Определение № 84 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3045/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 189 от 29.01.2021 г. по в.гр.д. № 3304/2020 г. на Варненския окръжен съд е отменено решение № 3795 от 10.08.2020 г. по гр.д. № 15332/2018 г. на Варненския районен съд в частта, с която е уважен предявеният от „Атлант” ООД против „Пазари” ЕАД иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответното дружество да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост върху сграда с идентификатор ...., находяща се в [населено място], Централен /Колхозен/ пазар, построена на терен, собственост на „Пазари” ЕАД, като премахне следния преместваем обект: търговски обект № 521, препятстващ достъпа до втория вход-изход, обслужващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор .....и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ....., разположен на източната страна на сградата, и вместо това е постановено друго по същество на спора, с което искът по чл. 109 ЗС за премахване на този обект е отхвърлен като неоснователен. Потвърдено е решението на първоинстанционния съд в останалата му част, с която е уважен предявеният от „Атлант” ООД против „Пазари” ЕАД иск с правно основание чл. 109 ЗС за премахване на преместваеми обекти №№ 322, 323 и 324, препятстващи достъпа до втория вход-изход, обслужващ самостоятелния обект с идентификатор ....и ...., разположени на източната фасада на сградата, както и търговски обект № 512. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационни жалби и от двете страни по делото. Ответникът „Пазари” ЕАД атакува същото в частта, с която е уважен предявеният против него иск по чл. 109 ЗС. Поддържа, че в тази част постановеното решение е недопустимо, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по незаявени от ищеца оплаквания. На следващо място сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, изр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ищецът „Атлант” ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск по чл. 109 ЗС за премахване на търговски обект № 521. Излага доводи за необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценка на събраните доказателства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване поставя следните въпроси, за които поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли неизпълнението на задължението на съда за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им, а също така и едностранно обсъждане, да е съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения съдебен акт. 2. Следва ли въззивният съд, разглеждайки правопогасяващите възражения на ответника, да ги обсъди поотделно и в съвкупност с всички относими към тях доказателства, и следва ли тези, които е обсъдил, но не е анализирал задълбочено, а повърхностно и непълно, да е съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения съдебен акт. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Съдът е сезиран с осъдителен негаторен иск с правно основание чл. 109 ЗС, предявен от „Атлант” ООД против „Пазари” ЕАД за осъждане на ответника да премахне търговски обекти №№ 322, 323, 324, 512 и 521, за които ищецът е твърдял, че създават пречки да ползва собствения си имот с идентификатор ...., тъй като препятстват достъпа до втория вход-изход. Въззивният съд е приел, че този иск е допустим, тъй като посочените обекти не са били предмет на воденото преди настоящото дело друго дело по чл. 109 ЗС между същите страни за премахване на търговски маси №№ 220, 221, 222, 223 и 224 и преместваем обект № 209. По същество на спора е приел за установено, че ищецът „Атлант” ООД е собственик на сграда с идентификатор .....със застроена площ 334 кв.м, която е разделена на самостоятелни обекти с леки преградни стени. По утвърдената от управителя на „Пазари” ЕАД схема три от тези обекти с № 536 са разположени по [улица], два обекта също с № 536 са разположени откъм вътрешна улица на Централен /Колхозен/ пазар, и два обекта са с № 558, разположени също откъм вътрешната улица на пазара. Сградата е построена в поземлен имот, който е собственост на ответника „Пазари” ЕАД и е със статут на търпимост. Назначената по делото съдебно-техническа експертиза, изпълнена от в.л. А., е дала заключение, че обекти №№ 322, 323, 324 и 521 са поставени от източната страна на сградата, като обект № 521 е долепен до нея, а останалите са на разстояние 70-80 см. По този начин се препятства достъпът до втория вход-изход към търговския обект № 536-аптека, за наличието на който вещо лице съди по представените по делото доказателства във връзка с промяна през 1999 г. на предназначението на този обект. Обект № 512 е долепен до западната страна на обект 536 и до северната стена на обект № 558, като вещото лице е установило, че между тези два обекта има избита и поставена врата от фазер. В момента на огледа достъпът до сградата се осъществява свободно от юг, от вътрешността на пазара през обекти № 536 и 558, както и от [улица]през обекти 536 и 539, собственост на ищеца. Достъпът от източната фасада е ограничен от обекти №№ 322, 323, 324 и 521. Тъй като обект № 512 покрива част от стените на обекти № 536 и 558, вещото лице е посочило, че в тази си част те нямат достъп и обслужване. При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че искът по чл. 109 ЗС за премахване на търговски обекти № 322, 323, 324 и 512 е основателен. Приел е, че разполагането им на разстояние 70-80 см от сградата на ищеца е в нарушение на строителните правила и норми, установени с чл. 31, ал.1, т.1 и чл. 35, ал.1 ЗУТ, според които нежилищните сгради не могат да отстоят на разстояние по-малко от 3 м от границите на УПИ. Искът по чл. 109 ЗС за премахване на обект № 521 е отхвърлен като неоснователен по съображения, че по делото е установено, че този обект не е собственост на ответника „Пазари” ЕАД, а принадлежи на трето лице, което не е страна в процеса. Неоснователно е искането на жалбоподателя „Пазари” ЕАД за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. Не се установява въззивният съд да е „дал защита на непотърсено пред него право”, както се поддържа от жалбоподателя. Искът по чл. 109 ЗС е способ за правна защита срещу неправомерните действия на трети лица, с които се създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът, предявил негаторния иск, следва да посочи какви са извършените от ответника действия, с какво те смущават неговото право на собственост и в рамките на това основание, както и на формулирания петитум съдът е длъжен да даде защита на спорното право. По настоящото дело ищецът е посочил в исковата си молба, че търговските обекти, които иска да бъдат премахнати по реда на чл. 109 ЗС, са незаконни и създават пречки за ползване на самостоятелните обекти в собствената му сграда, тъй като правят невъзможен достъпа до тях. Като е приел, че процесните търговски обекти са поставени от ответника в нарушение на строителните правила и норми за отстояния на нежилищни сгради, както и че същите препятстват достъпа до обособените самостоятелни обекти в сградата, собственост на ищеца, тъй като затварят втория вход/изход към тях, въззивният съд се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца фактически твърдения, поради което не може да се приеме, че в нарушение на диспозитивното начало е излязъл извън предмета на иска, с който е бил сезиран. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба от „Пазари” ЕАД са поставени и следните въпроси: 1. Следва ли да се приеме, че преместваемите обекти, разположени на пазарна площадка, са такива в нарушение на ЗУТ, при положение разполагането им съответства на схема, утвърдена от изп. директор на общинското дружество, на което е предоставено управлението на пазарната площадка, и в наредбата на съответната община за поставяне на преместваеми обекти по чл. 56, ал.1 ЗУТ изрично е прието, че поставянето на преместваеми обекти на пазарните площадки не е в обсега на регулиране от същата, а се организира именно от общинското дружество в съответствие с друг подзаконов нормативен акт. 2. Може ли да се приеме, че с разполагането на преместваеми обекти в непосредствена близост един до друг /на отстояние по-малко от 3 м/, или дори свързано-долепени един до друг, при условие, че с начина им на поставяне на се закриват и/или препятстват търговските им входове и/или витрини, се създават пречки за използването, по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС, ако същите се намират на терен, определен за ползване като пазарна площадка. 3. Необходимо ли е ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС във всички случаи да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, за да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане. По първия въпрос жалбоподателят поддържа наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС-решение № 121 от 04.11.2016 г. по гр.д. № 1495/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. Това решение е постановено по предходен спор между същите страни за премахване на търговски обекти. В него е посочено, че според издадената от Община Варна наредба за поставяне на преместваеми обекти по чл. 56, ал.1 ЗУТ поставянето им на пазарни площадки се организира именно от „Пазари” ЕАД, и е направен извод, че този ред е бил спазен, поради което същите не са незаконни. Независимо от това обаче, предявеният от „Атлант” ООД иск по чл. 109 ЗС е бил уважен по съображения, че в резултат на действията на ответника „Пазари” ЕАД по поставяне на преместваеми обекти се е стигнало до ограничаване на правото на собственост на ищеца върху търговския му обект, тъй като магазинът е останал на втора линия и прекият достъп на клиенти до него е бил ограничен. Следователно, поставеният от жалбоподателя въпрос не е обусловил изхода по предходното дело. Той не е обуславящ и изхода по настоящото, доколкото по него е установено, че макар и поставени в съответствие с одобрената от изп. директор на ответното дружество схема, разположението на процесните преместваеми обекти спрямо сградата, собственост на ищеца, е такова, че се затварят входове на самостоятелните обекти. Поради това по първия въпрос не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Вторият въпрос не кореспондира с направените от въззивния съд фактически изводи по спора. По начина, по който е формулиран, въпросът предпоставя, че процесните обекти не препятстват и/ или не закриват достъпа до търговските входове и/или витрините на обектите, собственост на ищеца, но въззивният съд е приел за установено точно обратното-че с тях се затварят входове към самостоятелните обекти в сградата, и това представлява ограничение на правото на собственост на ищеца, което той не е длъжен да търпи. Поради това този въпрос също не може да обоснове достъп до касационно обжалване. Следващите два въпроса не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, поради което и по тях не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовавайки се на разясненията, дадени в т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че и в случаите, когато е установено неспазване на строителните правила и норми, следва конкретно да се преценява дали създаденото състояние пречи на ищеца да упражнява своето право на собственост. Като е взел предвид, че ищецът е собственик на търговски обект, до който следва да има свободен достъп, и че спорните преместваеми обекти са разположени спрямо сградата по такъв начин, че препятстват самостоятелния достъп до някои от самостоятелните търговски обекти, на които тя е разделена, съдът е направил извод, че извършените от ответника действия създават за ищеца пречки да ползва собствената си вещ, и че тези пречки са по-големи от обикновените. Като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение жалбоподателят „Пазари” ЕАД сочи и това по чл. 280, ал.2, изр.3 ГПК- очевидна неправилност. Наличието му се свързва с това, че в случая въззивният съд, за да обоснове нарушение на строителните правила и норми във връзка с разполагането на процесните търговски обекти, се е позовал на разпоредбите на чл. 31, ал.1, т.1 и чл. 35 ЗУТ, ал.1 ЗУТ, които установяват изисквания за разстояния на сградите до страничната граница на УПИ /чл. 31, ал.1,т.1/ и между жилищните и нежилищните сгради в съседни УПИ, каквато хипотеза в случая не е налице и поради това тези нормативни изисквания са неприложими. Настоящият състав споделя този довод, но намира, че само поради позоваването на посочените норми постановеното решение не може да се квалифицира като очевидно неправилно. По делото е прието за установено, че обект № 521 е долепен до сградата на ищеца, а другите три обекта с №№ 322, 323 и 324 са разположени на разстояние 70-80 см от източната фасада на сградата, на който има предвиден вход/ изход към същата. По този начин между източната фасада на сградата и посочените четири обекта се образува затворено празно пространство, до което няма достъп както от [улица], така и от вътрешните улици на пазара, респ. няма достъп от тези улици и до източния вход/ изход на сградата, т.е. този вход е неизползваем по предназначение. По отношение на обект № 512 е установено, че покрива част от стените на обекти № 536 и 558, поради което в тази си част те нямат достъп и обслужване. Следователно, въпросът за приложимостта на нормативните изисквания на чл. 31, ал.1 и чл. 35, ал.1 ЗУТ към разполагането на преместваеми обекти на пазарната площадка в случая не е обуславящ изхода на делото, тъй като не може да промени извода, че се затварят входове към самостоятелни обекти в сградата, което е недопустимо и представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, което създава пречки за ищеца да упражнява правото си на собственост в пълен обем. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по подадената против него касационна жалба от „Пазари” ЕАД. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Атлант” ООД негаторен иск по чл. 109 ЗС за премахване на обект № 521. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че този обект не е собственост на ответника „Пазари” ЕАД, а принадлежи на трето лице, което не е страна в процеса. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на „ЕАтлант” ООД въпроси не са относими към така изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на иска. По същество те представляват твърдения за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които ВКС не може да проверява в тази фаза на касационното производство. Дали обектът е собственост на ответното дружество или на трето лице, е конкретен фактически въпрос, който не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като разрешаването му зависи от събраните по делото доказателства, които не подлежат на предварително обсъждане в производството по чл. 288 ГПК. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът