Определение № 1812 от 12.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2162/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 736/12.01.2023 г. на Л. Р. Р. и Е. А. Р., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. А., срещу въззивно решение № 1461/01.12.2022 г. по в. гр. д. № 1555/2022 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Освен при покупко-продажба и замяна срещу родово определени вещи, при какви други сделки може да се прилага разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС и по-конкретно може ли чл. 33, ал. 2 ЗС да се прилага в случаите при сделки за даване вместо изпълнение на парично задължение; 2. Ако се допусне изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС при сделка за даване вместо изпълнение, по какъв начин следва да се определи какви са „същите условия“ /действително уговорените условия/; 3. При даване вместо изпълнение на парично задължение, когато се дават повече от един недвижими имоти за погасяване на един неделим паричен дълг и когато транслативният елемент на сделката се осъществява посредством прехвърляне на собственост на няколко имота, допустим и основателен ли е искът за изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС само за част от прехвърлените имоти. В горния случай как следва да се определи цената, по която ще се постанови изкупуването по чл. 33, ал. 2 ЗС на един от прехвърлените имоти. Може ли цената да бъде определена от съда чрез назначаване на съдебно-оценителна експертиза; 4. Допустимо ли е цената на един измежду няколко прехвърлени имоти чрез даване вместо изпълнение на парично задължение, при иск по чл. 33, ал. 2 ЗС да се определи чрез съдебно-оценителна експертиза, при която вещото лице, като съобрази характеристиките на имотите по сделката, да определи стойността на всеки един от тях към датата на прехвърлянето; 5. Може ли съдът да игнорира част от доказателствата при установяването по чл. 20 ЗЗД на волята на страните относно цената на прехвърлен по чл. 33, ал. 2 ЗС имот; 6. Допустимо ли е съдът да приеме, че сделката е уговорена привидно във вреда на останалите съсобственици в производството по чл. 33, ал. 2 ЗС, без да има предявен установителен иск за разкриване на относителна симулация и установяване на действителните отношения между страните по сделката. Допустимо ли е съдът да уважи иска по чл. 33, ал. 2 ЗС и да допусне изкупуване по договор за даване вместо изпълнение на парично задължение на база позоваване от страна на ищците на относителна симулативност на сделката поради условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици, без да е направено искане за произнасяне по тези факти със силата на пресъдено нещо; 7. Ако е предявен главен иск с правно основание чл. 33, ал. 2, предл. 1 ЗС и евентуален иск с правно основание чл. 33, ал. 2, предл. 2 ЗС, може ли да се приеме, че съдът е сезиран с два отделни иска и следва ли да се произнесе и по двата иска; 8. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба, то следва ли той да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи; 9. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства; 10. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор, като изложи в решението си собствени фактически и правни изводи; 11. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни. Ответниците по касационната жалба С. С. К. и А. Е. С., [населено място], чрез адвокат К. П., оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Молят да им се присъдят извършените пред касационната инстанция съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260533/11.02.2022 г. по гр. д. № 8637/2020 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, предявен от Л. Р. Р. и Е. А. Р., срещу А. Е. С. и С. С. К. за изкупуване от страна на ищците на собствената на А. Е. С. 1/2 ид. ч. от недвижим имот, представляващ апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 103, 59 кв.м., с принадлежащите избено помещение и съответни идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, с идентификатор *****, по отношение на който имот ответникът А. С. се е разпоредил възмездно в полза на С. К. по силата на нотариален акт за прехвърляне на идеални части от недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение. Въззивният съд е приел за установено, че ищците Л. и Е. Р. са собственици на 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, а останалата половина е собственост по дарение на ответника А. С.. Прието е, че ищците не са били поканени писмено от С. да закупят неговата част от имота. С нотариален акт № 99 от 17.06.2020 г. С. е прехвърлил на С. К. своите 1/2 идеални части от недвижимите имоти вместо изпълнение на парично задължение. С посочената сделка С. е прехвърлил и своята 1/2 ид. ч. от друг имот - гараж № *, находящ се в същата сграда. Видно от нотариалния акт, страните се споразумели в замяна на прехвърленото право на собственост да считат продажната цена за закупуване на МПС „Л. Р.“, модел „Р. Р. “, дължима от А. С. като купувач, в полза на С. К. като продавач, за изплатена. От представените по делото писмени доказателства съдът е установил, че на 20.04.2020 г. между К. и С. бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на автомобила. В него е отразено, че продавачът С. К. се задължава да закупи процесния автомобил до 11.06.2020 г. и да го продаде за сумата от 59 000 лв. на А. С. до 30.12.2020 г. С. заплатил на продавача в деня на подписването на договора капаро в размер на 5000 лв. Безспорно между страните е, че К. е придобил автомобила. Страните са подписали и договор за покупко-продажба на превозното средство от 11.11.2020г.,без нотариална заверка, като са посочили, че цената от 59 000 лв. се заплаща от С.: за стойността от 54 000 лв. се прехвърля собствеността върху недвижими имоти, описани в нотариален акт № 99/2020 г., а за стойността от 5000 лв. е платен задатък.Според т.3 автомобилът е предаден на 20.04.2020г. Сумата от 14 500 лв. е платена от С. К. по сметка на А. С., като за основание е посочено закупуване на имот.Според три договора за заем /от 01.02.2020г., 04.03.2020г. и 03.05.2020г./ С. К. е дал на А. С. 14 500 лева с основание - закупуване на имот. Според нотариалния акт за прехвърляне на правото на собственост върху процесния недвижим имот, задълженията на А. С. спрямо С. К. в общ размер на 73 500 лв., представляващи задължение по предварителния договор в размер на 50 000 лв, получен задатък от 5000 лв. и банков превод от 14 500 лв., били погасени. От събраните по делото свидетелски показания се установява, че С. К., баща на С. К., бил собственик на процесния автомобил „Р. Р. “, който е закупил на 11.06.2020 г. от фирма „Софавто“ ООД на изплащане, на обща стойност 54 000 лв. На същата дата го дарил на сина си, като договорът бил нотариално заверен на 12.06.2020 г., а последният го прехвърлил на А. С. на следващия ден. Свидетелства, че синът му се спрял точно на този автомобил, тъй като е поръчков, с шити табла, с много хубави джанти. Съдът е приел, че когато за погасяване на един общ паричен дълг е уговорено прехвърляне на притежаваните от длъжника идеални части от два или повече недвижими имота, без в договора за даване вместо изпълнение да е посочено прехвърлянето на кой имот каква част от дълга погасява, съсобственикът на един от тези имоти не може да иска изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС на идеална част само от този имот. От самия договор за даване вместо изпълнение не би могло да бъде определена волята на кредитора относно това каква част от общия дълг погасява прехвърлянето на ид. ч. от съсобствения имот, съответно е невъзможно определянето на сумата, която съсобственикът-купувач по чл. 33, ал. 2 ЗС само на един от дадени вместо изпълнение имоти, следва да плати на кредитора на другия съсобстветник. От събраните по делото данни въззивният съд е констатирал, че е невъзможно упражняването на правото на изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, тъй като срещу погасяването на дълга от 73 500 лв., който С. имал към К., се прехвърлят ид. ч. от два самостоятелни обекта, без да е посочена цената на правата във всяка вещ. По този начин липсва определеност на престацията, поради което искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е неоснователен. Не е налице и условието за съсобственика-прехвърлител А. С., да е без правно значение кой ще бъде приобретател по сделката, тъй като в замяна на своите права върху процесните имоти, той ще получи не само погасяване на паричните си дългове спрямо К., но и собствеността върху индивидуално определена вещ – конкретен автомобил, с особени белези, отличаващ го от останали автомобили от този модел. По отношение оплакванията за допуснато процесуално нарушение относно доклада и броя на предявените искове, съдът е приел, че предмет на производството не са два самостоятелни иска, тъй като в исковата молба са изложени само различни основания за уважаване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС – липса на писмени доказателства, че имотът е предложен на съсобствениците и наличие на условия, уговорени привидно и във вреда на ищците. В случая, ако съглашението между А. С. и С. К. е недействително поради абсолютна симулация, то няма да е породило вещнопрехвърлителен ефект, т.е. правото на собственост ще е останало в имуществото на С. и ищците не биха могли да упражнят правото на изкупуване. В случай че бъде установена относителна симулация, то следва да се приложат правилата за прикритата, действителна сделка, която според ищците е продажба, като и в тази хипотеза искът не би бил основателен, поради спецификата на сделката – прехвърлянето на идеални части в няколко имота и правното значение за прехвърлителя конкретно лице да бъде приобретател. По делото не е доказано и привидността да е засегнала определянето на цената на процесните имоти, а именно страните да са уговорили цена за всеки отделен имот, предмет на прехвърлителната сделка. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия, третия и четвъртия въпрос от изложението, свързани с допустимостта на производството по предявен иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, когато сделката, сключена между съсобственика-прехвърлител и третото за съсобствеността лице, е с характеристиките на договор за даване вместо изпълнение. В практиката на ВКС /решение №111/2018г. по гр.д.№ 3807/2017г., Іг.о./, съобразена от въззивния съд, се приема, че разпоредбата на чл.33 ЗС се прилага и по отношение на договорите за даване вместо изпълнение, когато са спазени условията: 1/За съсобственика- прехвърлител по тази сделка да е без правно значение кое лице ще бъде преобретател на притежаваната от него идеална част от съсобствения недвижим имот /другият съсобственик или трето лице/; 2/ От самата сделка да е възможно определянето на цената, срещу която се прехвърля идеалната част от съсобствения недвижим имот. Когато за погасяване на един паричен дълг е уговорено прехвърлянето на притежаваните от длъжника идеални части от два или повече недвижими имота, без в договора за даване вместо изпълнение да е посочено прехвърлянето на кой имот каква част от дълга погасява, съсобственикът на единият недвижим имот не може да иска изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС само на идеална част от този имот /в случая А. С. е прехвърлил освен 1/2 ид.ч. от процесния апартамент, но и 1/2 ид.ч. от гараж/, защото от договора за даване вместо изпълнение не би могло да се определи волята на кредитора за това, каква част от общия дълг погасява прехвърлянето на ид.част от единия имот, а оттук каква сума съсобственикът – изкупвач по чл.33, ал.2 ЗС следва да плати, за да се постанови изкупуване при „действително уговорените условия“. Въззивният съд е приел, съобразявайки посочената практика на ВКС, че не са изпълнени цитираните предпоставки, тъй като предвид така уредените отношения по чл.65 ЗЗД за А. С. не е без правно значение на кого ще прехвърли правата, които притежава в съсобствения имот. От сключената сделка не става ясно и каква е цената на всеки един от имотите. Недопустимо е априори да се определи средната пазарна цена на имотите, предмет на договора, и по този начин тя да послужи като заместител на конкретна цена, по която би бил сключен договор за покупко-продажба. Ето защо по поставените въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване на релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Вторият въпрос относно начина по който следва да се определят „действително уговорените условия“, е ирелевантен. Той не е разгледан от въззивния съд и не е обусловил неговите решаващи изводи. Съдът е приел, че не може да се постанови изкупуване по чл. 33, ал. 2 ЗС, когато не е посочена цената на прехвърлените ид. ч. в съсобствеността, тъй като само когато от самата сделка може да се определи цената, срещу която се прехвърлят ид. ч. от съсобствения недвижим имот, изкупвачът по чл. 33, ал. 2 ЗС може да предложи изкупуване по „действително уговорените условия“, както изисква законът. В случая, както бе посочено, въззивният съд е приел, че е невъзможно определянето на цената на правата, прехвърлени по силата на договора за даване вместо изпълнение, съответно ищците не могат да предложат изкупуване по „действително уговорените условия“. При това положение въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по петия въпрос от изложението – по отношение на задължението на съда да установи волята на страните по чл. 20 ЗЗД относно цената на прехвърления имот. Той е свързан с твърдението на касаторите, че съдът не е извършил преценка на събрания по делото доказателствен материал относно волята на страните при определянето на насрещните престации по сключения договор за даване вместо изпълнение. В случая това е извършено, като въззивният съд е приел, че действителната воля на С. е да прехвърли всички права, с които разполага в процесния имот, като в замяна на това иска дългът му спрямо договор за покупко-продажба на лек автомобил да се счита за погасен. По този начин по пътя на тълкуването волята на ищеца по реда на чл. 20 ЗЗД, съобразявайки съдебната практика, че при тълкуването се търси действителната обща воля, а отделните клаузи се тълкуват във връзка една с друга, въззивният съд е направил своите решаващи изводи за липса на уговорка за парично измерение на престацията, която му се дължи, а желанието му е да се погаси неговото облигационно задължение да заплати цената по сключения договор за покупко-продажба на лек автомобил „Л. “. Ето защо и по този въпрос не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Шестият и седмият въпроси също не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Те са свързани с твърдението на касаторите, че ответниците са сключили привидна сделка, чиято симулативност не е разкрита от съда поради липса на предявен нарочен установителен иск. Въззивният съд, като е съобразил практиката на ВКС, е приел, че потестативното право на изкупуване на дял от съсобствен имот по чл. 33, ал. 2 ЗС се упражнява с конститутивен иск. Тази норма дава право на заинтересования съсобственик, в случаите, когато не е бил поканен да изкупи идеалната част на друг съсобственик, както и когато декларацията по чл. 33, ал. 1 ЗС е невярна или продажбата е извършена при привидно по-тежки условия, да изкупи тази част при действително уговорените условия. В случая съдът не е установил сделката за даване вместо изпълнение да прикрива договор на покупко-продажба, която е извършена при условия, по-изгодни от предложените на касаторите. По делото липсват доказателства за такова предложение, поради което е невъзможно и сделката между ответниците да е сключена при по-изгодни за ответника К. условия. Не може да бъде допуснато касационно обжалване във връзка с осмия, деветия, десетия и единадесетия въпроси от изложението. Всички те са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира определени факти за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /включително представените съдебно-оценителна и съдебна-автотехническа експертизи/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира с необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и приложените доказателства, Л. Р. и Е. Р. следва да се заплатят на С. К. и А. С. съдебни разноски за производството по чл. 288 ГПК. От касаторите е направено възражение за прекомерност на заплатеното от ответниците по касация адвокатско възнаграждение. Като взе предвид фазата на касационното производство, подадения общ отговор по чл.287 ГПК и осъществената правна защита, съдът намира, че с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийския районен съд, следва да се намали размерът на заплатеното от тях възнаграждение за адвокат по 5 500 лева, а именно на 1500 лева. В заключение, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на всеки от ответниците по касация по 1500 лева - разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.