Определение № 5088 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1249/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от Д. Р. М., чрез пълномощник адв. И. Д. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура - Велико Търново, против въззивно решение 253 от 19.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 341/2023 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново, с което е отменено решение № 192 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 200/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Р. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди над сумата 18 000 лева, до размер на сумата от 150 000 лева, ведно със законната лихва от 25.03.2022 г.; присъдена е лихва за периода 14.01.2022 г. - 24.03.2022 г. в размер на 2916,67 лева върху главница 150 000 лева и в частта за разноските, като вместо това е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за сумата над 18 000 лева до размер на сумата 150 000 лева, като неоснователен и недоказан; постановено, че е законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи, считано от 14.01.2022 г. Решение № 192 от 29.05.2023 г. по гр. д. № 200/2022 г. по описа на Окръжен съд - Русе е потвърдено в останалата обжалвана част, с която е уважен иска за сумата до 18 000 лева, ведно със законната лихва от 14.01.2022 г., както и в частта, с която са отхвърлени иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата част в размера над 150 000 лева за разликата до 650 000 лева, както и претенцията за присъждане на лихва върху главницата, считано от 04.05.2017 г. С решението са присъдени разноски. Ищецът Д. Р. М. обжалва решението за частично отхвърляне на исковете му, а ответникът Прокуратурата на Република България в частта, която е осъден да плати на ищеца обезщетение. Жалбоподателят Д. Р. М. се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответната страна по касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Жалбоподателят Прокуратурата на Република България се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответната страна по касационна жалба Д. Р. М. не е подала писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира: По делото е установено, че на 04.05.2017 г. е образувано досъдебно производство под № 946/2017 г. по описа на ОД МВР - Русе. Ищецът е бил привлечен като обвиняем по същото с постановление: от 05.05.2017 г. за извършено самостоятелно и в съизвършителство престъпление по чл. 142 ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК; от 25.07.2017 г. за престъпление по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. С определение № 223/06.05.2017 г. по ч. н. д. № 97/2017 г. на ОС - Русе е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо М.. Същата е изменена с определение от 22.10.2018 г. по в. н. о. х. д. № 333/2018 г. на ВТАС в парична гаранция в размер на 1000 лева. На 20.10.2017 г. РОП е внесла в Окръжен съд - Русе обвинителен акт срещу ищеца и другите обвиняеми. Въз основа на обвинителния акт е образувано н. о. х. д. № 674/2017 г. по описа на РОС. От привличането на ищеца като обвиняем на 05.05.2017 г. за тежко умишлено престъпление, за което наказанието е „лишаване от свобода“, до влизане в сила на оправдателната присъда на 14.01.2022 г. /по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК - на 16.12.2019 г., а за престъпление по чл. 142 „а“, ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК, за което е прието, че не е предявено обвинение - на 14.01.2022 г./ е изминал общо период от време 4 г. и 8 м. Досъдебното производство е продължило около 5 месеца, а съдебното производство е продължило до 14.01.2022 г., тъй като делото е връщано за ново разглеждане от стадия на разпоредително заседание пред първата инстанция или за ново разглеждане от въззивната инстанция. С присъда от 23.05.2018 г. по н. о. х. д. № 674/2017 г. на ОС - Русе /по чл. 371, т. 2 НПК/, всички подсъдими по делото - Д. Р. М., А. Ю. Ю., Мерджидин Ю. Ю. и Г. И. Д., са признати за виновни и осъдени за повдигнатите обвинения - че на 25.04.2017 г. в [населено място] и в землищата на селата Червена вода и Н. отвлекли С. А. Б., като деянието е извършено от две или повече лица и по опасен за здравето на отвлечения начин, поради което и на основание чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр. ал. 2, т. 2 вр. ал. 1 НК и вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК М. е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим. С решение № 273/04.01.2019 г. по в. н. о. х. д. № 333/2018 г. на ВТАС присъдата е отменена, поради липсата на предпоставки за разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжния съд, от стадия на разпоредителното заседание. При новото разглеждане на делото с присъда № 20/08.07.2019 г. по н. о. х. д. № 18/2019 г. на ОС- Русе, Д. Р. М.: е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 142 „а“, ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, при първоначален общ режим; е признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 3, т. 4, пр. 2, вр., ал. 2, т. 2, вр. ал. 1 НК. Присъдата е потвърдена с решение № 249 от 16.12.2019 г. по в. н. о. х. д. № 280/2019 г. на ВТАС, отменено с решение № 92/14.09.2020 г. на Върховния касационен съд по к. д. № 138/2020 г. Следва ново разглеждане на делото, при което с решение № 69/29.06.2021 г. по в. н. о. х. д. № 313/2020 г. на ВТАС, присъдата по н. о. х. д. № 18/2019 г. на ОС - Русе е отменена в частта, с която всеки от четиримата подсъдими е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 142 „а“ ал. 5 /изм./, предл. 1, вр. с ал. 1 НК. Решението на ВТАС е оставено в сила с решение № 60235/14.01.2022 г. по н. д. № 839/2021 г. на ВКС. Пред първоинстанционният съд са допуснати и изслушани две съдебно-медицински експертизи и съдебно-психиатрична и психологична експертиза за здравословното състояние на М., приложени са амбулаторни листи и документи от прегледи на лицето. Установено е, че Д. М. страда от различни заболявания-инсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения и придружаващо заболяване-хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност, диагностицирани през 2010 г. и 2016 г., както и от посттравматично стресово разстройство - към 18.10.2022 г. Събрани са и гласни доказателства - разпитани са свидетелите А. М. - съпруга на ищеца, М. Г., М. А.. Видно от свидетелството за съдимост на Д. М., същият е многократно осъждан и реабилитиран по право: първо като непълнолетен /17 г./, с присъда в сила от 05.12.1986 г., е бил осъден за престъпление по чл. 256, ал. 1 НК на Л., като е отложено изтърпяването и е наложена възпитателна мярка „настаняване в ТВУ“; следват – присъда влязла в сила от 23.02.1989 г., с която е осъден за престъпления по чл. 381 НК, чл. 383, ал. 1 НК и чл. 256, ал. 1 НК, като на основание чл. 23, ал. 1 НК е наложено наказание лишаване от свобода 3 години, приспаднато е предварителното задържане и е определен общ режим при изтърпяване на наказанието; с присъда в сила от 14.10.1992 г. е осъден за престъпление по чл. 250, ал. 1, б. „а“ НК и е наложено наказание глоба; с присъда влязла в сила от 05.07.1999 г. е осъден за престъпление по чл. 129, ал.1 НК на лишаване от свобода в размер на 1 година при общ режим. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление, за което е оправдан, като вследствие на наказателното преследване е понесъл страдания, изразяващи се в негативни емоции и стрес от воденото наказателно производство, не е могъл да изпрати баща си /починал на 02.05.2018 г./ - да отиде на погребението, тъй като бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ до 22.10.2018 г. Но, присъденото от първоинстанционния съд се явява завишено и следва да бъде редуцирано до сумата 18 000 лева, тъй като не са установени над обичайните за такива случаи причинени болки и страдания, изразяващи се в изключително влошаване на здравословното състояние на ищеца и унижения от злепоставяне в обществото. Първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен обстоятелството, че М. многократно е бил осъждан, два пъти му е налагано реално наказание лишаване от свобода за други престъпления, като първата присъда е постановена още докато е бил непълнолетен, следвана от още три други присъди, вече като пълнолетен. Наличието на предишни осъждания е фактор, имащ значение за преценката относно личността на ищеца и обема на търпените неимуществени вреди, доколкото несъмнено лице, което не е било до момента обект на наказателна репресия и лице, което е осъждано, проявяват различна чувствителност и понасят в различен интензитет несгодите от незаконното обвинение. Неправилно ОС - Русе е приел, че поради наказателно преследване и мярката за неотклонение „задържане под стража“ М. е останал без доходи, тъй като по тази причина бил лишен от възможност да полага труд. Твърдение в тази насока няма дори в исковата молба, а от данните по делото се установява, че той не е бил трудово ангажиран и не е полагал труд, за да е лишен от доходите произтичащи от него. Видно от представеното решение на ТЕЛК от 2019 г. за преосвидетелстване, в същото е посочено, че М. поради заболяванията си е бил с дата на инвалидност от 2010 г. и 60 % нетрудоспособност - т. е. още преди започване на наказателното преследване срещу него през 2017 г. Това сочи липса на неблагоприятни последици за ищеца в сферата на професионална репутация и професионална реализация. Първоинстанционният съд не е отчел конкретните обществено- икономически условия на живот в страната при определяне на обезщетението в размер на 150 000 лева и стандартът на живот към периода на увреждането на ищеца /среден годишен доход НСИ - 5586 лева за 2017 г., минимална работна заплата - 460 лева/. Наказателното преследване срещу М. и мярката му за неотклонение „задържане под стража“, макар да са се отразили на здравословното му състояние, като са влошили рисковите фактори за развитието на вече съществуващите заболявания, не те са причинили заболяванията му, които са хронични и датират години преди наказателното преследване, които са се влошавали и преди 2017 г., видно от датата на инвалидизиране на М., преосвидетелстването на състоянието му и посоченото за промените в здравословното му състояние в решението на ТЕЛК за датата на първата му инвалидизация - 19.04.2010 г. Посттравматичното стресово разстройство и органично разстройство на настроението, от които Д. М. страда към 18.10.2022 г., съгласно заключението на комплексната съдебно-психиатрична и психологична експертиза, касае период от 9 месеца след постановяване на оправдателната присъда на 14.01.2022 г. Според вещите лица са налице данни, от които може да се направи извод, че психичното разстройство е провокирано от воденото срещу М. наказателно производство и периодът, в който е бил лишен от свобода, но от това не следва извод, че същото се дължи единствено на тези обстоятелства. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят Д. Р. М. поддържа, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване Прокуратурата на Република България поддържа основания за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с които е формулирала следните правни въпроси: 1. „Oтносно съдържанието на понятието „справедливост“?“; 2. „Kак се прилага общественият критерий за справедливост?“; 3. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ как се прилага обществения критерий за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; 4. „Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи?“; 5. „Съществува ли пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните от ищеца Д. Р. М. от [населено място] вреди, предмет на делото?“; 6. „Kак се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта?“; 7. „Какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ?“ и 8. „Следва ли съдът да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3/2004г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г./ и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, която цитира, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По четвъртия въпрос не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият е неотносим, доколкото ищецът е претендирал обезщетение за неимуществени вреди, надхвърлящи обичайните търпени вреди от неоснователно наказателно преследване. Формулировката на петия въпрос изключва възможността настоящия състав даде принципен отговор. Този въпрос се отнася до правилността на постановеното съдебно решение. Останалите поставени въпроси отговарят на изискванията за общо основание, но не се осъществяват претендираните допълнителни основания. Въпросите са разрешени при съобразяване на трайната практика на ВКС, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетение във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите за липса на мотиви в противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинна връзка между процесното увреждането и претърпените вреди, какви вреди конкретно са претърпени и какъв е техния интензитет. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. И още, не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл. 52 ЗЗД е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените решения на ВКС. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства – тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение