Определение № 2525 от 02.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 566/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. С. М. срещу решение № 1229 от 06.11.2023 г., постановено по в.гр.д. № 441/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав, с което (след отмяна на решение решение № 3248/16.11.2022 г. по гр.д. № 15372/ 2021 г. на Софийски градски съд, ГО, І-6 състав) е отхвърлен предявеният от Т. С. М. иск с правно основание чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за осъждането на Гаранционен фонд да заплати на ищеца сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, получени в резултат на ПТП на 03.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2021 г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че от събраните по делото доказателства по несъмнен начин се установява отговорността на Гаранционния фонд за обезщетяване на причинените на ищеца неимуществени вреди, причинени виновно от Д. Н. като водач на лек автомобил без сключена за автомобила застраховка „Гражданска отговорност“. Оспорва се извода на съда, че размерът на обезщетението, заплатено от фонда в размер на 50 000 лв., съответства на принципа за справедливост, прокламиран в чл. 52 ЗЗД. Излагат се доводи, че въззивният съд превратно е интерпретирал заключението на вещото лице по извършената съдебно-медицинска експертиза, в резултат на което не е отчел, че възстановителният период все още не е приключил. Акцентира се върху вида, броя и характера на получените увреждания. Според касатора апелативният състав не е взел предвид необратимостта на уврежданията, свързани с поставената на ищеца пластина и с причинените му затруднения при дъвчене и говорене. Сочи се, че съдът неправилно е възприел възрастта на пострадалия като единствена причина за отпадналост и умората на ищеца, без да се съобрази, че при възрастните хора травмите отшумяват по-бавно. В тази връзка се подчертава факта, че Т. М. продължава близо 4 години след инцидента да изпитва болки в главата и долната челюст, да изпитва страх при пресичане на пътно платно, както и че е преустановил да се среща с приятели и роднини. Отделно неправилността на атакуваното решение е обосновано с твърдението, че въззивният съд не е отчел значението на нарастващите лимити на обезщетенията за неимуществени вреди по застраховката „Гражданска отговорност“. На последно се оспорва извода, че при определяне на обезщетението следва да се взимат предвид обществено-икономическите условия в страната към датата на плащането от фонда. Иска се отмяна на въззивното решение, включително в частта за разноските, уважаване на иско в претендирания размер от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2021 г. и присъждане на разноски за касационната инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС, а именно:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу Гаранционен фонд/ застраховател?“

2. „ Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението?.

В изложението се поддържа, че поставените два правни въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 36/08.03.2016 г. по т.д. №507/2015 г. на І т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на І т. о., решение № 78/07.05.2013 г. по т.д. № 490/2012г. II т. о, както и в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана с ППВС №4/1968 г. и ППВС №17/63 г.

3. „ Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази с нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 66/03.07.2012 г. по т.д. №619/2011 г. на ВКС, II т. о.

В срока по чл.287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Гаранционен фонд, в който се твърди, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Третото лице - помагач на ответния фонд - Д. Н., не е депозирал писмен отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение № 3248/16.11.2022 г. по гр.д. № 15372/ 2021 г. на Софийски градски съд, ГО, І-6 състав (допълнено с решение от 11.01.2023 г.), с което ответникът Гаранционен фонд е осъден да заплати на ищеца Т. С. М. на основание чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ сумата 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, получени в резултат на ПТП на 03.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 14.08.2021 г. и вместо това е постановил отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски в полза на Гаранционния фонд за двете инстанции.

Въззивният състав е приел за безспорно между страните, че е ангажирана отговорността на Гаранционен фонд на основание чл. 558, ал. 5 във вр. с чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ за обезщетяване на причинените на ищеца Т. М. неимуществени вреди, резултат от пътно-транспортното произществие на 03.12.2018 г., който като пешеходец на пешеходна пътека в [населено място] е бил блъснат виновно от водача на лек автомобил „Пежо Партнер“ - Д. Н.. Съдът е отчел като безспорни обстоятелствата, че към датата на злополуката не е имало сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност“ за лекия автомобил, както и че вследствие на депозирана от ищеца писмена претенция на 28.07.2021 г. Гаранционният фонд е изплатил на Т. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 265.30 лв.

Произнасяйки се по спорния предмет на делото относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, въззивният състав се е позовал на разясненията в ППВС №4/1968 г., съгласно които справедливостта не е абстрактно понятие като то включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези. Съдът е подчертал, че съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК ищецът е длъжен да докаже, при пълно и главно доказване и с всички допустими и относими доказателства, претърпените от него болки и страдания.

В мотивите на обжалваното решение апелативният състав е обсъдил заключението по извършената медицинска експертиза, изготвена от лекар-неврохирург, от което е видно, че в резултат на злополуката ищецът е получил черепно-мозъчна травма, лицево-челюстна травма и травма на опорно-двигателния апарат. Съдът е посочил, че черепно-мозъчната травма се е изразявала в счупване в областта на предната черепна ямка с навлизане на въздух в черепната кухина, което по своя медикобиологичен характер я определя като временно разстройство на здравето опасно за живота. Във връзка с черепно-мозъчната травма е проведена оперативна интервенция за предотвратяване развитието на възпалителен процес като целта й е била да се извърши повдигане на фрагментите на черепната ямка. По отношение на лицево-челюстната травма въззивният състав е отразил, че тя е причинила на пострадалия временно разстройство на здравето неопасно за живота, доколкото при нея не е имало счупване на ябълчната/зигоматична/ кост. Тази травма е била свързана с горночелюстната, но функционално е на долната челюст, без да има разместване на фрагменти, поради което фрактурата не се е отразила на процесите на дъвчене и говорене. Съдът е посочил, че охлузванията на двете колена и китки са причинили на ищеца болки и страдания.

Като релевантни за определяне размера на обезщетението въззивният състав е посочил и следните обстоятелства, установени от заключението по извършената медицинска експертиза: поради напредналата възраст на ищеца към момента на инцидента (79г.) лечебно-възстановителния процес при черепно-мозъчната травма е бил до 3 години; зарастването на ябълчната кост настъпва за 20-30 дни при нормално протичане на оздравителния процес; лечебният и възстановителен процес при ищеца е приключил без данни за негативни последици или усложнения от увредите; полученото смущение в зрението на дясното око се дължи на заболяването глаукома; световъртежът, паметовите смущения и тези в походка се дължат на възрастта на ищеца, която към момента на приемане на заключението е 83 години.

Според въззивният състав психологичната травма е нормална стресова реакция, която не е нещо извън обичайното при такъв вид произшествия. Съдът е приел, че ищецът не е доказал твърденията в исковата молба, свързани с емоционалното му състояние, а именно – че се е затворил се е в себе си, избягва контакти с познати, приятели и роднини, изпитва страх от возене в автомобил, както и при движение по тротоара и пресичане. Апелативният съд е посочил, че установените от показанията на свидетелката Й. - дъщеря на ищеца, ценени по правилата на чл. 172 ГПК, факти, че в домашни условия ищецът се е нуждаел от чужда помощ, че е променил поведението си, че вече не е толкова активен физически, че се чувства по-отпаднал, уморен и се задъхва, се дължат на напредналата възраст на пострадалия, а не като последица от травмите.

В заключение въззивният съд е посочил, че съобразявайки се с възрастта на Т. М. към момента на пътния инцидент, с липсата на трайни последици от получените травми, с болките и страданията, които е изпитал, с продължителността на лечебния и възстановителен период, е приел, че заплатената от Гаранционния фонд сума от 50 000 лв., представлява справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца. Съдът е подчертал, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди отчита факта, че произшествието е настъпило през 2018 г. и че взима предвид икономическата конюнктура и минималната работна заплата за страната към датата на злополуката. Посочил е, че размерът на застрахователните лимити не може да бъде водещ и самостоятелен критерий за съда при справедливото репариране на неимуществените вреди, като е акцентирал, че определеният размер на обезщетението от 50 000 лв. представлява 98 минимални работни заплати за страната за 2018 г.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставеният под № 2 в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен въпрос: „ Кои са критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл. 52 ЗЗД и следва ли решаващият съд задължително да изложи съображения по всеки един критерий (признак) при определяне размера на обезщетението?, изцяло покрива съдържанието на първия въпрос на касатора: „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу Гаранционен фонд/ застраховател?“, поради което въпросите следва да бъдат обсъдени заедно като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросите са значими за конкретния правен спор, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация. Въпросите относно критериите за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и относно задължението на съда да обсъди релевантните за тези критерии обстоятелства и да изложи съображения по всеки един от тях, не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, формирана с ППВС № 4/1968 г. и ППВС № 17/1963 г., както и в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, постановено по чл. 290 ГПК.

Както е посочено в обжалваното решение, в т. ІІ от Постановление №4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС е прието че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно; то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението с цел да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на претърпените болки и страданията, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на Т. М., въззивният състав се е съобразил с посочените в постановлението общи и специфични критерии, отразявайки релевантните за размера на обезщетението обстоятелства, установени по делото. Съдът е посочил, че се съобразява с вида и характера на претърпените от ищеца увреждания, установени от вещото лице по извършената медицинска експертиза, с обема на търпените болки и страдания, продължителността на възстановителния поцес, с възрастта на пострадалия, с търпените от него неудобства, както с обществено-икономическата обстановка в страната към датата на злополуката. В решението са отчетени поотделно последиците за ищеца от получените три сериозни телесни увреждания: черепно-мозъчната травма, лицево-челюстната травма и травма на опорно-двигателния апарат. Коментирани са констатациите на вещото лице относно възстановителния период с оглед възрастта му ( 79 г.) към датата на застрахователното събитие (по отношение на черепно-мозъчната травма три години вместо една), проведената оперативна интервенция чрез повдигане на фрагментите на черепната ямка, интензивните болки, търпени от ищеца непосредствено след инцидента. Доколкото съдът е отчел обективно съществуващите конкретни обстоятелства и се е съобразил с основните критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, несъгласието на касатора с определения размер, касае изцяло правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Предмет на предявения иск е претенция по чл. 558, ал. 5 КЗ за 30 000 лв., представляваща разликата между сумата от 50 000 лв. – заплатена от Гаранционния фонд като признато обезщетение за неимуществени вреди и търсеното обезщетение за неимуществени вреди общо в размер на 80 000 лв. Решаващите аргументи на въззивният съд за отхвърляне на претенцията са свързани, освен със заключението му, че определената от застрахователя сума покрива вредите от конкретните увреждания, така също и с изводите на съда, че ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал при условията на пълно и главно доказване, твърденията в исковата молба, че в резултат на процесното ПТП е било влошено емоционалното му състояние – че се е затворил се е в себе си, избягва контакти с познати, приятели и роднини, изпитва страх от возене в автомобил, при движение по тротоара и при пресичане. Неоснователността на претенцията е обоснована и със становището на съда, че обстоятелството, че ищецът се чувства по-отпаднал, уморен и се задъхва както и че световъртежът, паметовите смущения и тези в походка, се дължат на напредналата възраст на пострадалия, а констатираното от вещото лице смущение в зрението на дясното око е резултат от заболяването глаукома. Тези изводи на решаващия състав са относими към оплакването в касационната жалба за необоснованост на въззивното решение и неправилно възприемане на фактическата обстановка, което, както е посочено в т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е извън основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване

Не е решен в противоречие с практиката на ВКС въпросът на касатора: „ Доколко и до каква степен съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази с нормативно определените лимити на застрахователните компании по застраховка „Гражданска отговорност“? Въззивният съд е посочил, че при определяне на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД отчита обществено-икономическата обстановка в страната към момента на ПТП като в тази връзка е изложил съображения за съотношението между определения размер на обезщетението от 50 000 лв. и размерът на минималната работна заплата към края на 2018 г.. Константна е практиката на ВКС, че конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие като ориентир за размера на обезщетението, се преценяват към датата на застрахователното събитие. Независимо от това следва да се има предвид, че нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, с които касаторът аргументира становището си за несправедлив размер на присъденото обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД. Тези лимити могат да бъдат съобразявани наред с указаните в т. ІІ от ППВС №4/1968 г. общи критерии и след преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на принципа за справедливост.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът Т. М. следва да заплати на Гаранционен фонд юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 100 лв. Настоящият състав отчита ниската степен на правна сложност на спора пред касационната инстанция, както и обстоятелството, че производството приключва с определение, постановено по чл. 288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,