Определение № 67 от 01.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 141/2018 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 5948/5.ХІІ.2017 г. (погрешно означена още и като „касационна”) на В. Е. П. от [населено място] [община], действаща в качеството й на „кредитор с прието вземане”, която тя е подала против онази част от определение № 249 на Великотърновския апелативен съд от з.з. на 21.ХІ.2017 г., постановено по ч. т. дело № 370/2017 г., с която – като процесуално недопустима - е била оставена без разглеждане нейна частна жалба срещу определението на ОС-Велико Търново от 4.Х.2017 г. по т. д. № 9/2016 г. за назначаването на Т. Н. Н. за синдик на [фирма] (в несъстоятелност). Оплакването на частната жалбоподателка П. е за неправилност /незаконосъобразност/ на въззивното определение в атакуваната негова прекратителна част, поради което тя претендира отменяването му, инвокирайки довод, че: „Постоянният синдик Т. Н. Н. е позициониран в София и трудно ще осъществява функциите си на място в [населено място], където е локализирана дейността и активите на [фирма]. Ответното по частната жалба [фирма] (в Н.) не е ангажирало становище на своя управител по основателността на съдържащото се в нея общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на въззивното прекратително определение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното частно въззивно производство пред Великотърновския апелативен съд, настоящата частна жалба на В. Е. П. от [населено място], [община] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. За да постанови определението си за оставяне без разглеждане на частната жалба на П. срещу назначаването от съда по чл. 613 ТЗ на Т. Н. Н. за постоянен синдик на [фирма] (в Н.), Великотърновският апелативен съд е изхождал от разпоредба на чл. 656, ал. 1 ТЗ, съобразявайки в тази връзка, че възможността за атакуване на такъв акт на съда по чл. 613 ТЗ е винаги обусловена от наличието на общите предпоставки по чл. 274, ал. 1 ГПК, които в случая не са налице, защото такова определение няма характера на преграждащо по отношение на производството по несъстоятелност. Като правилен /законосъобразен и обоснован/ този решаващ правен извод на Великотърновския апелативен съд ще следва да бъде споделен, вкл. и по съображението, че относимата към случая разпоредба на чл. 613а, ал. 3 ТЗ препраща към „ съответния ред по ГПК”. Меродавно е, че в процедурата по чл. 656, ал. 1 ТЗ съдът по несъстоятелност не извършва преценка за целесъобразност, а е обвързан от избора на събранието на кредиторите по отношение получилият най-голям брой техни гласове синдик, отговарящ на изискванията по чл. 655 ТЗ. В заключение, предвидена е изрично обжалваемост пред апелативния съд на определението по чл. 657, ал. 5 ТЗ за освобождаване на синдика, което е обаче противоположно по насоченост процесуално действие на назначаването на синдик. В този смисъл е и десетилетната константна практика на ВКС: Опр. № 499/10.Х.2001 г. на V-то г.о. по ч. гр. дело № 478/2001 г. Мотивиран от горното настоящият тричленен състав на Върховния касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение