Определение № 2800 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1752/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Н. К. против решение № 322/08.12.2025г. постановено по в.гр.д. № 612/2025г. по описа на Окръжен съд – Габрово. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционно решение № 259/19.06.2025г. постановено по гр.д. № 526/2023г. по описа на Районен съд – Габрово и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД К. Н. Д. с ЕГН [ЕГН] е осъден да заплати на Н. Л. Ш. с ЕГН [ЕГН] сумата от 17000 лева, представляваща неизплатена главница по договори за заем, сключени в периода 23.10.2019г. – 11.06.2020г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда на 03.04.2023г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 1010.56 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава считано от деня на изпадане в забава /02.09.2022г./ до предявяване на исковата молба в съда /03.04.2023г./. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени. Касационният жалбоподател счита, че въззивният съд е основал решението си на неправилно тълкуване на доказателствата по делото, вследствие на което е достигнал до фактически изводи, които не се подкрепят от доказателствата по делото, а друга част са игнорирани. Поддържа, че формираните от съда изводи противоречат на съдебната практика, произволни са и логически несъстоятелни, като липсва ясна връзка между фактите и правните изводи. Твърди, че между страните не е имало постигнато съгласие за сключване на договор за заем. Паричните преводи са направени по инициатива на ищеца, по негова воля и знание и желание с предназначение за заплати на наети служители по проект „Икономическа дейност на предприятието обучение и заетост“, труда на които е ползвал в своя бизнес, а касаторът е действал като пълномощник на „Генезиспроект“ ЕООД. Като физическо лице касаторът не е поел задължение да изплаща заплати на когото и да е било. В писмен отговор ответникът по касация Н. Л. Ш., чрез процесуален представител адв. О. Н. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: В исковата си молба Н. Ш. навел твърдения, че в периода 23.10.2019г. – 11.06.2020г. наредил преводи по банкова сметка на ответника на обща стойност от 17000 лева, с основание на преводите „заем за заплати на лица наети по проект обучение и заетост“. Посочил, че така преведените суми, а именно: 6000 лева – на 23.10.2019г.; 3400 лева – на 12.12.2019г.; 5100 лева – на 11.03.2020г.; 900 лева – на 04.05.2020г. с основание „заем за заплата на Е.“ и 1600 лева – на 11.06.2020г., са предоставен от него заем, предназначен за изплащане на заплати на лица, наети от ответника по проект „Подкрепа за заетост“. С покана за доброволно изпълнение, получена от ответника на 25.08.2022г. поканил същия да върне така предоставената му в заем сума, но връщане не е последвало, поради което отправил искане за осъждане на ответника да заплати исковата сума, ведно с лихва за забава от датата на получаване на поканата до подаване на исковата молба в съда. В отговор на исковата молба ответникът оспорил исковете по основание. Навел възражение, че не е поемал задължение за връщане на преведените му от ищеца суми, а преводите са извършени по негова воля и са във връзка с изплащане на трудови възнаграждения на 5 лица, наети по проект и от работата на които ищецът е очаквал да реализира икономически резултат. Изложил, че ищецът е консултант по програми от ЕС и предложил на ответника фирмата на баба му, която той представлявал /„Генезиспроект“ ЕООД/ да наеме работници по програма за хора с увреждания на ДБТ „С.“. Ответникът заявил, че има нужда само от счетоводител, но ищецът го убедил, че има нужда от останалите хора за развитие на негови идеи. Ответникът се съгласил да участва, попълнил необходимите документи като пълномощник на дружеството, което представлявал по пълномощие, дружеството било одобрено и започнал подбор на кадри. Същият се извършил чрез платформата jobs.bg, в която обявите и изискванията пускал ищецът, който впоследствие провеждал интервюта с одобрените от него кандидати. Поради забавени плащания на трудовите възнаграждения на наетите 5 лица от Дирекция „Бюро по труда“, част от възнагражденията платили с лични средства. Впоследствие тези лица сезирали Агенция инспекция по труда, която инициирала проверка на дейността на дружеството, констатирала допуснати нарушения, за които „Генезиспроект“ ЕООД било санкционирано. Така обосновал, че надлежен ответник по иска за връщане на даденото е именно юридическото лице, наело работниците, а насочените срещу него искове са недоказани по основание. По делото е установено следното: в периода от 23.10.2019г. до 11.06.2020г. ищецът превел от банковата си сметка по банковата сметка на ответника различни суми, чиито общ размер възлиза на 17000 лева. Като основание за извършените преводи е посочено „заем за заплати на лица наети по проект обучение и заетост“. Ответникът е превел, в посочения период, по-голяма част от получената от ищеца сума /15200 лв./ по сметка на „Генезиспроект“ ЕООД /с посочени основания „захранване на сметка“, „трансфер“/, като с тези пари „Генезиспроект“ ЕООД е изплащало заплати на наети лица, тъй като в този момент дружеството изпитвало затруднения, поради неполучаване на средства по проекта. Ответникът К. Д. е бил управител и едноличен собственик на капитала на „Генезиспроект“ ЕООД, а към процесния период е бил прехвърлил дружествените си дялове на С. В. Т.. С пълномощно с рег. № 5797/05.12.2017г., С. В. Т., като управител на „Генезиспроект“ ЕООД упълномощила К. Н. Д. да извършва всякакви правни действия от името на дружеството и да го представлява пред всички лица, организации и учреждения, вкл. да получава и предава суми от и на лица и организации. Този факт е потвърден и в обясненията на ищеца, дадени по реда на чл. 176 от ГПК. В същите ищецът е заявил още, че преводите за исковата сума е направил по сметка на ответника, защото не познавал никой от „Генезиспроект“, а К. му е приятел. Знаел е, че са за заплати на служители на тази фирма и му помагал просто. В исковия период „Генезиспроект“ ЕООД, като работодател е сключил с Агенция по заетостта, като възложител договор № ОЗ-ХУ-01-07-1551/15 от 25.07.2019г. за осигуряване на заетост по проект „Обучение и заетост“ и договор № ОЗМ-ХУ-01-07-298/9 от 21.05.2019г. за осигуряване на заетост по проект „Обучение и заетост на млади хора“. В изпълнение на тези договори сключил трудови договори и назначил работници, в чийто трудови договори е вписано, че са назначени по тези проекти /съгласно писмо от Дирекция „Инспекция по труда“ – Габрово от 05.02.2024г./ - л. 218-249. От заключението на съдебно графологична експертиза е установено, че трудовите договори на наетите по проектите лица са подписани от ответника Д.. От събраните по делото гласни доказателствени средства чрез показанията на свидетелите В. М., Е. П., Н. Р. – Т. и Н. К. е установено, че са лица с увреждания, кандидатствали по обявата в jobs.bg. Свързали се с Н. Ш., който провел интервю, обяснил, че ще работят в продължение на 2 години, като възлагал и допълнителни задачи свързани с негови дружества. Програмата обаче отказала да плаща възнаграждения и всички са останали с неплатени възнаграждения и осигуровки. Едва след сезирането от част от наетите по програмата лица на Инспекцията по труда, К. узнал за ситуацията на работниците. Страните работили на партньорски принцип – Ш. предоставял офиса, а Д. – фирмата. Трудовите възнаграждения минавали през фирмата. В показанията си свидетелят Л. Ш. /баща на ищеца/ посочил, че Н. дал парите на К. като на приятел с уговорката, че след месеца, в който ще му възстановят парите, ще ги върне. К. обаче не ги върнал. При тези факти, от правна страна въззивният съд направил извод, че „Генезиспроект“ ЕООД е бил бенефициент по проект във връзка с наемане на работници – лица с увреждания за срок от 2 години за административен персонал, което се установява и от приложените документи от Дирекция “Инспекция по труда“. Приел обаче, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установи, че ищецът е бил в бизнес отношения с ответника. От показанията на разпитаните по делото свидетели приел за установено, че Ш. е провеждал интервюта с кандидатите по проекта, говорил е с тях, но за неустановено приел относно кое търговско дружество е ставало това. За недоказан приел съответно довода на ответника за съществуващи между страните бизнес отношения във връзка с дейността на „Генезиспроект“ ЕООД. С оглед установеното, че ищецът Ш. е предоставил на ответника Д. в заем парични средства за изплащане на заплати, които в последствие Д. превел на „Генезиспроект“ ЕООД, достигнал до извод, че по делото е доказано наличието на неформален договор за заем между страните по делото за сумата от 17 000 лв. С оглед отправената от заемодателя до ответника покана за доброволно изпълнение, получена на 25.08.2022г. с даден 7-дневен срок за плащане, който е изтекъл на 01.09.2022г., приел, че вземането е станало изискуемо. Считано от 02.09.2022г. заемателят е изпаднал в забава, за което дължи обезщетение на кредитора. Дължимото обезщетение за забава за периода 02.09.2022г.-03.04.2023г. съдът определил с помощта на калкулатора за законна лихва на сайта на НАП в размер на 1072.93 лв., поради което извел извод, че предявения иск за заплащане на обезщетение за забава е основателен и доказан за целия претендиран размер от 1010.56 лв. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. В изложението си касаторът К. Н. Д. поддържа наличие на основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК –необоснованост, но не обосновава наличие на основания, определящи приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Производството пред Върховния касационен съд е регламентирано като двуфазно. Първият етап от него е свързан с разглеждане на делото в закрито заседание и завършва с постановяване на определение за допускане или недопускане на касационното обжалване /чл. 288 от ГПК/. Вторият етап се развива след допускане на обжалването и е свързан с разглеждане на делото в открито съдебно заседание, последвано от постановяване на съдебно решение по правилата на чл. 290 и чл. 293 от ГПК. При разглеждане на делото касационната инстанция е обвързана от изложените от касатора основания за допускане на обжалването, както и от заявените в жалбата касационни оплаквания /чл. 290, ал. 2 от ГПК/. Съдът може да допусне обжалването по свой почин единствено в хипотезите на чл. 280, ал. 2 от ГПК при вероятна нищожност, недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното решение. При служебно извършената проверка съдът в случая не установи обжалваното решение на Окръжен съд – Габрово да е вероятно нищожно или недопустимо, или да е очевидно неправилно. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК и посочени от касатора, те определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационната жалба. Според нея и според разясненията по приложението й дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване, е необходимо и касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 от ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 от ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Това е израз на служебното задължение на съда да квалифицира спорното право въз основа на фактите, доводите и твърденията на страните. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК/. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая в изложението си касаторът не е посочил правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, не се е позовал на някое конкретно допълнително основание сред изброените в чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито съдът служебно установява наличие на основание за допускане по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Върховният касационен съд, както е прието в цитираното Тълкувателно решение не може да изведе служебно релевантния правен въпрос, а при липсата му – не може и да го конкретизира, уточнява, нито квалифицира. Това е основание да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Наведените в изложението доводи по същество представляват касационни оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно решение, които както съдът посочи, не са основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като изискват извършването на преценка на мотивите на въззивния съд при обсъждането на доказателствата по делото и на приетото въз основа на тях относно конкретните обстоятелства по делото. Такава преценка касационната инстанция може да извърши едва в производство по реда на чл. 290 от ГПК, след допускане на касационното обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът по касация Н. Ш. има право на поискани разноски. Доказаният размер на разноските под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на сумата от 1100 евро. В този размер, разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение