Определение № 50488 от 24.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2569/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от К. И. Б., чрез адвокат С. Г., срещу решение № 261317 от 14.04.2022 г. по в.гр.д.№ 4020/2021 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г въззивен състав, с което е отменено решение № 20031399/03. 02. 2021 г. по гр. д. № 19641/2020 г. на СРС, 126 състав в частта му отхвърляща предявения от Й. Й. Л. и К. И. П. срещу К. И. Б. иск за делба на недвижим имот - апартамент № ...., находящ се в [населено място], район „В.“, [улица], [жилищен адрес] с площ от 65, 28 кв.м., ведно с избено помещение № 9, с площ от 3, 11 кв.м. и с 3, 816 % идеални части от общите части на сградата, който жилищен обект е нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор .....по КККР на [населено място], вместо което е постановено решение, с което е допусната делба на апартамента между съделителите, при квоти: 4/6 ид.ч. за Й. Й. Л., 1/6 ид.ч. за К. И. П. и 1/6 ид.ч. за К. И. Б.. Поддържа се неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на иска по чл. 34 ЗС, тъй като имотът е изключителна собственост на жалбоподателката, на основание придобивна давност. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касационната жалба Й. Л. и К. П., в депозиран отговор, излагат становище за липса на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че процесният апартамент е бил придобит от И. П. Л. и Й. Й. Л., през време на брака им, на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г. След смъртта на И. Л., настъпила на 06. 04. 2020 г., преживялата съпруга Й. Л. е получила 1/2 идеална част от имота на основание прекратена СИО и 1/6 ид.ч. по наследство от съпруга си, общо 4/6 идеални части, а ищецът К. П. и ответницата К. Б. – по 1/6 идеална част по наследство от баща си.

За неоснователно е прието възражението на К. Б. за придобивна давност.

Във връзка с това възражение съдът е приел за установено от фактическа страна, че апартаментът бил купен със средства на родителите на К. Б. и на тяхно име. В домовата книга като собственици на апартамента са били вписани Й. Л. и И. Л., а като членове на домакинството, обитаващи жилището – К. Б., Д. Б. и И. Д. Б., с начална дата на обитаване месец юни 1993 г. От показанията на свидетелите Т. и П., ангажирани от ответницата, както и на свидетелите З. П. и Л. П., ангажирани от ищците, е прието за установено, че родителите на К. Б. действително са купили процесното жилище заради нея, за да има къде да живее спокойно със семейството си и да отглежда детето си, както и че са й го дали да го ползва безвъзмездно веднага след закупуването му, но не са заявявали, че жилището е нейно, купили са го на свое име, не са й прехвърляли собственост. Единствено свидетелката Т. е чула през 2017 г. наследодателят на страните И. Л. да казва, че купил апартамента за дъщеря си, за да има „своя собственост“. Това, дори да е така, не доказва К. Б. да е имала намерение за своене и да е осъществявала владение върху апартамента.

От правна страна съдът е приел, във връзка с възражението за придобивна давност, че К. Б. е започнала да упражнява фактическа власт върху жилището през 1993 г. на облигационно основание – договор за заем за послужване, сключен с родителите й, поради което в случая презумпцията по чл. 69 ЗС е неприложима и в нейна тежест е било да докаже, че е променила държането във владение, манифестирайки по явен и несъмнен начин по отношение на собствениците, намерение за своене. Това не се установява по никакъв начин от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Мотивите за закупуването на апартамента от родителите са без значение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Следва ли въззивния съд да основава изводите си само на избрани от него факти и на база на едни свидетелски показания, без съвкупна преценка на целия доказателствен материал по делото, както и на доводите на страните, и без да прецени тяхната взаимна логическа връзка и обусловеност.

2. Следва ли въззивния съд, при преценката и кредитирането на свидетелските показания, да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установените от свидетеля факти.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 60112 от 18.10.2021 г. по гр.д.№ 576/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр.д.№ 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по гр.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ Т.О., Решение № 210 от 08.10.2018 г. по гр.д.№ 4971/2017 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр.д.№ 4031/2019 г. на ВКС, ІV г.о.

Противоречие не е налице. В съответствие с посочената и представена от жалбоподателя практика на ВКС, отчитайки особеностите на въззивното производство и правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, относими към възражението за придобивна давност, анализирал е същите и е достигнал до извода, че от 1993 г. ответницата К. Б. упражнява фактическа власт върху имота на основание неформален договор за заем за послужване, сключен с родителите й, като същата не е доказала извършването на действия, които да са достигнали до родителите й и чрез които по явен и недвусмислен начин да се отрича правото им на собственост и да се демонстрира намерение за своене. Приел е, че жалбоподателката не е ангажирала никакви доказателства, доказващи да е упражнявала владение върху имота в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните и писмени доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като касационните основания по чл. 280, ал. 1, точка 1, 2 или 3 ГПК не се припокриват с основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК и не касаят правилността на решението.

С оглед на горното настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото К. И. Б. ще следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Й. Й. Л. и К. И. П. сумата 1850 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение