Определение № 2144 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1929/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационни жалби на ответниците „Макс Селект“ ЕООД, „Юрпиън Дивелопмънт“ ЕАД и „Доби Ел“ ЕООД срещу въззивни решение на Бургаски апелативен съд. Ищцата О. Т. оспорва жалбите. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените главни и евентуални искове по чл. 135 ЗЗД и чл. 26, ал. 2 вр. чл. 17 ЗЗД за обявяване на относително недействителни, евентуално нищожни, на сключени между ответниците две последователни сделки с недвижим имот. По жалба на ищцата въззивният съд, след съответна отмяна, респ. обезсилване, на първоинстанционното решение, е уважил главните искове. За да постанови решението си, съдът е приел, че ищцата е кредитор на ответника „Макс Селект“ ЕООД с парично вземане за цената по договор за цесия от 04.11.2014 г., установено с влязло в сила арбитражно решение от 26.11.2020 г. Приел е също, че оспорените сделки, сключени на 30.10.2020 г. и 16.11.2020 г., увреждат ищцата, намалявайки имуществото на този ответник. По основния спорен по делото въпрос за знанието по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД на ответниците „Доби Ел“ ЕООД и „Юрпиън Дивелопмънт“ ЕАД за увреждането на ищцата съдът е изложил съображения, че знанието за увреждане може да се доказва с всички доказателствени средства, като е допустимо да става и с косвени доказателства, когато те, обсъдени поотделно и в съвкупност, водят до обоснован и категоричен извод за наличието му. Поради характера на отношенията и обичайно преследваната със сделката цел да се злепоставят интересите на кредитора в немалко случаи преки доказателства за знанието не съществуват и пряко, пълно и главно доказване е невъзможно. Съдът е подложил на анализ установените по делото факти, като е приел, че с първата от процесните две сделки първият ответник на 30.10.2020 г. срещу цена в размер на 800 000 лв. се е разпоредил с правото си на собственост върху бившата ЖП-гара Поморие - поземлен имот с площ 32 051 кв. м. и сгради, с обща данъчна оценка 816 041,20 лв. Този имот ответникът “Макс Селект” ЕООД е придобил с договор за продажба през 2007 г. срещу цена в размер на 27 540 000 лв. с вкл. ДДС, тоест 13 години след придобиването на имота - без да е променян по някакъв начин и без данни за извлечени от него ползи – той е продаден за цена, равна на 2,9 % от покупната цена през 2007 г. Посочил е, че първата от атакуваните сделки е станала на 30.10.2020 г. - след като длъжникът е узнал за намерението на кредитора да предяви иск за вземането си, видно от подадената от длъжника молба от 23.10.2020 г. за отмяна на осн. чл. 390, ал. 3, изр. 2 ГПК на допуснатото обезпечение на бъдещия иск на кредитора, а втората сделка е сключена 16 дни след първата. Като е констатирал, че цената и по двете сделки е в един и същи размер - 800 000 лв., съдът е отбелязал обстоятелството, че липсват твърдения на страните и съответни доказателства, които да обясняват причините, мотивирали ответника “Доби Ел” ЕООД да придобие имота срещу заплащане на сумата 800 000 лв. с вкл. ДДС, което е съпроводено с допълнителни разноски по прехвърлянето - общо 27 019,40 лв., след което само 16 дни по-късно да го продаде за същата цена. Въззивният съд е подчертал и обстоятелството, че цената по първата сделка е платена чрез прихващане на задължението на купувача за цената срещу задължение на продавача към купувача, което е било придобито от купувача по силата на договор за продажба на вземане от 10.07.2020 г., с който “Пиргосплод” АД е продало на “Доби Ел” ЕООД свое вземане от “Макс Селект” ЕООД в размер на 800 000 лв., представляващо част от вземане по заем в общ размер от 3 378 700 €. Цената на вземането от 800 000 лв. по този договор за цесия е в размер на 200 000 лв. Посочил е, че договорът за цесия няма достоверна дата и не може да се противопостави на ищцата, поради което не може да се приеме за доказано по делото, че е сключен на 10.07.2020 г., докато според неоспореното заключение по ССЕ, назначена във въззивното производство, цената по цесията е платена на два пъти: първа вноска от 40 000 лв. на 30.10.2020 г., т. е. в деня на първата сделка, и втора вноска от 160 000 лв. на 16.11.2020 г., т. е. в деня на втората сделка и след като цесионерът “Доби Ел” ЕООД е получил част от цената по втората процесна сделка. Посочил е също, че цедентът по договора за цесия и продавачът по първата сделка (първият ответник) са свързани лица, доколкото едноличният собственик на капитала на първия ответник “Макс Селект” ЕООД е изпълнителен директор на цедента “Пиргосплод” АД. По-нататък съдът е съобразил, че цената по втората сделка (800 000 лв. с вкл. ДДС), която съгласно условията на договора за продажба е следвало да бъде платена най-късно до 31.08.2021 г., и към настоящия момент не е платена изцяло – доколкото купувачът “Юрпиън Дивелопмънт” АД на 13.11.2020 г. е платил част от цената - 300 000 лв., на 11.10.2021 г. (почти година по-късно) и след уговорения краен срок е платена сумата 133 399,16 лв., а дължими остават 366 600,84 лв. В обобщение е посочил, че като краен резултат от трите сделки за “Доби Ел” ЕООД е налице загуба в размер на 40 000 лв., платена част от цената по договора за цесия, и 27 019,40 лв., разноски по първата сделка - общо 67 019,40 лв, както и не е получена част от цената по третата сделка в размер на 366 600,84 лв., без дружеството да е придобило право на собственост или други имуществени права, нито реализирало печалба. По отношение на купувача по втората сделка “Юрпиън Дивелопмънт” АД съдът е установил, че през 2020 г. е отчел приходи от продажба на стоки в размер на 5468 лв., а през 2021 г. приходите от продажби са 3600 лв., както и че в периода 21.12.2017 г. - 12.11.2020 г. няма движения и наличност по разплащателната му сметка съгласно експертното заключение. Едва на 12.11.2020 г. по сметката е постъпила сумата 160 500 лв., а на 13.11.2020 - сумата 140 000 лв. в изпълнение на договор за временна финансова помощ от 305 000 лв., сключен на 10.11.2020 г. със “Завър” ЕООД, а на 13.11.2020 г. купувачът е превел сумата 300 000 лв. по сметка на продавача “Доби ел” ЕООД. Второто плащане в размер на 133 399,16 лв. е станало със средства, получени от ТД на НАП - София, и представляващи възстановен данъчен кредит. От посочените обстоятелства съдът е направил извод, че купувачът по втората сделка е пристъпил към сключването ѝ без осигурено финансиране, като е привлякъл средства за по-малко от половината от цената непосредствено преди сключването на сделката. В обобщение съдът е приел, че анализираната поредица от сделки е икономически неизгодна, ирационална, необоснована и нелогична, доколкото първият ответник продава имот срещу цена, която е 2,9 % от цената, на която го е придобил, вторият ответник купува вземане, за да купи имот, който веднага след това да продаде на същата цена, и в резултат на това търпи загуби, а третият ответник, който има търговска дейност в незначителен обем и няма наличност и движение по банковата си сметка в продължение на близо три години, убеждава трето лице, което да му предостави без обезпечение паричен заем в размер на 305 000 лв. за закупуване на недвижим имот, без да разполага с останалата част от цената. Посочил е, че единственото възможно обяснение на тази поредица от действия, включващи и процесните две сделки, е че те са предприети с намерение да се увреди ищцата като кредитор на първия ответник, за да се осуети принудителното изпълнение върху имота, което не би било възможно без знанието на двамата купувачи за претенциите на ищцата към първия ответник, респ. за негово задължение към нея и за това, че продажбата на имота уврежда кредитора, с което е обосновал решаващия извод за доказано знание на приобретателите “Доби Ел” ЕООД и “Юрпиън Дивелопмънт” АД за задължението на праводателя “Макс Селект” ЕООД към ищцата и за това, че отчуждаването на имота я уврежда. По жалбата на ответника “Макс Селект” ЕООД. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с въпросите: 1) може ли поредицата от сделки по смисъла на ТР № 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК, чрез които се твърди увреждане на кредитор по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, да включва сделки, чийто предмет не е имущественото право, с което е извършено разпореждане в ущърб на кредитора-ищец; 2) от значение ли е размерът на цената, по която е извършено действие или сделка, увреждащи кредитор на отчуждителя, за извършване на извод за знание у приобретателя по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. второ, за увреждане кредитор на отчуждителя на съответното право/благо; 3) дали неплащането на цената от приобретателя на отчуждителя по разпоредителна възмездна сделка, увреждаща кредитора на последния, само по себе си е индиция за знание за това увреждане от страна на лицето, с което длъжникът е преговарял по смисъла на разпоредбата на чл. 135, ал. 1, предл. 2 ЗЗД; 4) когато приобретател по възмездна сделка, сочена като увреждаща по смисъла на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, е юридическо лице, необходимо ли да бъда доказано знание за увреждане като елемент на фактическия състав на посочената правна норма, на конкретно физическо лице или лица от състава на органите на юридическото лице и необходимо ли е да се докаже и обоснове точно какви обстоятелства е знаело това лиие към момента на действието/сделката и по какъв начин ги е узнало; 5) следва ли винаги ищецът по иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, да проведе пълно главно доказване на знанието на приобретателя по възмездна сделка за увреждане на ищеца, като условие за уважаване на иска му; 6) длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него и то в съвкупност, в тяхната взаимна връзка, както и да обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои правно релевантни факти счита за установени? Формулираните въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да са обусловили правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос не съответства на изложените от съда съображения, доколкото съдът не е приел, че в спорната поредица от сделки се включват и останалите обсъдени от него договори, а е съобразил същите като косвени доказателства за съпътстващите двете сделки обстоятелства. Вторият въпрос е от фактическо, а не правно естество – размерът на цената безспорно не представлява предвидено в чл. 135, ал. 1 ЗЗД правнорелевантно обстоятелство, а значението му за установяването на знание за увреждане е в зависимост от конкретните особености на всеки отделен случай. Същото се отнася и липсата на плащане, предмет на третия въпрос. Четвъртият въпрос не е обсъждан от въззивния съд предвид липсата на възражение за липса на знание у конкретни лица от състава на управителните органи – чл. 269, изр. 2 ГПК. Петият въпрос не съответства на мотивите на съда, тъй като същият е приел знанието за увреждане за доказано пълно и главно, макар и по косвен път, а не е намерил исковете за основателни по съображения за липса на необходимост от пълно и главно доказване. Накрая, не се явява обуславящ и шестият въпрос, поставен във връзка с оплакванията в касационната жалба за липса на обсъждане на заключенията на оценителните експертизи и на счетоводната експертиза относно датата на отразяване на договора за цесия в счетоводството на ответника, доколкото решаващо значение за изводите на съда относно достоверността на датата на цесията имат установените дати на плащане на цената, а по отношение оценката на имота съдът е възприел за такава данъчната оценка, приблизително съвпадаща с оценката по първата експертиза, без да е приел, че тази оценка е по-ниска от пазарната и без да е извел от това съответни доказателствени изводи. По жалбата на ответника „Доби Ел“ ЕООД. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради противоречие с правилата на формалната и правната логика на извода, че обсъдената съвкупност от действия са предприети с намерение да се увреди ищцата като кредитор на първия ответник, за да се осуети принудителното изпълнение върху имота, което не би било възможно без знанието на двамата купувачи за претенциите на ищцата към първия ответник, респ. за негово задължение към нея и за това, че продажбата на имота уврежда кредитора, доколкото чл. 135, ал. 3 ЗЗД изисква доказване на първо място на знание за задължението и след това за намерение за увреждане, а не обратното. Така изложените доводи не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение в посочения по-горе смисъл, тъй като изводът, че намерението за увреждане доказва знанието за увреждане не е неправилен от гледна точка на формалната логика, а разпоредбата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, от която се извеждат тези доводи, е неприложима към настоящия случай с оглед датите на възникване на вземането, респ. извършване на спорните сделки. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка всички доказателства и защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея и допустимо ли е съдът само формално да изложи мотиви, без да направи адекватна преценка, в съвкупност, на установените по делото обстоятелства, при съобразяване на правилата на формалната логика, и следва ли съдът да съобрази задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК за основаване на решението си върху закона и преценените поотделно и в съвкупност обстоятелства по делото; 2) как е следвало да бъде разрешено от въззивния съд повдигнатото от ищцата оспорване на датата на представения с от ответника с отговора частен писмен документ - Договора за покупко-продажба на вземане от 10.07.2020 г.. сключен между „Доби Ел" ЕООД и „Пиргосплод" АД; 3) при отмяна на решението на първоинстанционния съд, с което искът е бил отхвърлен, следва ли въззивният съд, освен съображения по доводите във въззивната жалба на ищеца, да обсъди и всички възражения на въззиваемия ответник, изложени против иска пред първоинстанционния съд; 4) съставлява ли процесуално нарушение несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на установените по делото доказателства и факти, едностранното, непълно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение; 5) длъжен ли е въззивния съд да формира вътрешното си убеждение, като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила; 6) налице ли е необоснованост на съдебното решение относно извода на съда по предявен иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД за наличието на субективната предпоставка на иска при положение, че същата е обоснована с твърдение за намерение да се увреди ищцата, без такова намерение да е твърдяно или установявано по делото; 7) какво е съдържанието на субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за знание, което трябва да бъде установено по делото, за да бъде уважен предявения иск с това правно основание (Павлов иск); 8) към кой момент следва да е налице субективната предпоставка по чл. 135. ал. 1, изр. 2 ЗЗД, като е част от фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД, когато увреждащото действие е възмездно и вземането е възникнало преди длъжникът да го извърши; 9) спрямо кого трябва да бъде установена недобросъвестност – т. е. наличието на субективната предпоставка по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, при няколко възмездни прехвърлителни сделки, предмет на предявения от кредитор Павлов иск? Формулираните първи, втори, трети и пети въпроси съвпадат по смисъл с част от въпросите, поставени от ответника „Макс Селект“ ЕООД, поради което за тях изцяло се отнасят съответните съображения, изложени по-горе. Четвъртият и шестият въпрос, като отнасящи се до обосноваността на решението, т. е. до правилността на направената от въззивния съд оценка на доказателствата и съответните изводи, са от фактическо, а не правно естество съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. По седмия въпрос не е налице отклонение на въззивния съд от посочената от жалбоподателя практика на ВКС, съгласно която необходимо и достатъчно е приобретателят по чл. 135 ЗЗД да е знаел за правопораждащите факти на задължението на прехвърлителя-длъжник към неговия кредитор, доколкото съдът е обосновал извода си за наличие на знание за такова задължение, а в действителност обосновката на въпроса се свежда до липсата на преки доказателства за узнаване от втория и третия ответник на договора между ищцата и първия ответник, т. е. до оспорване на правилността на фактическия извод на въззивния съд за проведено пълно косвено доказване на това знание. Осмият въпрос е неотносим към мотивите на въззивния съд, доколкото в същите не се съдържа извод за узнаване към момент, по-късен от момента на сключване на оспорените сделки, в какъвто смисъл е аргументацията към този въпрос. Накрая, не отговаря на общото изискване и деветият въпрос, обоснован с липса в решението на мотиви относно знанието на последния приобретател, доколкото съдът е приел за доказано знание за увреждане не само на този жалбоподател, но и на другия ответник като последен приобретател в атакуваната поредица сделки. По жалбата на “Юрпиън Дивелопмънт” АД. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. За обосноваване на очевидна неправилност на обжалваното решение се излагат доводите, че е налице очевидна необоснованост, като се забелязва логическо противоречие между обсъдените от съда само част от събраните доказателства и възражения и формираните на база тях изводи за знание. Поддържа се, че първото качество на съдебното решение е то да бъде възприемливо (съответно възприето) от всички негови адресати - страните по спора, а и цялото общество, за което е необходимо съдебният акт да се основава на строгите правила на мисленето - на безспорни предпоставки, извлечени от един предварително зададен текст (правната норма), който от своя страна е логически обоснован, а умозаключението (във формата на съдебно решение), до което се стига чрез субсумирането (подвеждането) на малката предпоставка (отделния случай) към голямата предпоставка (законовия текст). Поддържа се, че обжалваното решение не съдържа съществени, логически изведени и подкрепени от доказателства заключения, а почива на едностранни житейски възприятия по отношение на част от фактите, и то възприятия, които противоречат на формалната логика, стопанската инициатива и търговската практика, като единственият изведен мотив за наличие на знание на ответниците се свежда до икономическата им изгода от сделките. Така изложените бланкетни доводи не разкриват наличие на очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в смисъла, посочен по-горе, а се свеждат до общо оспорване на правилността на решаващите фактически изводи на въззивния съд, поради което на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. По чл. 280, ал. 1 се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1) д лъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, фактически констатации и доказателства по делото, събрани в първата и втората съдебна инстанция; 2) ф инансирането на част от продажната цена представлява индиция за знание за увреждане у купувача; 3) начинът на финансиране на продажната цена по сделка представлява ли индиция за знание за увреждане у купувача; 4) т ърговската дейност на приобретателя, в т. ч. предмет на дейност и обем, представлява ли индиция за знание за увреждане у купувача; 5) следва ли съдът да изложи мотиви към кой момент счита за доказано знанието за увреждане у приобретателя; 6) п ечалбата / икономическата изгода от една сделка представлява ли индиция за знание за увреждане у купувача? Първият и петият въпроси съвпадат по смисъл с част от въпросите, поставени от другите двама ответници, поради което за тях изцяло се отнасят съответните съображения, изложени по-горе. Останалите въпроси, свеждащи се до възможното доказателствено значение на определени факти като доказателство за знание са сходни с формулираните от първия ответник втори и трети въпрос. Значението на посочените във въпросите обстоятелства за установяването на знание за увреждане е в зависимост от конкретните особености на всеки отделен случай, което обуславя и фактическия, а не правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК характер на така формулираните въпроси. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направените искания на ищцата разноски за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени. С тези мотиви съдът