Определение № 3185 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 955/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. А. К. срещу решение № 620 от 25.10.2024 г. по в. т. д. № 320/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 260566 от 02.09.2022 г. по т. д. № 1414/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, 12 състав в частта, в която Ю. К. е осъдена да заплати на „Итал-текс” ЕООД, [населено място] следните суми: 20 000 лв. по предявен частичен иск от общо 49 346, 81 лв., представляващи вреди от сключване на трудов договор № 928/16.07.2018 г. с Ю. К.; 60 000 лв. по предявен частичен иск от общо 159 346, 95 лв., представляващи вреди от сключване на допълнително споразумение № 2 от 30.12.2016 г. със Славиша Лакичевич; 20 000 лв. по предявен частичен иск от общо 49346,95 лв., представляващи вреди от сключване допълнително споразумение № 3 от 29.12.2014 г. с Ю. Ф.; 50 000 лв. по предявен частичен иск от общо 585 199, 64 лв., представляващи вреди от изпълнение по договор от 25.06.2008 г. за посредничество при наемане на имоти, и 35 000 лв., частичен иск от общо 546 432,20 лв., представляващи вреди от сключване на договори за наем с Н. Лакичевич от 01.06.2004 г., 01.09.2012 г., 01.09.2016 г. за апартамент, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законна лихва върху главниците от 28.07.2020 г. до изплащане на сумите. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационно обжалване касационната жалбоподателка основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на делото съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК да се произнесе отделно по всеки конкретен довод за неправилност на първоинстанционното решение като изложи логични и последователни мотиви във връзка с действителната фактическа обстановка, включително да изложи мотиви в резултат на какви точно действия и настъпила ли е вредата именно в резултат на неполагане на дължимата грижа от управителя и при неспазване правилата и нормативните изисквания за управление на търговско дружество или пък управителят е изпълнявал нареждания на собственика на капитала и ако това е така, как това влияе върху отговорността на управителя ответник за вреди спрямо дружеството?; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди съществуването или не на абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 145 ТЗ при наличие на взето решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ с нотариална заверка, надлежно вписано по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ при АВ и да изложи мотиви в тази насока?; 3. Свободен ли е съдът да интерпретира в обратен смисъл волята на ОС по вписано в ТРРЮЛНЦ решение от 17.09.2018 г. за освобождаване на управителя от отговорност - „ще престане да бъде отговорна за изпълняваната от нея длъжност на управител на дружеството само след вписването на заличаването й като управител“ поради тълкуването му, че такава следва да се носи поради последващо друго решение от 14.07.2020 г. за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ?; 4. Допустимо ли е собственикът на дружеството да приеме последващо решение за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ, след като към датата на прекратяване правата на управителя вече е взел (неотменимо) решение такава отговорност да се носи само за определен срок, който е до вписване заличаването на ответницата като управител, това решение е вписано по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ при АВ и не е провеждана процедура по отмяната му?; 5. Оттегляемо ли е взето от ОС решение по чл. 137, ал. 1, т. 5, пр. последно ТЗ за освобождаване от отговорност на управителя, което е вписано по надлежния ред в ТРРЮЛНЦ, за да може по-късно да бъде взето друго решение на дружеството за търсене на отговорност по реда на чл. 145 ТЗ?; 6. Длъжен ли е съдът да установи размера на отговорността на управителя само при конкретно посочените параметри в исковата молба и приложените доказателства във връзка с оплакванията във въззивната жалба и в тази връзка необходимо ли е да бъде доказано наличието на вреда, както и да е определен и доказан размерът й, в т. ч. да е налице и доказано виновно и противоправно поведение - действие или бездействие при условията на установена причинно-следствена връзка с твърдяната вреда?; 7. При непълно заключение по възложена оценителска експертиза в частта за наемната цена на процесния имот, когато той е обзаведен с конкретни вещи, описани в приемо-предавателен протокол и във връзка с изрично заявеното от вещото лице в съдебно заседание, че в момента не може да даде и съответно да изчисли коефициент върху наемната цена за наличното обзавеждане, длъжен ли е съдът да изследва докрай реалната оценка и нарушение ли е отклоняването на конкретно искане на страната за довършване на заключението с изпълнение в цялост на всички поставени в експертизата задачи?; 8. При признато от дружеството ищец и отделено като безспорно в процеса пред първоинстанционния съд относно съществуването на сключени договори за наем за имоти във връзка с посреднически договор, може ли въззивният съд да приеме изцяло неизпълнение на посредника и оттук да квалифицира като щета цялата уговорена възнаградителна сума по посредническия договор?“ Касационната жалбоподателка поставя въпросите по т. 2 – 5 от изложението във връзка с доводите си за недопустимост на предявения иск по чл. 145 ТЗ, като поддържа, че с решение от 17.09.2018 г. на общото събрание на съдружниците в ищцовото дружество е освободена от отговорност като управител /решение, с което е определено, че управителката ще носи отговорност като управител само до вписване на заличаването й като управител и вписването на новоизбрания управител/. Поради това счита, че последващото решение на визирания орган на дружеството за търсене на отговорност на К. по реда на чл. 145 ТЗ, взето на основание чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на 14.07.2020 г., е нищожно, което обуславя недопустимостта на исковия процес за обезщетение за вреди от управленски деликт. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд е разрешил поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като касационната жалбоподателка се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 105 от 14.01.2021 г. по т. д. № 2939/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 33 от 02.05.2019 г. по гр. д.№ 1787/2018 г., IV г.о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т.д.№ 44/2017 г., I т.о., решение № 51 от 16.04.2015 г. по гр. д. № 5299/2014 г., I г. о. и решение № 96 от 18.06.2019 г. по т. д. № 1962/2018 г., II т.о.; по въпросите по т. 2 – 5 – на решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., І т. о., по въпроса по т. 6 – на решение № 356 от 25.09.2012 г. по гр.д. № 773/2011 г., IV г. о., решение № 84 от 29.06.2018 г. по гр.д. № 2624/2017 г., III г.о., решение № 505 от 03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г., IV г.о. и решение № 81 от 06.03.2013г. по гр. д. № 700/2012 г., IV г.о.; по въпроса по т. 7 – на решение № 118 от 15.05.2012 по гр. д. № 588/2011 г., III г. о., решение № 446 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1375/2010, IV г. о., решение № 132 от 29.05.2015 по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о. Касационната жалбоподателка счита също, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касация „Итал-текс“ ЕООД, [населено място] изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл. 145 ТЗ е процесуално допустим. Счел е за неоснователно възражението на ответницата, че тя не е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявения иск, доколкото между страните не съществува мандатно правоотношение /по договор за възлагане на управление/, а такова по трудов договор, което обуславя недопустимостта на предявените искове. Посочил е, че липсата на материалноправна легитимация е въпрос по основателността, а не по допустимостта на предявения иск. Извън това, въззивният съд е изложил съображения, че установеният по делото факт, че след избора й за управител на ищцовото дружество и нейното вписване в ТРРЮЛНЦ, с ответницата не е сключен договор за възлагане на управлението, а трудов договор е ирелевантен за ангажирането на отговорността й на основание чл. 145 ТЗ с оглед възникналото органно правоотношение между страните, което е съществувало за исковия период. Съдът е намерил за неоснователен и въззивния довод за недопустимост на предявения иск поради липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Посочил е, че протоколът за проведено на 17.09.2018 г. общо събрание на съдружниците обективира решение за освобождаване на управителя К.. Възпроизвел е взетото решение, според което ответницата ще престане да бъде отговорна за изпълняваната от нея длъжност на управител на дружеството само след вписването на заличаването й като управител, като ще продължи да носи отговорност за всички действия и бездействия, извършени от нея в качеството й на управител до вписването на заличаването й като управител и на новия управител в търговския регистър. Тълкувайки логически и граматически цитираното решение, съставът на апелативния съд е намерил, че в него не е изразена воля за освобождаване на управителя от отговорност. Същевременно, въззивният съд е установил, че на 14.07.2020 г. е взето решение на едноличния собственик на капитала на ищцовото дружество за завеждане на иск по чл. 145 ТЗ срещу ответницата. В атакуваното въззивно решение са споделени изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявените частични искове за обезщетения за вреди, изразяващи се в заплащането на по-висок размер на обезщетенията при прекратяване на трудовите договори на визираните лица. Въззивният съд е изложил аргументи, че съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1 КТ работодателят може да прекрати трудовия договор с писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ, като срокът на предизвестието е 30 дни, доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, но не повече от 3 месеца. Ето защо решаващият състав е счел, че при сключването на допълнителните споразумения към трудовите договори между ищцовото дружество и Славиша Лакичевич и Ю. Ф. и втория трудов договор с ответницата изменението на срока на предизвестието – на 3 месеца не е неправомерно действие, но е намерил, че определеният от страните по трудовите договори размер на обезщетението за неспазено предизвестие - двукратния размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието не се допуска от закона. С оглед това тълкуване съставът на Софийски апелативен съд е счел, че при сключването на споразуменията ответницата в качеството на управител на търговското дружество не само е действала недобросъвестно, но и в противоречие със закона, като е нанесла подлежаща на репариране вреда на ищцовото дружество в размер на половината от размера на обезщетенията, изплатени при прекратяването на трудовите правоотношения с посочените лица, което налага уважаването на частичните искове в пълен размер. Въззивният съд е формирал извод, че са налице предпоставките и за ангажиране на отговорността на ответницата за причинените на ищеца имуществени вреди от изпълнение по договор от 25.06.2008 г. за посредничество при наемане на имоти, сключен между ищеца „Итал-текс“ ЕООД като възложител и „И. пропърти“ ЕООД, чийто управител е Славиша Лакичевич, като изпълнител. Установил е, че по силата на този договор „И. пропърти“ ЕООД е поело задължението да извършва проучване, офериране, огледи на недвижими имоти, находящи се в шопинг центрове и магазини на територията на Република България, с цел наемането им от възложителя, включително да преговаря и съгласува условията по договорите, а възложителят се е задължил при подписването на договор за наем в резултат на изпълнението на договора да заплати комисиона в размер на двукратния до шесткратния размер на брутната наемна цена /без ДДС/. Съдът е изтъкнал, че по делото безспорно е установено, че през процесния период ищцовото дружество е сключило договори за наем на посочените и изрично изброени търговски обекти. Мотивирал е обаче становище, че вредата за ищцовото дружество в обсъжданата хипотеза не се предпоставя от наличието на сключени договори за наем на търговски обекти, а се явява следствие от неизпълнение на договора за посредничество от страна на дружеството изпълнител. В тази връзка, съдът е изложил подробни мотиви защо не следва да се кредитират показанията на свидетелката В. Д., осъществявала счетоводно обслужване на изпълнителя, в които се сочи, че проучванията са извършвани от двама технически сътрудници, назначени по трудов договор в „И. пропърти“ ЕООД. Подчертано е, че гласните доказателства не установяват отчитането на извършената работа към възложителя, както и че според доказателствата по делото в посоченото дружество въобще не са наемани лица по трудов договор. Наведеното твърдение, че ищецът не е оспорил размера на заплащаните комисиони, поради което следва да се приеме, че същият не е установил вредата, съдът е квалифицирал като неоснователно. Изразил е становище, че в тежест на ответника е да ангажира доказателства както за приемането на извършената дейност от възложителя, така и относно обичайната търговска практика при намирането на обекти да се заплаща възнаграждение в размер на шесткратния размер на уговорения наем. Съдът е намерил за неоснователни и въззивните доводи във връзка с ангажиране на отговорността на ответницата на основание чл. 145 ТЗ за причинените вреди от сключване на договори за наем с Н. Лакичевич от 01.06.2004 г., 01.09.2012 г., 01.09.2016 г. за апартамент, находящ се в [населено място], [улица]. Изтъкнал е, че съобразно заключението на оценителната експертиза, допусната във въззивното производство, при прилагане на усреднения наем по записи в АВ за процесния период на действието на договорите за наем, сключени от управителя (165 месеца), е налице разлика между договорената и заплатена наемна цена и тази на средния пазарен наем в размер на 155 934 евро, а при прилагане на комбиниран метод (отчитайки липсата на доказателства за вписани в АВ договори за период от 55 месеца) – посочената разлика е в размер на 198848 евро. Решаващият състав е формирал извод, че като размер на вредата следва да се приеме отразената от експерта разлика при прилагане на комбинирания метод, поради което частичната претенция на ищеца е преценена като основателна. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С ал. 2 на чл. 280 ГПК е предвидено, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното доводите на касационната жалбоподателка по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и въпросите й по т. 2 – т. 5 от изложението следва да бъдат разгледани заедно. В последователната практика на ВКС, намерила израз в решение № 41 от 29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г., II т. о., решение № 115 от 27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., II т. о., решение № 129 от 02.09.2016 г. по т. д. № 1002/2015 г., I т. о., решение № 188 от 20.12.2016 г. по т. д. № 1525/2015 г., II т. о., решение № 152 от 13.01.2017 г. по т. д. № 2795/2015 г., I т. о., се приема, че решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на общото събрание на съдружниците, респ. на едноличния собственик на капитала, за търсене на имуществена отговорност за причинени на дружеството вреди от действащ управител, както и от управител, който към датата на предявяване на иска е заличен от ТР, представлява абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска по чл. 145 ТЗ. В постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 76 от 12.02.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 2125/2018 г., I т. о. и цитираните в него актове е изяснено, че в изключителна компетентност на общото събрание е предоставена възможността за опрощаване отговорността на управителя с вземане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ, дори когато фактическият състав на деянието е осъществен, каквато компетентност е и вземането на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала за освобождаване на управителя от отговорност, взето в упражняване на изключителната и непрехвърлима компетентност по цитираната норма, има погасителен ефект по отношение на специалната имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ и се доближава до опрощаването като способ за погасяване на задълженията. То трябва да е изрично и да следва периода, за който се отнася. Поначало освобождаването от отговорност е за вредите, които са настъпили за дружеството от поведението на управителя, което е известно за дружеството, като може да бъде пълно или частично. Дадено е разрешението, че решението по чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ на общото събрание на съдружниците в ООД, респ. на едноличния собственик на капитала за освобождаване от отговорност на управителя представлява специално основание, предвидено в ТЗ, за освобождаване от имуществена отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по чл. 145 ТЗ. Като допълнително настъпващ правопогасяващ отговорността на управителя факт решението за освобождаване от отговорност е от значение за основателността на иска по чл. 145 ТЗ. То няма отношение към допустимостта на исковете на дружеството за реализиране на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ. Като съобрази посочените разрешения в практиката на ВКС настоящият състав намира, че в случая не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо поради отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на исковете по чл. 145 ТЗ срещу ответницата Ю. К., тъй като едноличният собственик на капитала на търговското дружество ищец е взел изрично решение от 14.07.2020 г. по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ срещу К. да бъде предявен иск за реализиране на специалната отговорност по чл. 145 ТЗ. Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка, че визираното решение не е породило действие, доколкото с решение на общото събрание на съдружниците в „Итал-текс“ ООД от 17.09.2018 г. ответницата е освободена от отговорност като управител на дружеството. Предмет на решението от 17.09.2018 г. е освобождаването на К. като управител на „Итал-текс“ ООД, а не от отговорността й като управител за причинените на дружеството вреди, в какъвто смисъл са и изложените в обжалваното решение подробни съображения на решаващия състав на въззивния съд. В решението на върховния орган на дружеството от 17.09.2018 г. е отразено, че К. ще продължи да носи отговорност за всички действия или бездействия, осъществени от нея в качеството й на управител до заличаването й в ТРРЮЛНЦ като управител на дружеството. Извън това, както бе изтъкнато, решението за освобождаване от отговорност на управителя няма отношение към допустимостта на исковете на дружеството за реализиране на отговорността на управителя по чл. 145 ТЗ. Въпросът по т. 1 от изложението на касатора се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните по делото и е обуславящ изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В константната практика на ВКС е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото, определени от оплакванията във въззивната жалба на ответницата срещу първоинстанционното решение и доводите в отговора на жалбата. Неоснователни са оплакванията на касационната жалбоподателка за необсъждане на въззивните й доводи, в контекста на които е поставен процесуалният въпрос. В обжалваното решение е даден подробен отговор на доводите, обективирани във въззивната жалба, за недопустимост на предявените искове. Обсъдени са твърденията и възраженията на страните във връзка с конкретното поведение на ответницата - бивша управителка на дружеството с ограничена отговорност - ищец в причинна връзка, с което се намират изследваните от съда имуществени вреди на дружеството, за които се претендира обезщетение. Включеното във въпроса твърдение, че управителката е изпълнявала нареждания на собственика на капитала на дружеството, не е било релевирано от ответницата със защитно възражение, поради което въззивният съд не е дължал обсъждането му. По тези съображения следва да се приеме, че не са налице въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и касационното обжалване на въззивния акт не следва да се допуска по процесуалния въпрос по т. 1. Въпросът по т. 6 не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характера на въпрос по приложението на относима към спора материална или процесуална норма, а налага преценка на събраните по делото доказателства и даване на отговор дали са налице елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 145 ТЗ във връзка с изплатените обезщетения за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовите договори на трима от служителите на ответника. Посочената преценка е относима към правилността на въззивния акт, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК /Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Изцяло относими към правилността на въззивния акт и неподлежащи на проверка във фазата по селекция на касационната жалба са твърденията на касационната жалбоподателка, изложени по повод обсъждания въпрос, че въззивният съд не е съобразил, че изплатените обезщетения възлизат не на шест брутни трудови възнаграждения, а на три такива. Въпросът по т. 7 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен във връзка с претендираното обезщетение за вреди от сключени от управителката договори за наем при неизгодни условия и оплакванията на касационната жалбоподателка, че размерът на имуществената вреда на дружеството не е установен. Така както е формулиран - с включено твърдение за непълно заключение на оценителната експертиза, въпросът не съответства на мотивиралото отхвърлянето на искането за допълнителна задача на експертизата становище на въззивния съд, че такава експертиза е събрана в първоинстанционното производство, и насочва към оспорване на неговата правилност. Въпросът е израз на тезата на касационната жалбоподателка за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение и като такъв не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, не би могло да се приеме, че по релевантния въпрос за задълженията на въззивния съд за събиране на експертиза съставът на Софийски апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о., решение № 185 от 26.01.2018 г. по т. д. № 154/2017 г., II т. о., решение № 10 от 9.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г., III г. о. и др. съдът може както по молба на страните, така и по своя преценка, да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науката, изкуството, занаятите и др. са нужди специални знания, които съдът няма. С т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителните указания, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая във въззивното производство е удовлетворено основаното на чл. 266, ал. 3 ГПК искане на жалбоподателката К. за допускане на съдебно-оценителна експертиза относно обичайно дължимия наем според средната пазарна цена за изследвания период за апартамент с посочените в процесните договори за наем параметри съобразно данните в Агенцията по вписванията, съответно декларирани в НАП. Заключението на допуснатата експертиза е прието от въззивния съд и както бе отбелязано, като е съобразил вече събраната в първоинстанционното производство експертиза по посочения въпрос при ползване на данни от агенции за недвижими имот, съставът на Софийски апелативен съд е отхвърлил искането на въззивницата за поставяне на допълнителна задача на експертизата. Следва да се отбележи, че в основата на решаващите изводи относно причинената на дружеството имуществена вреда във връзка със сключените от управителката К. договори за наем въззивният съд е поставил заключението на експерта, прието във въззивното производство, което е изготвено по комбиниран метод, отчитащ данните от АВ и от агенции за недвижими имоти. П. по този начин, въззивният съд се е придържал към практиката на ВКС по релевантния процесуален въпрос, което изключва въведените допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулираният от касационната жалбоподателка въпрос по т. 8 от изложението не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да е с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът не е съобразен с изложените в атакуваното решение аргументи относно осъществяването на фактическия състав на отговорността по чл. 145 ТЗ във връзка със сключения договор за посредничество при наемане на имоти от 25.06.2008 г. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай вредата не се предпоставя от наличието на сключени договори за наем на търговски обекти /което е прието за установено по делото/, а от липсата на изпълнение на договора за посредничество от страна на изпълнителя. Посочил е, че в тежест на ответника е да докаже приемане на извършена посредническа дейност от възложителя по договора, както и обичайната търговска практика при намирането на обекти да се заплаща възнаграждение в размер на шесткратния размер на уговорения наем. Законосъобразността и обосноваността на тези изводи на въззивния съд не може да се контролира в производството по селектиране на касационната жалба. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение