Определение № 161 от 10.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4688/2019 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н. Д. Р., чрез адвокат С. Г. З., срещу въззивно решение № 6227/23.08.2019 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 2082/2019 г. Касаторът излага доводи за неправилност, като по същество излага съображения за необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете. Насрещните страни Б. П. И. и А. П. И., чрез адвокат Р. Е. П., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Считат също така, че касационната жалба е неоснователна. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за трите съдебни инстанции. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, прогласил нищожността на договор, с който Б. П. И. и А. П. И. са дарили на Н. Д. Р. 33/768 ид. ч. от недвижими имоти, описани в договор, обективиран в нотариален акт №..., том ..., рег. №..., дело №....г. на нотариус А. П., рег. № ... и с район на действие СРС, на осн. „ чл. 226, ал. 3 вр. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23, ал. 2 Закона за адвокатурата (отм)“. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Б. П. И. и А. П. И. са възложили на Н. Д. Р. да ги представлява като техен адвокат по гр.д. №5716/95 г., по иска им за ревандикация на имотите, идеални части, от които впоследствие са прехвърлени с процесното дарение. С влязло в сила решение от 13.06.2003 г., исковете по чл. 108 ЗС за 16,5/96 (132/768) ид.ч. от имотите са уважени. Б. П. И. и А. П. И. са заплатили на Н. Д. Р. адвокатски хонорар и за двете инстанции по приключилото дело. Съдът приел за установено още, че между довереника – адвокат и доверителите била постигната още и уговорка, че те ще прехвърлят на адвоката, при положителен резултат, 25% от собствеността върху имотите, върнати в техния патримониум в резултат на уважения ревандикационен иск. След влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС, с договор за дарение от 24.02.2004 г., Б. П. И. и А. П. И. прехвърлили собствените си 33/768 ид.ч. от имотите, предмет на влязлото в сила решение по ревандикационния иск, на Н. Д. Р.. Съдът приел сключения договор за дарение за нищожен, поради това, че мотивът за сключването му противоречи на забраната на чл. 23, ал.2 ЗА (отм. ДВ, бр.55 от 25.06.2004 г.) Адвокатът лично или чрез подставено лице да не сключва сделки със своя доверител за придобиване на вещи и права, предмет на делото). Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК по следния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Той е принципно значим, но не се установява поддържаното от касатора противоречие с Постановление № 1 от 13.VII.1953 г., Пленум на ВС, т. 3,5,7,8,9; Постановление № 7 от 27.XII.1965 г., Пленум на ВС, т. 1,3,4; Постановление № 1 от 10.XI.1985 г., Пленум на ВС, т.1,2,19; Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т.4 и т.19; определение № 508 от 19.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4844/2008 г., I г. о., ГК; решение № 796 от 2.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1660/2009 г., I г. о.; решение № 78 от 19.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 355/2016 г., II г. о.; решение № 221 от 15.04.2002 г. на ВКС по гр. д. № 677/2001 г., I г. о.; решение № 61 от 19.07.2019 на ВКС по гр.д. №484/2018 г., I г. о.; решение № 23 от 10.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3808/2017 г., II г. о.; решение № 93 от 6.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 808/2009 г., I т. о.; решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о.; решение № 270/19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7175/2013 г., IV г.о.; решение № 609 от 15.01.2009 г. на ВКС по т. д. № 323/2008 г., I т. о.; решение № 78 от 10.II.1986 г. по гр. д. № 868/85 г., II г. о.; решение №28 от 18.04.2019 г. на ВКС по гр. д. №2014/2018, IV г. о.; решение № 35 от 1.III.1966 г. по гр. д. № 195/65 г., ОСГК; решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр. дело № 2219/2003 г. на ВКС, IV г. о.;решение № 1488 от 8.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 814/99 г., V г. о.;определение № 26 от 19.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о.; определение № 834 от 3.08.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2/2009 г., I г. о.; решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3972/2008 г. на ВКС IV г. о.; решение № 200 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2254/2013 г., II г. о.; решение № 142 от 11.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3732/2018 г., I г. о.; решение № 202 от 21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о.; решение № 37 от 29.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 241/2011 г., I г. о.; решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о.; решение № 700 от 28.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 91/2010 г., IV г. о.; решение № 331 от 19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о.; решение № 403 от 23.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3902/2014 г., IV г. о.; решение № 609 от 15.01.2009 г. на ВКС по т. д. № 323/2008 г., I т. о.; решение № 19 от 21.XII.1993 г. на КС на РБ по конст. д. № 11/93 г. и на решение от 25.01.2018 г. на ЕСПЧ по делото Ч. срещу България, по жалбa № 39942/2013 г. Съдът е обсъдил всички релевантни доказателства, събрани по делото, както и относимите правни доводи и възражения. На следващо място касаторът твърди противоречие на въззивното решение с решение № 31 от 1.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1532/2017 г., II г. о. по следните въпроси: следва ли да се обори и по какъв начин заявеното пред нотариуса дарствено намерение; може ли дарителят, заявил пред нотариуса дарствено намерение, да твърди след това нищожност на същото поради наличие на прикрита сделка в противоречие със събраните по делото доказателства и не представлява ли това в случая злоупотреба с права, срещу която насрещната страна по сделката не може да се защити; следва ли да се разчита само на добросъвестността на дарителя и да се дава вяра на неговите твърдения, въпреки че не е оборено дарственото изявление в нотариалния акт. Твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 по следните въпроси (буквално): може ли да се уважат исковете само поради твърдение от страна на ищците, че дарението на процесните имоти е било извършено от дарителите с цел заплащане за извършената от касатора правна защита по делата, без касаторът да е уведомен и да знае за това и въпреки наличието на договори и заплащане на всяко действие по защитата; следвало ли е след влизане в сила на решението по иска по чл. 108 ЗС дареният да откаже да му бъде дарен част от имота, за който е проведена защитата, при положение, че за всички производства до този момент дареният е уговорил заплащане в пари и е получил такова, и при манифестирано желание на собствениците да му дарят част от имотите, и че инстанционната защита е била вече приключила под страх от нищожност на дарението; рефлектират ли мотивите и подбудите на дарителите, част от които са останали скрити за дарения, до степен, водеща до нищожност на дарението; след влизане в сила на решението по чл. 108 ЗС и изповядване на дарението и възникване на съсобственост между страните по настоящото дело, следва ли, ако единият от съсобствениците е адвокат, да не може да поеме защитата на останалите съсобственици за последващите извънинстанциони производства, свързани с уважения иск по чл. 108 ЗС, за които също за всяко от тях са заплащани хонорари под страх от нищожност на вече извършеното дарение; може ли да се приеме, че е налице нищожност за осъществена и заплатена вече защита, като се придаде обратно действие, поради извършеното на 24.02.2004 г. дарение, след като решението по иска по чл. 108 ЗС е влязло в законна сила; при направено в срок и доказано възражение, че част от имотите, предмет на иска за прогласяване на нищожността на дарението, вече не са в патримониума на страните по делото, а в този на трети добросъвестни лица, следва ли съдът да го уважи и за тях, ако счете, че същият е основателен и какви са последиците за страните и третите лица, или следва да прекрати производството в тази част като недопустимо, или да отхвърли исковете като неоснователни; не следва ли да има писмен договор, с който да са уредени отношенията между страните, ако ищците твърдят да са заплащали адвокатските услуги с имот, и при липса на такъв, и само посредством твърдения на ищците, може ли да се опровергае заявеното от тях дарствено намерение в нотариалния акт, който удостоверява намерението; не следва ли с писмени доказателства да се опровергае, че мотивите за дарението са други, а не обичайните при всяко дарение, а именно – да се надари лицето, на което се дарява; следва ли да се установи и с какви доказателства, какви точно са те, и събраните по настоящото дело, ангажирани от ищците, достатъчни ли са; следва ли да се обори и по какъв начин заявеното пред нотариуса дарствено намерение; може ли дарителят, заявил пред нотариуса дарствено намерение, да твърди след това нищожност на същото поради наличие на прикрита сделка в противоречие със събраните по делото доказателства и не представлява ли това в случая злоупотреба с права, срещу която насрещната страна по сделката не може да се защити; следва ли да се разчита само на добросъвестността на дарителя и да се дава вяра на неговите твърдения, въпреки че не е оборено дарственото изявление в нотариалния акт; Повдигнатите въпроси, свързани с правната възможност на правен субект да твърди различни пороци на сделка, по която е страна, както и, че изразеното изявление писмено, вкл. такова пред нотариуса, не съответства на действителната му воля, нямат отношение към основателността на иска. Казаното се отнася и до питането може ли да се приеме за нищожна сделка назад във времето. Несъмнено е, че всеки правен субект има право да търси защита на твърдяно свое субективно материално право, като излага фактически твърдения и правни доводи, които според него обуславят претедираното право, както и, че това няма отношение към въпроса за злоупотреба с права. Следва да бъде изяснено, че нищожната правна сделка не съществува за правния мир и всеки заинтересован може да поиска това да бъде съдебно обявявано. Дали действително твърдените от страната факти се установяват по делото, съответно те водят ли до правната последица според доводите й, е въпрос, имащ отношение към основателността на иска; последното е последица от проведеното доказване и разпореденото в правната норма, а не от правомощието на субекта да твърди факти и въз основа на тях да изгражда правни доводи, съответно да претендира материалния права и да търси искова защита при оспорването им. Относно това има или не валидно процесуално представителство по вече приключилите дела на дарителите, осъществявано от надарения, всички повдигнати правни въпроси нямат никакво отношение към предмета на постановеното решение, а и изобщо към спорните между страните въпроси – твърдяното противоречие с императивна правна норма е относно уговорено адвокатско възнаграждение по договора за правна защита и съдействие и не касае валидността на упълномощителната сделка за процесуално представителство. Неотносими за резултата по спора, а и хипотетични в едната си част, са въпросите дали е трябвало дареният в случая да откаже дарението, следва ли надареният (адвокат на дарителите) да откаже защита по последващи производства, свързани с имотите, предмет на иска по чл. 108 ЗС. Безсъмнено, правните сделки са нищожни при наличие на определени предпоставки, въздигнати от законодателя в императивен порядък. В тази смисъл и въпросът – рефлектират ли мотивите и подбудите на дарителите, част от които са останали скрити за дарения, до степен, водеща до нищожност на дарението, е неясно зададен. Сам законодателят изрично е предвидил, че ако мотивите са противни на закона, то тогава дарственият акт е нищожен. Ако питането е свързано със знанието на надарения, то пак следва да се посочи, че то е без значение, поне в хипотезата на чл. 226 ЗЗД. Това дали имотите, предмет на дарствения акт, са в патримониума на надарения – ответник по иска по чл. 226 ЗЗД, е без всякакво отношение към допустимостта и основателността на субективно съединените претенции. Исковете са облигаторни, а не петиторни. Какви са последиците пък за страните и третите лица при уважен иск не е работа на съда по настоящия спор, нито има значение за постановяването на решение. Въпросите, свързани с „оборване, опровергаване“ на дарственото намерение се явяват неотносими към постановеното от съда, който се е произнесъл с решение, с което е признато, че мотивите на дарствения акт са противни на закона, т.е. дарственото волеизявление като такова е извършено (съществува). Съставът на Върховния касационен съд, в правомощията по чл. по 280, ал. 2 ГПК и във връзка с приложението на императивни материалноправни норми, каквито са тези за действителност на правните сделки, намира, че касационно обжалване следва да бъде служебно допуснато за преценка евентуална явна неправилност на въззивното решение по повод дадената от съдилищата правнаа квалификация на материалноправния спор. По твърдение, че дарението е нищожно, като извършено от дарителите в изпълнение на уговорено задължение към надарения за плащане на адвокатски хонорар за процесуално представителство по дело, следва да се отговори дали искът е по чл. 226 ЗЗД - нищожност поради това, че дарственият акт е по мотиви, противни на закона, или приложимата норма е чл. 26, ал. 2, изр. 2, предл. 4 ЗЗД – нищожност при липсва на воля у прехвърлителите да надарят, като дарението прикрива поето задължение за плащане на адвокатски хонорар, за което се твърди, че е противно на закона. Мотивиран от горното, съдът