Определение № 223 от 23.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2728/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. И. Н. и А. Д. А. срещу определение № 636 от 02.10.2024 г., постановено от Софийски апелативен съд /САС/ по в.ч.т.д. № 673 описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено определение № 2970 от 01.08.2024 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по т.д. № 1370 по описа на съда за 2024 г., с което е върната исковата молба на жалбоподателите с вх. № 76340 от 04.07.2024 г. по регистратурата на СГС, по която е образувано първоинстанционното производство, поради недопустимост на предявените искове. Жалбоподателите възразяват срещу извода на инстанциите по същество, че несъществуващо обстоятелство е налице само и единствено, ако такова е вписано, но не е валидно възникнало, т.е. страда от пороци още при вписването. Отрича се становището на съда, че не е възможно последваща промяна във фактите и обстоятелствата, която да промени съществуването или не на едно обстоятелство, което е напълно валидно възникнало, но вследствие на допълнителни волеизявления в даден последващ момент е престанало да съществува, съответно - въпреки края на съществуването му обаче, то продължава да стои вписано по партидата на дружеството в Търговския регистър. Според жалбоподателите именно за това съществува нормата на чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ. Жалбоподателите са на мнение, че първите две съдебни инстанции твърде ограничено разглеждат случая и регулиращите го законови норми, позовавайки се единствено на нормите на ЗТРРЮЛНЦ. Според тях се пропуска основна норма за казуса, а именно тази на чл. 125, ал. 2 от Търговски закон с ясното й съдържание, което жалбоподателите възпроизвеждат, като твърдят, че е напълно възможно дадено участие в търговско дружество да е валидно възникнало, но с едностранен акт на съдружника това обстоятелство да бъде променено, прекратено и като резултат - да престане да съществува. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщането на делото на първоинстанционния СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се сочи, че въззивното определение се обжалва поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост /чл. 281, т. 3 от ГПК/, като подробно изложение на посочените основания жалбоподателите са направили в самата частна жалба. Освен там изброените основания, жалбоподателите считат, че е налице въпрос, който явно е решаван противоречиво от съдилищата, като се сочи, че са налице напълно идентични случаи, със същите участващи страни като съдружници и управител, но в друго дружество с ограничена отговорност, а именно: по т.д. № 11/2024 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-13 състав, приключило със съдебно решение № 946 от 03.07.2024 г. Излага се, че в посоченото дело съдът е установил несъществуването на вписано обстоятелство вследствие на отправено предизвестие за напускане и изтичане на законово определения срок, но останало негово вписване в Търговския регистър, и е указал на Търговския регистър да извърши съответното заличаване на съдружието, с което там всичко е приключило и регистърът е заличил съдружниците. В допълнение на изложеното жалбоподателите считат, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Въззивният съд е бил сезиран с частна жалба от ищците в производството против определение № 2970 от 01.08.2024 г. на СГС, ТО, VI-21 състав, постановено по т.д. №1370/2024 г., с което е върната исковата молба на нейните податели, поради недопустимост на предявените искове. За да потвърди обжалваното по въззивен ред определение, въззивният съд е изложил, че: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от ищците С. Н. и А. А. искове срещу „Медицински център „Профиклиник“ ООД по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за установяване несъществуването на вписани обстоятелства - че ищците не са съдружници в ответното дружество, както и с искане да се укаже на ТР при Агенция по вписванията да ги заличи като съдружници. Ищците са изложили твърдения, че са прекратили членството си в ответното дружество поради напускане, като са обосновали правния си интерес от предявяването на иска с това, че за тях липсва легитимация сами да поискат заличаването си в ТР, поради което и търсят защита чрез иск по чл. 29, ал. 1 ЗТТРЮЛНЦ. С уточнителна молба са заявили, че не твърдят да са вписани като съдружници в ТР без да са били такива и следователно не твърдят пороци на вписването, а твърдят настъпили след това вписване обстоятелства, поради което желаят заличаване на вписванията, като отново са се позовали на липсата на легитимация за заявяване на обстоятелства в търговския регистър, както и на нарушаване защитата на личните им данни. Въззивният съд излага, че според разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗТТРЮЛНЦ всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство. По-натам в мотивите на обжалваното въззивно определение се сочи, че според ТР № 1 от 6.12.2002 г. на ВКС, вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно. Несъществуващо обстоятелство е липсващото (невзетото) решение на орган на дружеството, за което е допуснато вписване в търговския регистър. В този случай е налице неистинско (невярно) удостоверяване, тъй като удостовереното обстоятелство не е съществувало и то към датата на регистърното решение. Според въззивния състав правилен и съобразен с разясненията, дадени в цитираното ТР е изводът на първоинстанционния съд, че искът по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ е предвиден за защита срещу пороци на вече извършени вписвания и следователно може да се основава само на обстоятелства, които са съществували към момента на вписването в търговския регистър, докато процесният случай несъмнено не е такъв. Ищците не твърдят, че вписаното в регистъра обстоятелство не е било изобщо настъпило или не е било настъпило валидно към момента, в който е вписано в регистъра. Напротив, твърдят, че са били съдружници в ответното търговско дружество и именно като такива са вписани в регистъра, като в качеството на съдружници са прекратили участието си в дружеството с предизвестие за напускане по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ. Според съда такъв иск обаче е недопустим, тъй като искът по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ може да се основава само на обстоятелства, които са били налице към момента на вписването и тези обстоятелства обосновават вписване на несъществуващо обстоятелство. С този иск ищецът установява именно наличието на несъществуващо, но вписано обстоятелство. В неговия предметен обхват не се включва установяване несъществуване на вписаното обстоятелство поради настъпили след вписването факти, които го изключват, както е в настоящия случай. Според съда новонастъпилите факти, които водят до изменение във вече вписани обстоятелства, както в случая с прекратяване на членството на вписан съдружник, те и произтичащите от тях заличавания на вече вписани обстоятелства, се отразяват в ТР единствено чрез ново заявяване на промените. Освен това единствената хипотеза, в която съдът има право да дава указания на длъжностното лице по регистрацията относно вписванията, е в производството по чл. 25 ЗТТРЮЛНЦ по обжалване на отказ за вписване по вече подадено заявление, каквото настоящото производство не е. Затова предявените искове по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ с оглед изложените от ищците твърдения се явяват недопустими за разглеждане, до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното първоинстанционно определение е правилно и следва да бъде потвърдено, а частната жалба срещу него следва да се остави без уважение като неоснователна. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно определение. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая видно е от възпроизведеното по-горе в настоящите мотиви, съдържание на изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че жалбоподателите въобще не формулират правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, годен да послужи като общо основание за такова допускане, поради което и същото не следва да бъде допуснато, без при това да е нито необходима, нито възможна проверка дали по делото е осъществен и някой от допълнителните критерии за селектиране на частната касационна жалба измежду уредените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1 – 3 от ГПК. В допълнение следва да се посочи, че след изменението на ГПК, обн. в ДВ, бр. 86 от 2017 г., противоречивото разрешаване от съдилищата на материалноправен или процесуалноправен въпрос, не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение