Определение № 405 от 30.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2106/2015 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 от ГПК Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение №320 от 03.02.2015г по ч.гр.дело № 4595/2014г на Софийски апелативен съд ,с което е потвърдено определение от 23.10.2014г на Софийски градски съд за прекратяване на производството по искове на жалбоподателя, като недопустимо, предвид наличе на съдебно решение ,формирало сила на пресъдено нещо по спория въпрос. В изложение не се формулират въпроси. Твърди се, че по аргумент за обратното от чл. 299 ал.1 ГПК обжалваното определение е недопустимо, поради това Върховен касационен съд следва да допусне касационна проверка на въззивното определение. Изтъкнатото основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК е подкрепено с позоваване на т.1 от ТР №1/2009г ОСГТК, което е правният въпрос, разрешен в противоречие с установената тълкувателна практика. В отговор,ответникът по исковете Държавата чрез Министъра на финансите оспорва съображенията на частния жалбоподател ,който без съдържателно изложение и обосновка на правен въпрос се позовава на допускане до касационно обжалване без да е налице основание за това. Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане ,тъй като обжалваното въззино определение е постановено по спорния предмет и не е недопустимо, а изложението не отговаря на общия критерии да бъдат формулирани ясни и конкретни правни въпроси, които да са свързани с решаващите съображения на съда, по решаващия за спора правен въпрос, който е по допустимостта на иск, повторно заведен за същото, след като спорът вече е разрешен с влязло в сила съдебно решение. По т.1 от изложението се оспорва потвърденото определение по чл.299 ал.2 ГПК на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по първия иск, предявен от жалбоподателя за присъждане на пропусната полза в размер на пазарен наем за „тавански етаж”. Съдилищата са приели обективен и субективен идентитет с предмета на вече разрешен правен спор, при който с влязло в сила решение на същото основание е било присъдено обезщетение на ищеца за имот в сградата ,а сега се претедира отделно за част от него, по естеството си прилежаща идеална част от общите части на сградата към този имот. В тази връзка не е формулиран правен въпрос, а твърдение. Твърди се ,че ”по аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК постановеното определение (в частта по първия иск) с мотив ,че е недопустимо в исковия период повторно да се разглежда, е недопустимо”. Освен че не съдържа правен въпрос ,твърдението на касатора не съдържа и обосновка, свързана с допустимостта на съдебните актове. Същото е неясно и като теза. Определение, с което съдът е преценил предпоставките на чл. 299 ал.1 ГПК и е прекратил производството по делото поради формирана сила на пресъдено нещо по спорния предмет, не е недопустимо -съдът дължи служебно проверка по този въпрос. В практиката на ВКС е изяснено кога е налице порокът недопустимост на съдебните актове,каква е компетентността на съдилищата при констатиране и отстраняването му, в зависимост от характера на производството ,в което същият е установен. Обосновката на касатора по т.1 от изложението няма връзка с недопустимостта като правен институт. Съображенията, на които касаторът основава допускане до касационно обжалване могат да бъдат преценявани единствено с оглед правилността на изводите на съда, когато при постановяване на определението е дадено разрешение на един или няколко правни въпроси във връзка с процесуалните предпоставки на исковия процес, по отношение на които да са налице условията на чл. 280 ал.1 ГПК и същите са обосновано посочени. Твърди се, че по първото дело експертната оценка на вещо лице за пазарен наем на етаж от сградата ,за който е било претендирано и е присъдено обезщение за същия период, не е включвала като задача остойностяване на принадлежащите му общи части (каквато в действителност е обозначеният в последващо предявеният иск за обезщетение„тавански етаж” за исковия период съгласно чл. 38 ЗС) и поради това нямало идентичност в предмета на двете дела. За пълнота следва да се изтъкне, че подобна теза не държи сметка за предпоставките на чл. 299 ал.1 ГПК, включително за диспозитивното съдържание на влязлото в сила решение и служебните задължения на съда да го съобрази, ако е сезиран отново с идентичен спор. Игнорирането на императивните предпоставки за служебната преценка на съда не е „ аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК ” и поначало не е никакъв аргумент. В същата степен гореизложеното се отнася за съдържанието и за обосновката по т.ІІ от изложението ,където формулираният въпрос се свежда до твърдение, че „ по аргумент за противното от чл. 299 ал.1 ГПК постановеното определение е недопустимо и по отношение на иска за присъждане на мораторни лихви върху сумата от 47500 лева, внесен депозит за търг”. По отношение на този иск съдилищата са приели, че щом между страните е налице влязло в сила решение ,с което искът за мораторна лихва върху този задържан депозит е бил изрично отвхърлен за процесния период включително,следва непререшимост на спора като законна последица. Непонятно остава защо защитата на касатора счита ,че при това положение определението на въззивния съд е недопустимо Оплакванията си касаторът обосновава единствено на интерпретацията си какви стойности и вземания са изчислявани в приетото заключение на вещото лице по приключилото дело, което няма отношение към процесуалните предпоставки, преценявани от съда по реда на чл.299 ал.1 ГПК. Съдът е съобразил императивното условие на нормата, съобразил е включително императивните изисквания, гарантиращи постановяването на допустими съдебни актове. На Държавата като ответник в настоящето производство следва да се присъди исканото юрисконсултско възнаграждение по чл.78 ал.8 ГПК в размер на 1688 лева, за защита пред тази инстанция. Неправилно ответникът формира претенцията си за разноски пред този съд по размер, като разчита сумарно да бъдат присъждани възнагражение по чл.78 ал.8 ГПК за защита в производството пред първа и въззивна инстанция.