приложения на основание чл. 80 ГПК списък с разноски от адв. М. К. да има приложено удостоверение за регистрация по ЗДДС, което да обоснове присъждането на адвокатско възнаграждение с ДДС. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да отмени обжалваното определение на ОС-Велико Търново и да постанови ново, с което изменя решение № Р-17/01.08.2022 г. в частта за разноските, присъдени в полза на ответника ЗАД "Алианц България" АД, въззивният съд е приел за установено следното: производството по т. д. № 234/2019 г. по описа на ОС-Велико Търново е образувано по искова молба на В. О. М., М. О. М. и В. М. М. по иск с правно основание чл. 432 КЗ срещу ЗАД "Алианц България" АД; с влязло в сила решение № Р-17/01.08.2022 г. съдът е отхвърлил предявения от В. М. М. иск за застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40000 лв., частичен от сумата 200 000 лв., и предявения от В. О. М. и М. О. М. иск за застрахователно обезщетение в размер на 40 000 лв., частичен от сумата 200 000 лв.; представен е списък на разноските, включващ сумата от 585 лв. - разноски за експертизи и свидетели, и сумата от 6 924 лв. - адвокатско възнаграждение с ДДС, както и доказателства за заплащане на договореното възнаграждение - фактура; процесуалният представител на ищците е заявил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение; след приключване на делото по искане на ЗАД "Алианц България" АД първоинстанционният съд е постановил да му бъде върната сумата 80 лв., включена в списъка на разноските - депозит за възнаграждение на двама свидетели, който не е бил усвоен. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е сезиран с два обективно и субективно съединени иска всеки един с цена 40 000 лв. и съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възнаграждение се дължи за двата иска поотделно. При съобразяване на разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, при материален интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. минималното възнаграждение е 830 лв. плюс 3 % за горницата над 10 000 лв., т. е. за един иск то възлиза на 1760 лв. или 2 112 лв. с ДДС, а за двата иска - на 4 224 лв. с ДДС. При това положение е достигнал до извода, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 6 924 лв. очевидно е прекомерно, като не съответства на фактическата и правна сложност на делото, а възражението на ищците по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно. Прието е, че възнаграждението следва да бъде намалено до размера на минималното, като на ответника се дължат и разноските, направени от него за експертизи - 505 лв. или общо дължимите разноски за производството възлизат на сумата 4 729 лв. В изложението към частната касационна жалба касаторите са формулирали следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/Следва ли при присъждане на разноски за лице, регистрирано по ЗДДС по делото да се представят доказателства в тази насока или изрично отразеното в сключения договор, че адвоката/адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС е достатъчно условие, удостоверяващо това обстоятелство; 2/ При липсата на представено доказателство за регистрация по ЗДДС на процесуален представител по делото, основание ли е за отказ за начисляване на ДДС върху дължимото по Наредба № 1 от 09.07.2014 г. адвокатско възнаграждение; 3/ Съдът длъжен ли е по свой почин сам да установи по делото обстоятелства, съдържащи се в публичен регистър съгласно чл. 80, ал. 1 ДОПК за регистрация по ЗДДС на страна по делото и 4/ При направено по делото възражение за прекомерност на разноските на насрещната страна, която претендира ДДС към тях, следва ли изрично да се прави възражение във връзка с реалното плащане на претендираната сума с ДДС или да се оспорва доказателствената сила на документите, удостоверяващи ДДС, за да е налице основание за изменение на решението в частта за разноските? Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на практиката на ВКС, като са цитирани две определения на ВКС - определение № 347 от 18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2235/2020 г. на III г.о. и определение № 70 от 31.01.2023 г. по ч.т.д. № 19/2023 г. на II т.о. Вторият допълнителен критерий е обоснован с наличието на противоречива практика на ВКС. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК - доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В случая формулираните правни въпроси се свеждат до въпроса дали липсата на представено доказателство за регистрация по ЗДДС на упълномощения от страната адвокат е основание за отказ за начисляване на ДДС върху дължимото по Наредба № 1/2004 г. адвокатско възнаграждение, с оглед отразяването на това обстоятелство в публичен регистър съгласно чл.80, ал.1 ДОПК, който е достъпен за всеки. Въпросът има обуславящо значение за изхода на правния спор, т.е. отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но по отношение на него не са налице сочените допълнителни такива. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е в съответствие с трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, вкл. и цитираните от касаторите в изложението определение № 347 от 18.09.2020 г. по ч.гр.д. № 2235/2020 г. на III г.о. и определение № 70 от 31.01.2023 г. по ч.т.д. № 19/2023 г. на II т.о. В първото е прието, че липсата на представено доказателство за регистрация по ЗДДС не е основание за отказ за начисляване на ДДС върху дължимото по Наредба № 1/2004 г. адвокатско възнаграждение, с оглед отразяването на това обстоятелство в публичен регистър съгласно чл.80, ал.1 ДОПК, който е достъпен за всеки, а във второто определение е прието, че при неоспорени записвания за дължимост и заплащане на ДДС от клиента, твърдението за непредставяне на доказателства за регистрация на адвокатското дружество по ЗДДС са неоснователни. По повдигнатия въпрос не е налице и противоречива практика на ВКС. Напротив последната е трайна и непротиворечива и е в смисъл, че съгласно § 2а от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. данък добавена стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба на регистрираните по ЗДДС адвокати и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като за регистрацията по ЗДДС съществува публичен регистър / чл. 94 ЗДДС, вр. чл. 80, ал. 1 ДОПК/, който е достъпен за всички. С оглед на това непредставянето на нарочно доказателство за регистрация на адвоката по ЗДДС не е основание да се откаже начисляване на ДДС върху дължимото адвокатско възнаграждение. Общоизвестните факти, каквито са данните от публичните регистри, вкл. този на лицата, регистрирани по ЗДДС, не подлежат на доказване /определение № 20 от 18.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 205/2021 г., II г.о., определение № 98 от 8.03.2022 г. по ч.т.д. № 1544/2021 г. на II т.о., определение № 50415 от 14.12.2022 г. по ч.гр.д. № 1713/2022 г. на III г.о., определение № 178 от 2.11.2018 г. по ч.гр.д. № 3294/2018 г. на I г.о., както и цитираните в тях определения на ВКС/. Ето защо, не е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - въпросът да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,