Определение № 167 от 15.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 2301/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. А. срещу решение №2483 от 30.11.2017 г. по гр.д.№2916/2017 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение №785 от 07.02.2017 г. по гр.д.№7103/2013 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Е. А. А. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” иск по чл.282 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 90 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП от 26.12.2011 г. и за заплащане на законна лихва за периода от 26.12.2011 г. до 31.10.2014 г. В жалбата се излагат съображения, че решението в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по множество въпроси, които, доуточнени от настоящата инстанция съобразно т.1 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до: 1. Критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и за задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия. 2. Началната дата, от която следва да се начислява обезщетение за забава в размер на законна лихва върху дължимо от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” /НББАЗ/ обезщетение. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, като по отношение на втория се поддържа и селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Навеждат се доводи, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация – НББАЗ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по спорния по делото въпрос относно размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на майка му, следва да се съобразят възрастта на пострадалата и на ищеца към момента на инцидента – 53 години, съответно 32 години, установените добри отношения между тях приживе и търпените страдания по повод смъртта на преждевременно починалия родител. Намерил е, че в случая сумата от 90 000 лв. е справедливо, по смисъла на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за доказаните болки и страдания, предвид и социално икономическите условия на живот в страната към 2011 г. и факта, че са живели самостоятелно, в различни домакинства, а ищецът е един от седемте наследници по закон на починалата, която е оставила преживял съпруг и общо шест деца, т.е. мъката по общата загуба може да се споделя, а и ищецът не е посочил и не е доказал особени обстоятелства, които да обосновават по-висок размер на обезщетението, като например – социално-икономическото положение на пострадалата или причинени във връзка със загубата здравословни проблеми на ищеца. Изложил е съображения, че при положение, че получаваните от ищеца доходи са в размер на около 2 000 лв. годишно /видно от представената декларация по повод искането му за освобождаване от такси и разноски/, сумата от 90 000 лв., не може да не му осигури някакво утешение и спокойствие за дълъг период от време. По отношение началния момент за присъждане на законната лихва върху обезщетението, въззивният съд е изразил становище, че ответникът не е застраховател и задълженията му не са производни от отговорността на делинквента, като в случая е приложимо изричното правило на чл.282, ал.5, вр. с чл.271, ал.5 от КЗ /отм./, уреждащо възникването на задължението за лихва за забава с изтичането на тримесечния срок за произнасяне по заведената от увреденото лице щета. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че поставените от касатора въпроси са формирали правната воля на съда, тъй като решаването му е обусловило частичното отхвърляне на иска. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. При причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, като от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната съдебна практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др./ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Предвид обстоятелството, че въпросът за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД, е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС, касационното обжалване на решение №2483 от 30.11.2017 г. по гр.д.№2916/2017 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение №785 от 07.02.2017 г. по гр.д.№7103/2013 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от Е. А. А. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” иск по чл.282 от КЗ /отм./ за разликата над сумата от 90 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касационно обжалване на решението в частта по отношение периода, за който се дължи законна лихва върху присъденото обезщетение, не може да се допусне, тъй като вторият от въпросите е решен изцяло в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение №37 от 19.03.2018 г. по т.д.№1341/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №207 от 15.01.2016 г. по т.д.№3234/2014 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение по т.д.№3456/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и др. /наличието на която изключва приложение на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а съобразяването на въззивния съд с тази практика изключва твърдяната очевидна неправилност на решението/. Според посочената практика, НББАЗ изплаща на третото увредено лице обезщетение за претърпени вреди, както и законната лихва върху сумата след изтичане на определения от закона срок по чл.271, ал.5 КЗ /отм./, към който препраща чл.282 КЗ. Отговорът на поставения правен въпрос е основан с особения статут на Бюрото, чиито задължения не са производни от отговорността на делинквента, както това е валидно за застрахователя. Прието е за неприложимо правилото на чл.107, вр. чл.105 от КЗ /отм./, тъй като се касае за права на трето за застрахователния договор увредено лице, а са изложени и съображения във връзка с регресното право на НББАЗ срещу компенсационния орган в съответната държава – членка или срещу Гаранционния фонд в последната, ако МПС или застрахователят са неизвестни, както и срещу съответните институции, гарантиращи плащанията на освободени лица. С оглед обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса с разпореждане на първоинстанционния съд, такава не следва да бъде събрана. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,