Определение № 336 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3965/2013 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 306 от 21.02.2013г. по гр.д. №3644/2012г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение №109 от 26.10.2012г. по гр.д. № 124/2004г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне на предявения от [община] против Общинска служба по земеделие - [населено място] иск по чл.13, ал.2 З. за установяване правото на [община] за възстановяване собствеността върху * ид.ч. от гора с площ * дка в землището на [населено място], местн. „Ч. гора”. Касационната жалба е подадена от ищеца [община]. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателят се позовава на т.1 и 2 от посочената разпоредба като сочи, че съдът е разрешил въпроса кои земи се определят като балталъци в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата. На второ място поставя процесуалния въпрос за разпределението на доказателствената тежест в процеса по чл. 13, ал.2 З., който според касатора също е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС. Ответникът по жалбата Общинска служба по земеделие - [населено място] в писмения си отговор взема становище, че приложената практика на съдилищата не касае случаи, идентични с настоящия, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 13, ал.2 З. предявен от [община] за установяване правото на възстановяване на собствеността върху */* ид.ч. от гора с площ * дка в землището на [населено място], местн. „Ч. гора”. Не се спори, че старото наименование на [населено място] е Царско село и същото е било център на община, понастоящем в рамките на [община]. За установяване правото на собственост на общината се представят стенографски дневници от проведен дебат в Народното събрание от 12.06.1920 г. и издаден въз основа на взетото решение Указ, обнародван в ДВ, бр. 129/09.09.1920г., според който се отстъпва на жителите на [населено място] село местността наричана „Д. кория” - * от тая местност се отстъпва даром на училищното настоятелство, а останалата част се отстъпва срещу 100лв. на декар на жителите на община [населено място] село; Указ, обнародван в ДВ, бр. 35/12.05.1922 г., с който се поправя предходния указ като се сочи, че на жителите на Царско село се отстъпва държавна гора „Ч.”, в която влизат „Д.” и „Г.” кория, като жителите се въвеждат веднага във владение, а в петгодишен срок следва да заплатят остатъка от стойността, след което да им се издаде нотариален акт. Представени са стенографски дневници от проведен дебат в Народното събрание от 17.12.1921г. както и вносен лист за внесени от общината 100 000 лева в Ч. агенция на Народната банка. Спорът е съсредоточен върху това дали в полза на праводателя на [община] - [община] село е било учредено право на ползване върху процесната гора, в който случай собствеността е останала на държавата, или пък е извършена продажба на гората от държавата на Ц. община, така че е станала частна общинска гора, което би обосновало правото на собственост на общината. За да разреши спора съдът е проследил в исторически аспект правната уредба за горите в законите от 1884 г., 1887 г., 1904 г. и 1925 г. и е достигнал до извод, че собствеността върху общинските гори е била два вида: частни общински гори и балталъци като последните са гори, отстъпени от държавата на общините за вечно ползване, които не са могли да бъдат предмет на разпоредителна сделка. Предназначението на тези земи е било да се ползват от населението на съответната община, т.е. същите не са излезли от патримониума на държавата, а единствено са придобили особен статут. Според съда в конкретния случай от събраните доказателствата се установява, че процесният имот е гора, предоставена за ползване на жителите на [населено място] село. В тази насока е използваната терминология в Указ № 29 от ДВ, бр. 129/1920 г., според който една четвърт от местността се отстъпва даром на училищното настоятелство на [населено място] село, а другата част се отстъпва срещу 100 лева на декар за общо ползване на общината на [населено място] село. Освен това, съдът е изтъкнал, че действащия към релевантния момент Закон за горите от 1904г. дава възможност за продажба само на държавни гори, по-малки от * дка, и то след провеждане на публично наддаване в полза на хазната, каквото няма данни да е проведено в случая. Поради това е изключено извършването на продажба, каквато законът не е позволявал. В обобщение съдът е заключил, че процесната гора несъмнено е представлявала „балталък”; като такава е държавна собственост и не подлежи на реституция в полза на общината - § 5 ПЗР З.. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът приема следното: На първо място се твърди, че въпросът кои земи се дефинират като балталъци и кои като частни общински гори, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата. Позоваването е на Решение № 203 от 27.06.2011г. по гр.д. № 178/2011г. на ВКС, ІІг.о., Решение № 31 от 12.03.2010г. по гр.д. № 07.10.2009г. на ІІг.о. и Решение № 354 от 25.06.2010г. по гр.д. № 152/2009г. на ІІг.о. В тях, след проследяване правния режим на собствеността върху горите, е прието, че декларираните от общините в емлячния регистър гори представляват “балталъци”, тъй като в противен случай не биха били вписани в този регистър предвид това, че действащата правна уредба е предвиждала облагане с данък само на горите, дадени на общините за вечно ползване /балталъците/, но не и на собствените на общините имоти. В настоящия случай съдът не е обсъждал дали спорната гора е декларирана от общината в емлячния регистър и не е градил изводите си въз основа на това обстоятелство, тъй като такива доказателства не са били представени. Поради това разрешенията в цитираните решения са неотносими. Изложените от касатора съображения са свързани с преценката на съда, че събраните доказателства установяват предоставяне на гората за ползване, а не продажбата й от държавата на общината. Следователно те имат отношение към правилността на решението, но не могат да бъдат взети предвид в производството по допускане на касационно обжалване. Приложените от касатора определения на ВКС по чл. 288 ГПК не представляват част от практиката на съдилищата, понеже не разрешават правни спорове по същество и затова няма да бъдат обсъждани като основание за достъп до касационен контрол. Вторият въпрос, наведен от касатора, е за разпределението на доказателствената тежест в процеса по чл. 13, ал.2 З.. Позоваването е на отново на Решение № 354 от 25.06.2010г. по гр.д. № 152/2009г. на ІІг.о., както и на други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение №983 от 03.05.2010г. по гр.д. № 3257 на ІVг.о., решение № 192 от 08.03.2010г. по гр.д. № 101/2009г. на І г.о, решение № 860 от 06.01.2011г. по гр.д. № 2032/2009г. на І г.о, решение № 104 от 08.12.2010г. по гр.д. № 3863/2008г. на ІVг.о. В първото решение се сочи, че доказателствената тежест за установяване, че гората е била частна общинска собственост е на общината, а за това, че не може да се възстанови, защото се касае до „балталък” е на държавата. В случай въззивния съд при същото разпределение на доказателствената тежест е счел, че според доказателствата гората е била балталък, а общината не е доказала статута й на частна общинска гора. Решение № 983 от 03.05.2010г. разглежда спор за гори, включени в горовладелска кооперация и начина на доказване на правото на собственост за тях, поради което е неотносимо. Решение № 192 от 08.03.2010г. сочи, че допустимите доказателства в производството по чл. 13, ал.3 З. са преки и непреки и извлечението от данъчната книга е допустимо непряко доказателства. Останалите две решения също допускат доказване на собствеността и с документи, които не удостоверяват пряко осъществяването на определено придобивно основание, но са индиция за съществуването на правото на собственост. Видно, че отново липсва противоречие с изводите на въззивния съд в обжалвания акт. Съдът не е отрекъл доказателствената сила на нито един документ, а е ценил всички съвкупно и е направил изводите си. В обобщение, липсва основание за допускане на касационно обжалване по наведените от касатора въпроси. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.