Определение № 1687 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3243/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ВАЛ-04“ ЕООД, чрез адв. К. Б. против решение № 77 от 29.04.2024 г., постановено по в.гр.д. № 538/2023 г. по описа на Апелативен съд П.. С което като е потвърдено решение от 18.06.2023 г., постановено по гр.д. № 459/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.4, §3 ДЕС вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 81 671,83 лв.-главница. И на 25 000 лв. – мораторна лихва от датата на плащането й до предявяване на иска и на неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Настъпили вследствие на допуснато от Национална агенция за приходите и от Върховния административен съд нарушение на правото на ЕС и на задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 18.11.2006 г. във връзка с признаване правото на „ВАЛ-04“ ЕООД, в качеството му на задължено лице по ЗДДС, да му бъде възстановен данъчен кредит. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат се доводи за неправилност на извода на съда за липса на втората предпоставка за ангажиране отговорността на държавата – нарушението да е „явно квалифицирано“ или „достатъчно съществено“; за неправилност на изложените от съда мотиви, че цитираните от въззивника – ищец решения на СЕС са с различна фактическа обстановка и съответно не са приложими в конкретния случай. За неправилно приложение на разпоредбите на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО и решенията на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142 и по дела: С-324/11, С-285/11, С-642/11, С-643/11, С-78/12, С-18/13, С-123/14, С-159/14, С-101/16, С-108/17, С-227/21, С-329/18, определение по дело С-446/15 и определения от 3.09.2020 по дело С-610/19 и по дело С-611/19. Според касатора въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на съпроизводствените правила, изразяващо се в липса на мотиви и неразглеждане на всички доводи и възражения на въззивника, което от своя страна е довело до необоснованост на въззивното решение. В касационната жалба е направено искане, на основание чл.267 ДФЕС, за отправяне на преюдициално запитване по конкретно формулирани въпроси, при положение, че ВКС прецени че по тези въпроси все още няма изричен отговор в практиката на СЕС или че отговорите им не произтичат ясно и недвусмислено от правото на ЕС или от практиката на СЕС. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят процесуалноправни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, а именно: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и преценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в съвкупност и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото. 2/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените в жалбата оплаквания за неоснователни. По тези въпроси се твърди противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени в изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Повдигнати са и следните материалноправни въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК: 1/ Трябва ли разпоредбата на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО да се тълкуват в смисъл, че задълженото по ДДС лице може да бъде лишено от правото на данъчен кредит по силата на национална норма или практика, която забранява приспадането на платения по получени доставки ДДС. Когато фактурата е единственото достоверно доказателство за действителното извършване на доставката и данъчнозадълженото лице не притежава документ от издателя на фактурата, от който да е видно, че последният е разполагал със стоките, предмет на доставката. Че е бил в състояние да ги достави и че е изпълнил задълженията си за деклариране; 2/ Може ли на основание чл.273 от посочената Директива, държавата членка да изисква – за да осигури правилното събиране на ДДС и да предотврати измамите – от получателя по фактурата да притежава друг документ, който да удостоверява, че издателят на фактурата е разполагал със стоките, предмет на доставката, и му ги е доставил или превозил до него или е имал капацитета да извърши доставката, която е фактурирал; 3/ Трябва ли чл.167, чл.168, б.а), чл.178, б.а) и чл.273 от Директива 2006/112/ЕО да се тълкуват в смисъл, че допускат национална практика, съгласно която данъчният орган, отказва да признае право на приспадане, поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило. Че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и внасяне на данъка върху добавена стойност, или поради това, че въпросното данъчно задължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства. Макар да са изпълнени предвидените Директива 2006/112/ЕО процесуални и материалноправни условия за упражняването на приспадане и данъчнозадължено лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измами. Според касатора, даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на актовете на СЕС по съединени дела С-80/11 и С-142 и по дела: С-324/11, С-285/11, С-642/11, С-643/11, С-78/12, С-18/13, С-123/14, С-159/14, С-101/16, С-108/17, С-227/21, С-329/18, определение от 10.11.2016 г. по дело С-446/15 и определения от 3.09.2020 по дело С-610/19 и по дело С-611. При условие, че съставът на ВКС приеме, че формулираните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК не обосновават допускане на касационно обжалване, касаторът е формулирал въпроси и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и те са следните: 1/ Практиката на СЕС, свързана с тълкуването на чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, разглеждаща доставка на услуги на стоки, приложима ли е в еднаква степен за всички видове доставки или напр. правните стандарти в решенията, засягащи доставките на услуги са неотносими към казуси с доставка на стоки и по-специално, в контекста на производството за обезщетение на вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС, в което касаторът се позовава на конкретно посочени решения на СЕС. Допустимо ли е съдът, разглеждащ спора по същество, да откаже да приложи тълкуването на норми и принципи на правото на ЕС, направено от СЕС по тези дела, с мотив, че те засягат доставка на услуги или на стоки, които са различни от тези, разглеждани от него; 2/ Върху данъчнозадълженото лице или върху данъчните органи тежи задължението да ангажират доказателства за твърденията си за реалност/нереалност на доставката и по-специално необходимо ли е данъчнозадълженото лице да притежава други документи, освен фактура по чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, която е осчетоводил редовно, за да възникне за него право на данъчен кредит, за чието наличие и редовно осчетоводяване той носи доказателствената тежест; 3/ Оспорването на т.нар. „реалност“ на доставката равносилно ли е на оспорване на наличието на предпоставките за възникване на данъчен кредит, посочени в чл.168 от Директивата – лицето да е данъчнозадължено лице за ДДС, стоките/услугите, които е получило, да се използват за последваща облагаема доставка, извършена от данъчнозадълженото лице и стоките/услугите, които е получило, да са доставени от друго данъчнозадължено лице, в чл.178 от Директивата – да притежава фактура и в чл.63 от Директивата – ДДС по доставката на стоките/услугите, да е станал „изискуем“, т.е. стоките/услугите са доставени или представлява по същество твърдение на властите, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която основава правото си на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата на доставките. В този смисъл изискването за „липса на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект по веригата“. Самостоятелна и отделна предпоставка ли е от изискването „доставката на стоки и услуги да е реално осъществена“ или става въпрос за едно и също изискване, различно от изискването данъчнозадълженото лице да притежава фактура и да я е осчетоводило; 4/ Ако изискването да се докаже „реалност“ на доставката тежи върху данъчнозадълженото лице и е самостоятелно изискване, за да възникне право на данъчен кредит, допустимо ли е да бъде отказано право на данъчен кредит, тъй като: а/ прекият доставчик на данъчнозадълженото лице не е представило документ, че притежава собствен персонал, техника, транспортни средства, нито доказателства за наети такива, с които е извършил доставката до уговореното място, поискани от данъчните власти, за да установят произходът на стоката, предходните доставчици и материалната и ресурсна обезпеченост на прекия доставчик да извърши доставките; б/ прекият доставчик е допуснал пропуски в счетоводството си; в/ актовете за установяване и заплащане на СМР страдат от някои неточности- някои са без дата, датите на другите не съвпадат с датите на издадените фактури, не във всички е посочен конкретният обект, на който са осъществени СМР; 5/ Нарушението на общностното право ще бъде ли достатъчно съществено, когато решението на националния съд е взето в явно нарушение на съдебната практика на СЕС по този въпрос. Касаторът поддържа, че поставените въпроси са от значение за разрешаването на настоящия спор, както и за разкриване съдържанието на приложимите към него норми, които не са достатъчно застъпени в практиката на ВКС и отговорът би довел до изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Според касатора е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, като се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно поради допуснати от въззивния съд съществени нарушения на задължението му да се произнесе по всички доводи и възражения от значение за изхода на спора и поради несъответстващо на практиката на СЕС. Прехвърляне на доказателствената тежест на ищеца да обори твърденията на НАП и ВАС, че не е налице реална доставка на стоките. По въпросите, формулирани на основание т.3 на чл.280, ал.1 ГПК касаторът е поискал и отправяне на преюдициално запитване до СЕС на основание чл.267, §3 ДФЕС. Ответната страна НАП, чрез юрисконсулт Б. Ш. поддържа становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл. 3 ГПК. По отношение на изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение, поддържа, че последните са неоснователни. Ответната страна Върховен административен съд, чрез пълномощника си – юрисконсулт В. Х., заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулираните в изложението процесуалноправни и материалноправни въпроси, тъй като по тях не са налице сочените допълнителни критерии. Изложени са и съображения, че изложените от касатора доводи за неправилност на въззивното решение са неоснователни. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за неимуществени и имуществени вреди, причинени от нарушение правото на ЕС, въззивният съд е приел, че предявените искове са процесуално допустими, като правното им основание се извежда от нормата на чл.4, §3 ДЕС вр. чл.49 ЗЗД; че решенията на СЕС по обединени дела С-6/90 и С-9/90, както и по дело С-224/01 утвърждават принципното правно положение, че всяка държава-членка е длъжна да възстанови вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган, вкл. и от национален съд, действащ като последна инстанция, като практиката на СЕС има задължителен характер и нейното нарушаване също представлява нарушение, за което може да се ангажира отговорността на държавата-член за вреди; че практиката на СЕС е обосновала материалните предпоставки, при които може да ангажира тази отговорност за вреди, претърпени вследствие неправилното прилагане и очевидно нарушаване на общностното право, а именно: нарушение на правна норма на ПЕС, даваща права на частноправни субекти; извършеното нарушение да е достатъчно съществено и явно и да съществува причинна връзка между претърпените вреди и това нарушение. Посочил е, че искането за ангажиране отговорността на двамата ответници, при условията на пасивна солидарност, е за допуснато от последните неспазване на върховенството на правото на ЕС и задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. във връзка с признаването на правото на ищеца, в качеството му на задължено лице по ЗДДС, да му бъде възстановен данъчен кредит, като се твърди нарушение на принципа на оправданите правни очаквания и на принципа на пропорционалност. В исковата молба се твърди, че ответниците са нарушили нормите на чл.63, чл.167, чл.168, б.А и чл.178, б.А, чл.220, т.1 и чл.226 от Директива 2006/112/ЕО, уреждаща общата система на данъка върху добавената стойност и така неправомерно са отказали на ищеца право на възстановяване на данъчен кредит и са му начислили данък. Въззивният съд е приел, че доколкото процесните норми от Директивата предоставят права на частноправните субекти – право на данъчен кредит, който му е отказан с ревизионния акт и окончателното съдебно решение на ВАС, като национална съдебна юрисдикция от последна инстанция, е налице първата предпоставка за ангажиране на отговорността на ответниците за нарушаване правото на ЕС. При съобразяване на критериите, изведени в практиката на СЕС, които следва да се съобразят при преценката за наличие на съществено нарушение на правото на ЕС, въззивният съд е посочил, че сред елементите, които националният съд, разглеждащ претенцията за обезвреда, следва да вземе предвид, са: степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагането на правото на ЕС; умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причинено увреждане; обстоятелството, че с действията си институция на ЕС може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики, вкл. неизпълнение на задължението на националната юрисдикция за отправяне на преюдициално запитване по силата на чл.267, §3 ДФЕС, като при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато е извършено при явно несъобразяване с практиката на СЕС в съответната област или когато националната институция е иззела компетентност в област, която правото на ЕС възлага в компетентност на негов орган. Във връзка с твърдяното от ищеца нарушение на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, въззивният съд е приел следното ат фактическа страна: с ревизионен акт от 13.12.2013 г., издаден от началник сектор и главен инспектор по приходите при ТД на НАП-П., на ищеца е отказано право на данъчен кредит в размер на 52 209,94 лв., като същата сума е определена за дължим ДДС и са начислени лихви в размер на 17 437,89 лв.; правото на данъчен кредит е отказано във връзка с доставки по фактури, издадени от определени доставчици на ищеца, както следва: от доставчици на стоки, представляващи резервни части за автомобил, гуми, масла и антифриз /„А.“ ЕООД, „Б. 49“ ЕООД, „Б. 99“ ЕООД, „Блус кай консалтинг“ ЕООД, „Брезите“ АД, „В. партнер груп“ ЕООД, „Вентра трейд“ ЕООД, „Г. техникс“ ЕООД, „Ивенет“ ЕООД, „Лидерстрой инвест“ ЕООД, „М експорт“ ЕООД, „М. пак груп“ ЕООД, „Нирет“ ЕООД, „Скив евро мод 2001“ ЕООД, „ТД Контрол“ ЕООД, „Т. интернешънъл“ ЕООД, „Фруит енержи 011“ ЕООД и „Бида 19“ ЕООД/, както и доставчици на дизелово гориво /„Амиго 2005“ ЕООД и „Б.“ ЕООД/ с мотиви, че не е доказано реалното извършване на документираните във фактурите доставки, изразяващи се в прехвърляне на правото на собственост върху стоки; ревизионният акт е обжалван пред директора на Дирекция „ОДОП“ на ЦУ на НАП-гр.П. и е потвърден с негово решение от 25.02.2014 г.; ревизионният акт е обжалван и по съдебен ред, като с решение № 1138/4.06.2015 г. по адм.д. № 875/2014 г. на Административен съд-Пловдив жалбата е отхвърлена, като съдът е приел, че в хода на ревизията, а и на съдебното оспорване, са представени единствено фактурите. Но притежаването на фактури не е достатъчно да обоснове реалност на отразените в тях стопански операции, т.е. не е доказана реална доставка на стоките, макар и документално оформена в счетоводството, поради което за данъчно задълженото лице не се е породило правото на данъчен кредит; с решение № 6533/2.06.2016 г., постановено по адм.дело № 8356/2015 г. на ВАС, решението на Адм.съд П. е оставено в сила като правилно с мотиви, че реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит, както и че само издаването на фактури, не е достатъчно да се признае правото на данъчен кредит, тъй като фактурите не представляват доказателства за реално предаване на стоките. При така установените по делото факти, въззивният съд е приел, че относимите към настоящия спор правни норми от правото на Съюза са чл.2, §1, б. а) и в), чл.14, §1, чл.63, чл.167 и чл.168, б.А от Директива 2006/112/ЕО, които разпоредби са имплементирани в българското право, действащо към релевантния за спора период, а именно в ЗДДС – в разпоредбите на чл.6, ал.1, чл.12, ал.1 и чл.69 ЗДДС. Изложено е, че режимът на приспадане на данъчен кредит е неразделна част от общия за ЕС механизъм на ДДС, който цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност, като по този начин общата система на ДДС гарантира неутралитет по отношение на данъчната тежест върху всички икономически дейности, при условия, че самите дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС. Материалноправните изисквания за възникване правото на приспадане, съгласно чл.168, б.“а“ от Директива 2006/112/ЕО са: 1/ стоките и услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки и 2/ нагоре по веригата тази стоки и услуги трябва да са били доставени от друго данъчнозадължено лице. Въззивният съд е посочил, че практиката на СЕС в областта на правото на данъчен кредит е основана на принципа, че добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стоки или услуги не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит, поради нарушения или недобросъвестност на неговия доставчик, за които получателят не знае или не е могъл да знае, като този принцип е залегнал и в решенията на СЕС по преюдициални дела, на които се позовава ищецът – решение по дело С – 324/11, решение по съединени дела С-80/11 и С-142/11, решение по дело С-285/11, решение по дело С-643/11, решение по дело С-642/11, решение по дело С-78/12, решение по дело С-18/13, решение по дело С-159/14, определение по дело С-123/14. При преглед на посочената практика на СЕС, се установява, че решенията са постановени при приета фактическа обстановка, съществено различаваща се от фактите по проведеното ревизионно и съдебно производство относно ревизионния акт, издаден на ищцовото дружество, като е видно, че във всички разглеждани случаи в главните производства или не е било спорно между страните, че сделките по фактурите, за които проверяваното лице е ползвало данъчен кредит, са били действително осъществени, или пък в главното производство са били налице, наред с фактурите за доставките, и множество доказателства за осъществяване на доставките по тези фактури, както и безспорно извършени последващи доставки със същите стоки. Във всички главни производства преките доставчици на проверяваното лице са били открити, оказали са съдействие на данъчните органи и са представили изисканите документи, като данъчните органи са установили отделни нередовности в част от тези документи или липса на някои от тях, а съмненията за липса на реално осъществени доставки са възникнали по отношение на сделките, сключени между преките доставчици на проверяваното лице и предходни техни доставчици по веригата. Именно в подобни хипотези практиката на СЕС по посочените дела не допуска данъчният орган да отказва да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне на ДДС, на който е платец, дължимия или платен данък за доставените му стоки или услуги, поради това, че издателят на фактурата за тези стоки или услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата. Същевременно, съгласно практиката на СЕС - решение по дело С-285/11 „Б.“ ЕООД, за да се установи наличие на основание за приспадане на данъчен кредит по конкретните доставки на стоки, е необходимо да се провери дали са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани за извършването на облагаеми сделки, като преценката за наличие на условията за възникване на правото на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, въз основа на глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото. В същия смисъл са и решения на СЕС по дела С-324/11 и С-78/12 – в т.1 от диспозитива на последното е прието, че запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила на доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите в главното производство доставки на стоки са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право та приспадане. В решенията по дела С-385/09 и С-280/2010 г. е прието, че формалното условие за упражняване на правото на приспадане е притежанието на фактура, издадена в съответствие с чл.200 от Директива 2006/112/ЕО, но основният принцип на неутралитет на ДДС налага да се предостави приспадането му по получени доставки, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и ако данъчнозадълженото лице е пропуснало някои формални изисквания, с което се дава приоритет на материалноправните изисквания. По дело С-392/09 СЕС приема, че принципът на данъчния неутралитет налага да се предостави приспадане на ДДС по получени доставки, ако са изпълнени материалноправните изисквания, дори данъчнозадължените лица да не са спазили някои формални изисквания, а по дело С-642/11 изрично приема, че правото на съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура де са откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка. Съобразявайки посочената практика на СЕС, въззивният съд е приел, че в случая действията на органите на НАП, както и окончателното решение на ВАС, не са в противоречие с приложимите разпоредби от правото на ЕС – чл.63, чл.167, чл.168 и чл.178 от Директива 2006/112/ЕО, както и с практиката на СЕС, обективирана в решенията, на които ищецът се позовава, а именно по съединени дела С-80/11 и С-142 и по дела: С-324/11, С-285/11, С-642/11, С-643/11, С-78/12, С-18/13, С-123/14, С-159/14. Напротив-същите са съобразени с дадените преюдициални тълкувания на посочените разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и утвърдените в тях принципи на данъчния неутралитет, правна сигурност, в т.ч. оправдани правни очаквания и принципа на пропорционалност. В част от тези решения – по С-324/11, С-78/12, както и в решения по дела С-152/02, С-439/04, С-440/04 и С-587/10, изрично се приема, че за да възникне правото на приспадане на данъка, следва да се налице положителните материалноправни предпоставки за това – наличие на реално извършена доставка по фактура или друг документ, който я удостоверява. Във връзка с доводите на въззивника, съдът е посочил, че цитираната от него практика на СЕС касае отказан данъчен кредит поради установени нередности при предходните доставчици или поради данни за данъчна измама, а в конкретния случай данъчният кредит е отказан поради липса на реални доставки по процесните фактури, а не поради непредставянето на доказателства от предходните доставчици или поради наличието на обективни данни за измама. Като на същото основание отказът е потвърден от ВАС. Този извод е формиран въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, според които освен процесните фактури, не са налице никакви други доказателства, които да удостоверяват извършването на реални доставки, поради което отказът на НАП до признае правото на приспадане, окончателно потвърден с решението на ВАС, не е в нарушение на приложимите разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и тълкувателната практика на СЕС относно тях. На последно място, въззивният съд е приел, че не е налице и второто твърдяно нарушение по отношение на втория ответник, а именно неотправяне на преюдициално запитване до СЕС относно правилното тълкуване на приложимото право на ЕС, тъй като по релевантните за конкретното производство въпроси, е налице постановена категорична и непротиворечива практика на СЕС, в която поставените въпроси са изяснени и не са били налице основания за повторното им поставяне на разглеждане с отправяне на преюдициално запитване по конкретния спор. С оглед изложеното, въззивният съд е достигнал до извод, че във връзка с конкретното производство ответниците не са допуснали твърдените нарушения на относимите разпоредби на ПЕС, установяващи правото на приспадане на данъчен кредит, както и не е налице противоправно бездействие на втория ответник да отправи преюдициално запитване до СЕС по релевантен за конкретния спор правен въпрос. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Процесуалноправните въпроси, макар и да покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, нямат претендираното от касатора значение и съответно не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената от касатора казуална практика на ВКС, а и на задължителната такава, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи. А преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, които не касаят фактите по делото, а са правни такива – относно наличието на материалните предпоставки, при които може да ангажира отговорността на държавата за вреди, претърпени вследствие неправилното прилагане и очевидно нарушаване на общностното право, така както те са очертани с въззивната жалба на ищеца и отговорите на ответниците, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Не е налице и допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по повдигнатите материалноправни въпроси, които също са обуславящи за спора, доколкото са решаващо произнесени от въззивния съд, който е отхвърлил иска с доводи, че ответниците не са допуснали нарушение на Директива 2006/112/ЕО, тъй като именно в съответствие с нея и с практиката на СЕС по нейното приложение, са отказали признаване на право на данъчен кредит на ищеца поради липса на материалноправна предпоставка за възникване на това право - действително осъществяване на облагаема доставка, доколкото в производството, извън процесните фактури, от данъчнозадълженото лице не са представени други доказателства, установяващи, че доставките са реално осъществени. Противно на доводите на касатора, този извод на въззивния съд не противоречи, а съответства на трайно установената практика на СЕС, която допуска данъчнозадълженото лице да бъде санкционирано, като не му бъде признато правото на приспадане на ДДС, поради липса на извършена облагаема сделка. Съдът на ЕС многократно е постановявал, че предвиденото в чл.167 и сл. от Директива 2006/112/ЕО право на приспадане е неразделна част от механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, когато материалноправните и формалните изисквания или условия, от които това право зависи, са изпълнени от желаещите да го упражнят данъчнозадължени лица (така решение по дело С-281/20, т.31 и цитираната в него съдебна практика). Що се отнася до материалноправните изисквания, от които зависи правото на приспадане на ДДС, от чл.168, б.а) от Директивата за ДДС следва, че за да може да се ползва от посоченото право, трябва от една страна, заинтересованото лице да бъде „данъчнозадължено лице“ по смисъла на тази директива и от друга, стоките или услугите, за които се иска признаване на това право на приспадане, да са били използвани надолу по веригата от него за нуждите на собствените му облагаеми сделки и да са били получени нагоре по веригата от друго данъчнозадължено лице. Що се отнася до правилата за упражняване на правото на приспадане на ДДС, които се считат за формални изисквания, чл.178, б.а) от посочената директива предвижда, че данъчнозадълженото лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с изискванията на същата. Посочените материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане са изпълнени само когато доставката на стоки или услуги, за която се отнасят фактурите, е действително извършена, като проверката за наличието на облагаема доставка се осъществява в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, като се преценяват всички елементи и фактически обстоятелства по конкретния случай. Именно данъчнозадълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това, а данъчните органи могат да изискат от него доказателства, които счита за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане. Затова данъчнозадълженото лице е длъжно да представи, освен фактурите и обективни доказателства, че стоките и услугите действително са му били доставени от данъчнозадължени лица за целите на подлежащи на облагане с ДДС негови сделки. От практиката на СЕС по дело С-324/11 и по дела С-80/11 и С-142/11, може да се изведе принципът, че доказването на кадровата и материална обезпеченост на доставчиците не може да бъде възложено на ревизираното лице, а и само по себе си не е основание да се игнорира доказателствената сила на останалите събрани относими доказателства, които в своята съвкупност обосновават извод за реално осъществяване на доставка. Данъчната администрация не може по принцип да изисква от данъчнозадълженото лице, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, да провери по-специално, че доставчикът на стоките или услугите, във връзка с които се упражнява това право, има качеството на данъчнозадължено лице, но следва да се прави разграничение между установяването, от една страна, на наличието на материалноправното условие за правото на приспадане на ДДС и от друга страна, на наличието на измама с ДДС – така решение на СЕС по дело С-154/20. Според практиката на СЕС, дори и да са налице материалноправните условия за възникване на правото на приспадане, националните органи и юрисдикции следва да откажат да признаят това право, ако въз основа на обективни данни се установи, че то е упражнено с измамна цел или с цел злоупотреба, които обективни данни трябва да бъдат установени от данъчната администрация, т.е. при доказано получена доставка, в тежест на приходните органи е да докажат твърденията си за участие на ревизирания получател в данъчна измама. В този смисъл са определение от 3.09.2020 г. по дело С-610/19, т.43, т.46 и решение по дело С-537/22, т.32,т.33,т.34 и т.35 и цитираните в тях решения по дела С-285/11, С-642, С-281/20, както и решение по дело С-114/22. В същия смисъл е и цитираната от касатора практика. Така в решенията на Съда по дела С-642/11, „Строй транс“ и С-643/11 „Л.-56“ е посочено, че в съответствие с членове 167 и 63 от Директива 2006/112 правото на приспадане на начислен ДДС по принцип е свързано с действителното извършване на облагаема сделка, като упражняването на това право не обхваща ДДС, който се дължи по силата на чл.203 от същата директива само защото е начислен по фактура. По първото дело е установено, че по счетоводни данни на прекия доставчик на дизелово гориво, към момента на всяка продажба на такова на „Строй транс“, прекият доставчик е имал в наличност необходимото количество, а по второто дело е установено, че в отговор на искането на данъчната администрация за представяне на доказателства за действителното извършване на разглежданите доставки, „Л.-56“ е представило стокови разписки, кантарни бележки и товарителници, които обаче съдържали нередовности, т.е. и по двете дела освен фактурите, са били налице и други доказателства за действителното извършване на разглежданите доставки. В решението по дело С-285/11, „Б.“ е прието, че „от Директива 2006/112, и по-специално от член 168, буква а) от нея следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми доставки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице“, както и че националният съд „в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, да извърши глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по това дело, за да определи дали „Б.“ ЕООД може да упражни право на приспадане на основание споменатите доставки на стоки…..Ако в резултат на тази преценка се установи, че разглежданите доставки на стоки са действително извършени и впоследствие тези стоки са били използвани от „Б.“ ЕООД“ за целите на негови облагаеми сделки, по принцип правото на приспадане не би могло да бъде отказано.“ Доколкото в разглежданото главно производство приходните органи не са оспорвали факта, че „Б.“ ЕООД е извършило последващи доставки със стоки от същия вид и количество /пшеница/, нито твърдят, че дружеството е придобило стоката от други доставчици, а не от преките му доставчици, издатели на фактурите, СЕС е отговорил на запитването, че релевантните разпоредби от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че „при обстоятелства като разглежданите в главното производство не допускат на данъчнозадълженото лице да бъде отказано правото на приспадане на данъка върху добавената стойност за доставката на стоки, поради това, че поради измами или нередности, извършени нагоре или надолу по веригата спрямо тази доставка, се счита, че последната не е била реално осъществена, без въз основа на обективни данни да е доказано, че това данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че посочената от него сделка, на която основава правото на приспадане, е част от измама с ДДС, извършена нагоре или надолу по веригата от доставки, което следва да провери запитващата юрисдикция.“ По дело С-18/13, „М. П.“ ЕООД, в главното производство данъчните органи са признали, че услугите по процесните фактури, фактически са били доставени. От решението по дело С-78/12, „Е.-К“ ЕООД, е видно че в главното производство дружеството е представило пред данъчните органи, наред с процесните девет броя фактури, и теглови ноти, банкови извлечения за извършени плащания по фактурите, сключения с прекия доставчик договор за доставка на телета, както и митнически декларации, ветеринаромедицински сертификати и удостоверения, като в първите са посочени ушните марки на животните, а вторите са издадени за целите на транспортирането на животните, които впоследствие са изнесли за А.. При така установените факти в главното производство, СЕС е дал отговор, че Директива 2006/112/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на ДДС „понятието „доставка на стоки“ по смисъла на директивата и доказването на действителното осъществяване на такива доставки не са свързани с формата на придобиване на правото на собственост върху съответните стоки. Запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите в главното производство доставки на стоки са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане. В определение на съда по дело С-572/11 „Мениджърски бизнес решения“ ООД е даден отговор, „че чл.168, б.“а“ и чл.203 от Директива 2006/112/ЕО, както и принципите на данъчен неутралитет и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат на получателя по фактура да се откаже право на приспадане на посочения в тази фактура ДДС, когато доставките, за които се отнася последната, не са били действително осъществени, дори ако рискът от данъчни загуби е отстранен, поради това че издателят на фактурата е платил посочения в ДДС. Запитващата юрисдикция е длъжна в съответствие с националните правила относно събирането на доказателства да извърши глобална преценка на всички факти и обстоятелства по спора, с който е сезирана, за да определи дали е такъв случаят на доставките, за които се отнасят разглежданите в главното производство фактури.“ Произнасянето на въззивния съд е съобразно с така посочената практика на СЕС, а даденото от него разрешение не в противоречие с нея. Останалите въпроси, повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с изключение на втория въпрос, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на исковете за ангажиране отговорността на ответниците на основание чл.4, §3 ДЕС. Решаващият извод на въззивния съд за да приеме, че не е налице основание за ангажиране на отговорността на държавата за обезщетяване на вреди от нарушение на правото на ЕС, е че както НАП, така и ВАС в съответствие с практиката на СЕС по Директива 2006/1128ЕО, са установили, че в конкретния случай не е установена материалноправната предпоставка за възникване на правото за приспадане на данъчен кредит – извършена облагаема доставка на стока или услуга, тъй като в производството извън процесните фактури, не са представени други доказателства за действителното извършване на разглежданите доставки. Повдигнатите въпроси не са обуславящи за този извод на съда, поради което по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване. По въпросът чия е доказателствената тежест за установяване на материалноправните и формалните предпоставки за възникване на правото на приспадане, е налице практика на СЕС, посочена по-горе в настоящото определение, с която въззивният съд се е съобразил. Не са налице и предпоставките на чл.267, §3 ДФЕС за отправяне на преюдициално запитване по повдигнатите в хипотезата на 280, ал.1, т.3 ГПК въпроси, свързани с посочените в тях разпоредби от Директива 2006/112/ЕО, тъй като последните многократно са тълкувани от СЕС и е безпредметно да се иска ново тълкуване по същите въпроси. Не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“, тъй като от съдържанието на мотивите не са разкриват хипотези на видимо тежко нарушение на закона – материален и процесуален или явна необоснованост, изразяваща се в грубо нарушение на правилата на формалната логиката. В случая касаторът и не излага твърдения за наличие на такива пороци, а единствено твърдения за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон, които обаче не могат да бъдат разглеждани в производството по чл.288 ГПК. На насрещните страни по касационната жалба, на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. ал.8 ГПК вр. чл.37 от ЗПрП, следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение, сторени в касационната инстанция, които са в размер на по 300,00 лв. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,