Определение № 50175 от 05.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 777/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. Д. срещу решение №212 от 26.11.2021 г. по в.гр.д.№518/2021 г. на ОС Хасково. С обжалваното решение след отмяна на решение №260278 от 01.06.2021 г. по гр. д. № 2951/2020 г. на РС Хасково е отхвърлен предявеният от М. Н. Д. иск по чл.439 от ГПК за признаване за установено по отношение на ,,Еос матрикс‘‘ ЕООД, че в качеството й на длъжник не дължи сумата от 14 975.33 лв., просрочена главница, ведно със законната лихва от 11.01.2012 г. до окончателното й изплащане; 1211.64 лв., просрочена законна лихва за периода от 05.02.2011г. до 26.12.2011г.; 143.84 лв., просрочена наказателна лихва за периода от 15.08.2011г. до 10.01.2012г.; 1102.62 лв., разноски, по издаден изпълнителен лист от 16.01.2012 г. по ч.гр.д №88/2012 г. на РС Хасково, за които вземания е образувано изпълнително дело №20127710400044 по описа на ЧСИ №771, с район на действие - Окръжен съд Хасково. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а по отношение на първи въпрос, евентуално, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК: 1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3 от 18.11.1980 г., извършена с т.10 от ТР №2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и прилага ли се последното по изпълнително дело, образувано пред приемането му. 2. В случаите на издаден изпълнителен лист и образувано изпълнително дело спрямо двама солидарни длъжници, извършването на изпълнителни действия спрямо един от солидарните длъжници прекъсва ли давността по отношение на другите солидарни длъжници или срокът тече общо. Срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК тече ли общо за всички солидарни длъжници по едно изпълнително дело или поотделно за всеки длъжник. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „Еос матрикс“ ЕООД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е установил, че: 1. Изпълнително дело №20127710400044 е образувано на 14.02.2012 г. срещу ищцата М. Н. Д. и срещу Н. Ж. Н. в качеството им на солидарни длъжници, като с молбата за образуване взискателят е поискал налагане на запор върху банковите сметки на двамата длъжници и искането е удовлетворено. 2. На 17.12.2013 г. е постъпила молба от „Еос Матрикс“ ЕООД да бъде конституиран като взискател по делото в качеството му на цесионер по сключения с „Райфайзенбанк България“ АД договор за цесия, която молба е уважена от ЧСИ с разпореждане от същата дата. 3. С молба от 05.03.2014 г. новият взискател е поискал предприемане на действия по принудително изпълнение по отношение и на двете задължени лица, като такава молба е депозирана и на 20.10.2015 г. Последващи молби за предприемане на действия по принудително изпълнение са депозирани на 15.08.2017 г., 05.10.2018 г., 06.11.2018 г., 16.05.2019 г., 19.06.2019 г., 05.08.2019 г., като в изпълнение на функцията си и с оглед установеното имущество съдебният изпълнител съответно е наложил запор върху трудовото възнаграждение на Н. Ж. Н. при новия му работодател - на 07.11.2018 г., запор върху трудовото възнаграждение на ищцата - на 05.11.2018 г., запор върху банковата сметка на Н. Ж. Н. - на 22.07.2019 г., а на 19.07. 2019 г. и запор върху притежаваното от него моторно превозно средство. Изложил е съображения, че давността за всички вземания на ответника взискател /за които е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело/ е с начален момент 01.05.2012 г. – датата на влизането в сила на заповедта за изпълнение, като давностният срок е петгодишен. По въпроса дали давността е била прекъсната с образуването на 14.02.2012 г. на изпълнително дело №44/2012 г. е приел, че следва да се приложи разрешението, дадено с Постановление №3 от 18.11.1980 г. по гр.д.№3/1980 г. на Пленума на ВС, според което с образуването на изпълнително дело давността се прекъсва, а по време на изпълнителния процес давност не тече, поради което в разглеждания случай давността е прекъсната с образуването на изпълнително дело и не е текла до 26.06.2015 г. – датата на обявяване на ТР №2/26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, към който момент изпълнителното производство е било висящо. Намерил е за неоснователно твърдението, че поради настъпила перемпция в хипотезата на чл.433, т.8 от ГПК спрямо ищцата изпълнителното дело е било прекратено по силата на закона. Счел е, че в случая не е налице твърдяното кредиторово бездействие по отношение на вземането му, тъй като взискателят с образуване на изпълнителното дело е посочил конкретен изпълнителен способ, като съдебният изпълнител от своя страна е предприел действия по неговото изпълнение и на 09.04.2012 г. е изпратил запорни съобщения, които на 20.04.2012 г. са получени от банката, а началото на срока се поставя от последното изпълнително действие, осъществено по искане на взискателя и е налице следващото такова искане, направено с молбата на взискателя от 05.03.2014 г. Изразил е становище, че в случая е ирелевантно към кого от двамата солидарни длъжници е насочен изпълнителният способ, доколкото изпълнителният лист по делото е издаден срещу двамата длъжници, които са осъдени за заплатят сумите солидарно на кредитора, солидарните длъжници дължат на кредитора едно и също задължение и той има право на избор срещу кого от тях да насочи изпълнението, а извършените действия спрямо един от солидарно задължените лица имат действие и спрямо останалите /чл.123 от ЗЗД/. Посочил е, че плащането от един от длъжниците намалява общото задължение и освобождава от отговорност за тази част и останалите длъжници, а едновременното извършване на принудителни действия спрямо всеки от длъжниците би довело до прекомерно начисляване на разноски по изпълнението, поради което е достигнал до извод, че срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК тече общо за всички солидарни длъжници по делото, а не поотделно за всеки един от тях. С оглед установеното, че от образуването на изпълнителното дело до обявяване на ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, взискателят не е бездействал в нито един момент повече от две години, като е депозирал своевременно искания за реализиране на различни способи на принудително изпълнение срещу солидарните длъжници, е счел, че изпълнителното дело не е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, а напротив - било е висящо към 26.06.2015 г. В заключение е приел, че давността е прекъсната с образуването на изпълнително дело и не е текла до 26.06.2015 г. – датата на обявяване на ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, която е била прекъсната с наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата 05.11.2018 г. /л.230/, от което са извършени удръжки, поради и което предявеният на 16.12.2020 г. иск за недължимост на вземането по изпълнителен лист от 16.01.2012 г., издаден по ч.гр.д.№88/2012 г. на РС Хасково на предявеното от ищцата основание се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първият от формулираните от касатора въпроси е обусловил решаващата воля на въззивния съд /възприел становище, че давността е прекъсната с образуването на изпълнително дело на 21.12.2012 г. и не е текла до 26.06.2015 г. – датата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, но в случая не се установява наличие на поддържаните селективни основания. Съгласно разясненията, дадени с ТР №3 от 28.03.2023 г. по т.д.№3/2020 г. на ОСГТК на ВКС /наличието на което изключва селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла, а за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г. Изразеното от въззивния съд становище е изцяло в съответствие с даденото от ОСГТК на ВКС разрешение, поради което касационно обжалване по този въпрос не може да се допусне и на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, спрямо втория от въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационно обжалване по този въпрос също не може да бъде допуснато. Действително въззивният съд е изложил съображения, според които срокът по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК тече общо за всички солидарни длъжници по делото, а не поотделно за всеки един от тях. Същевременно обаче, изводът, че изпълнителното дело не е било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и е било висящо към 26.06.2015 г., е направен поради обстоятелството, че с молба от 05.03.2014 г. новият взискател е поискал предприемане на действия по принудително изпълнение по отношение и на двете задължени лица /което се установява от находящата се на л.101 от изпълнителното дело молба/, преди да изтекат две години от предходното изпълнително действие, предприето на 09.04.2012 г. отново срещу двамата длъжници. Също решаващо за формиране на волята на въззивния съд е не становището относно течението на срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК спрямо солидарните длъжници /респективно, че с извършени изпълнителни действия срещу един от солидарните длъжници е прекъсната давността по отношение и на другия солидарен длъжник, каквото се предпоставя с втория въпрос, но не е изразявано от съда/, а изводът, че давността е прекъсната с образуването на изпълнително дело и не е текла до 26.06.2015 г. – датата на обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, която обаче е била прекъсната с наложения запор върху трудовото възнаграждение на ищцата на 05.11.2018 г. Предвид изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението /напротив, решението е съобразено изцяло с ТР №3 от 28.03.2023 г. по т.д.№3/2020 г. на ОСГТК на ВКС/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,