Определение № 3529 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1702/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. срещу решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 365924/ 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 55624/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 140-ти състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД искове, както следва: 1) иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до предявения размер от 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по чл. 4.1. от договор за банков кредит от 22.05.2007 г., начислена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г.; 2) отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата над 242, 72 лв. до предявения размер от 2 240 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 22.05.2007 г., начислена за периода от м. 02.2016 г. до 04.10.2016 г. В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че включената в съдържанието на договора за кредит клауза за възнаградителна лихва е неравноправна и съответно нищожна само в една нейна част, която е тази, с която е уговорен начинът, по който ще се определя един от компонентите, който участва при формиране на размера на това задължение, който е стойността на банковия ресурс. Този извод противоречи на разрешението, дадено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, че когато една клауза е неравноправна, съдът следва да откаже да я приложи, но не е овластен да изменя нейното съдържание. Ето защо въззивният съд е следвало да заключи, че тази клауза е нищожна изцяло, включително в частта, с която е предвидено, че размерът на възнаградителната лихва се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 90 %. Касаторът намира, че платената от него на банката възнаградителна лихва за спорния период възлиза на сумата от 26 955, 94 лв., а не на приетата от въззивния съд сума, която е по-ниска по размер. Претендира, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва от договора за кредит, която е неравноправна, трябва да се тълкува по благоприятен за него, като потребител, начин, а именно, че уговореният с нея размер на това задължение следва да се изчислява на база 1-месечния СОФИБОР и надбавка от 2, 40 %. Посочва, че анексите, с които е изменен договорът за кредит, са изцяло нищожни, защото сумата, върху която се начислява лихвата според договореното в тях, е определена въз основа на неравноправна клауза. Предвид това изводът на въззивния съд, че са нищожни само отделни клаузи от тези анекси, касаещи определянето на размера на възнаградителната лихва, е неправилен. Неправилен според касатора е и изводът на въззивния съд, че погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи сумите, които е платил без основание на кредитора в изпълнение на неравноправна клауза от процесния договор за кредит, започва да тече от датата на плащане на тези суми. Той противоречи на задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед на това тълкуване, погасителната давност за цялото вземане, предявено с иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, не е изтекла към датата на сезиране на съда. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени седем въпроса, като е направено позоваване на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът по касация „Обединена българска банка“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: С разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е въведено ограничение за касационно обжалване на решенията, постановени от въззивния съд, като е предвидено, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, и до 20 000 лв. - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С касационната жалба, за разглеждане на която е образувано делото пред настоящата инстанция, се обжалва въззивното решение, с което съдът се е произнесъл по два от предявените в процеса искове, които са отрицателен установителен иск, че В. Д. М. не дължи на „Обединена българска банка“ АД сума в размер на 2 240 лв., представляваща неплатена част от главното задължение за връщане на предоставения кредит, възникнало по договор за кредит от 22.05.2007 г. и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по договор за кредит от 22.05.2007 г., която подлежи на връщане. Тези два иска са различни по вид, като от фактите, на които се основават, не може да се направи извод, че имат някаква връзка на обусловеност помежду си. Ищецът не основава предявеният отрицателен установителен иск за недължимост на част от главницата по кредитната сделка на твърдения, че това вземане следва да се счита погасено със суми, които са платени от кредитополучателя на кредитора като възнаградителна лихва, която не се дължи поради неравноправност на клаузи от договора за кредит, въз основа на които тя е начислена. С предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД кредитополучателят претендира кредиторът да бъде осъден да му върне изцяло тези суми, платени в изпълнение на неравноправните клаузи за дължимост на възнаградителна лихва, което означава, че той не твърди, че съществува някакво основание те да останат в патримониума на кредитора и да бъдат отнесени за погасяване на друго негово задължение, възникнало по кредитната сделка, каквото е главното задължение за връщане на получения кредит. С оглед на това трябва да се приеме, че ищецът основава иска си за недължимост на част от вземането за главница на факта на извършени плащания от кредитополучателя към кредитора в периода от м. 02.2016 г. до 04.10.2016 г., които са различни от плащанията на суми за погасяване на задължението за възнаградителна лихва, за които се твърди, че няма основание да бъдат задържани от кредитора и че подлежат изцяло на връщане по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Ето защо крайният извод за основателността на осъдителния иск за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва няма да има значение за извода за съществуването на вземането за главница, което е предмет на предявения отрицателен установителен иск. Това означава, че предявените два иска, по които производството е висящо пред касационния съд, са напълно самостоятелни. Цената на всеки от тези искове се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е в размер на търсената сума. С оглед на това цената на предявения отрицателен установителен иск е в размер на паричното вземане, което се иска да бъде установено, че не съществува за ответника към ищеца, и възлиза на сумата от 2 240 лв. Тя е под установения в закона минимален праг за достъп до касация на въззивни решения както по граждански, така и по търговски дела. Следователно решението на Софийски градски съд, постановено по този иск, не подлежи на касационно обжалване, без значение дали делото за неговото разглеждане ще се определи като гражданско или като търговско. Това прави подадената касационна жалба, с която решението се обжалва в тази му част, недопустима и като такава, тя следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част касационната жалба е насочена срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, подадена е в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок и от надлежна страна, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по чл. 4.1. от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г., начислена за периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г. Счел е, че по делото не е спорно и се установява от събраните доказателства, че между ищеца, като кредитополучател, и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чийто правоприемник е ответникът, е сключен договор за кредит от 22.05.2007 г. Намерил е, че кредитополучателят по тази сделка има качеството на потребител, поради което и с оглед заявеното в процеса възражение е извършил проверка за неравноправност на клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва, както и на клаузата на чл. 4.2. от договора, в която е уговорено правото на банката да промени размера на възнаградителната лихва чрез промяна на стойността на един от компонентите, който участва в нейното формиране, който е стойността на банковия ресурс /СБР/. Заключил е, че в тези клаузи част от компонентите, от които се определя стойността на СБР и оттам на размера на дължимата възнаградителна лихва, са посочени твърде общо, без дa са достатъчно определени или определяеми. Такъв е компонентът, представляващ „законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с ФГВ, изчислявани текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката“. Това не дава възможност на потребителя да предвиди по какъв начин тези компоненти ще се изменят за срока на договора и ще влияят върху размера на задължението му за възнаградителна лихва. Ето защо второто изречение на клаузата на чл. 4.1. от договора, в което е дадено определение на СБР, и клаузата на чл. 4.2. от договора са счетени за неравноправни и като такива нищожни. Неравноправни са и клаузите от сключените към договора за кредит четири анекса, с които не се внася повече яснота относно начина на формиране на възнаградителна лихва. Предвид това въззивният съд е приел, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва по договора за кредит трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 9 %, който е изрично посочен в първото изречение от уговорката, постигната с чл. 4.1. от договора. На следващо място, въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеното вземане за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва и е намерил, че погасителната давност за него започва да тече от деня на плащането на недължимата лихва, като се е позовал на задължителните указания за това, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. С оглед на това и предвид датата на подаване на исковата молба, която е 04.10.2016 г., е заключил, че погасено по давност е предявеното вземане за връщане на сумите, които са платени за възнаградителна лихва преди 04.10.2011 г. Не е погасено по давност вземането за връщане на възнаградителната лихва, платена за периода от 04.10.2011 г. до 04.10.2016 г. Възприемайки изчисленията на допуснатата тройна съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е счел за установено, че размерът на платената за посочения период възнаградителна лихва от кредитополучателя на банката е 19 285, 91 лв., а този на дължимата за същия период лихва, изчислена при годишен лихвен процент от 6, 9 %, е 18 016, 11 лв., поради което надплатената лихва възлиза на сумата от 1 269, 80 лв. Съдът е съобразил, че с анекс № 4 от 08.04.2015 г. към процесния договор за кредит страните са постигнали уговорка, че просрочените лихви по кредита се капитализират към главницата и върху така получената сума се дължи възнаградителна лихва в размер на 6, 8 %. Тази уговорка е преценена за нищожна, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Основавайки се на изводите на вещите лица в заключението на тройната експертиза, съдът е приел, че размерът на начислената възнаградителна лихва върху капитализираните към главницата по кредита лихви е 259, 26 лв. От нея кредитополучателят е заплатил сумата от 121, 15 лв., която също се явява недължимо платена. Следователно общият размер на надплатената от ищеца възнаградителна лихва, която е недължима и подлежи на връщане, е 1 390, 95 лв. До този размер е основателен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като за разликата над него до пълния предявен размер от 20 000 лв. той е неоснователен и трябва да се отхвърли. Предвид частичното разминаване в изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение по този иск е отменено в частта, с която той е отхвърлен за сумата от 1 390, 95 лв. и вместо него е постановено друго, с което този иск е уважен за посочения размер. В останалата част, с която този иск е отхвърлен за разликата над 1 390, 95 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., решението на първоинстанционния съд е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя седем въпроса, които заявява, че са разрешени в обжалваното решение, които са следните: 1) Длъжен ли е националният съд, който разглежда неравноправна договорна клауза, да не я прилага, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, като не е овластен да изменя съдържанието на тази клауза?; 2) Допустима ли е национална правна уредба или съдебна практика, която позволява на решаващия съд да допълва договор като измени съдържанието на отделна негова клауза?; 3) Длъжен ли е националният съд да извърши обективен анализ дали договорът може да се изпълнява без съответните неравноправни клаузи?; 4) Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи, да обсъди в него всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства?; 5) Кога една клауза в договор, сключен с потребител, е неясна и двусмислена и кои са критериите, които следва да се използват, за да бъде тълкувана по благоприятен за потребителя начин?; 6) Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?; 7) Кога започва да тече погасителната давност за надплатени възнаградителни лихви по потребителски договори?. Първият от формулираните в изложението въпроси, който ще бъде разгледан, е този, посочен като седми, по който касаторът поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Този въпрос касае прилагането на установените в закона правила за началния момент, от който започва да тече погасителната давност, поради което има характера на правен. По него има произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, в което е счетено, че претендираната с осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума представлява платена такава от ищеца на ответника в изпълнение на клауза от договор за кредит, която е неравноправна, и е разгледано направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането на ищеца за връщане на тази сума, като са изложени и съображения за началния момент, от който започва да тече давностният срок. Това произнасяне е решаващо за крайния извод за частична основателност на правопогасяващото възражение на ответника за давност и оттам за частична неоснователност на предявения осъдителен иск. Следователно по отношение на посочения въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е формирана практика на СЕС, обективирана в соченото от касатора Решение на СЕС от 25.04.2024 г. по дело C-484/21 по преюдициално запитване, в което е дадено тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/. В този акт е посочено, че прилагането на давностен срок за искове на потребител за връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, която е обявена за неравноправна, който започва да тече след сключване на договора и независимо от това дали потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността на тази клауза, може да направи прекалено трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност. С оглед на това е направен извод, че датата на плащане на суми по договора, съдържащ неравноправна клауза, не може сама по себе си да бъде началният момент на давностния срок. Прието е, че към датата, на която е влязъл в сила съдебният акт, с който се установява неравноправността на съответната договорна клауза и се обявява нищожността й на това основание, потребителят със сигурност е узнал за нередовността на клаузата и от тази дата може да започне да тече давностният срок за предявяване на иска за възстановяване. Такъв давностен срок е съвместим с принципа на ефективност. С оглед на тези съображения е заключено, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат давностният срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребителя в момента на сключването на договор с продавач или доставчик въз основа на договорна клауза, неравноправността на която е установена с влязъл в сила съдебен акт, постановен след плащането на тези разноски, да започне да тече от датата на плащането, независимо от това дали този потребител е знаел, или разумно е можел да знае за неравноправността на същата клауза от момента на посоченото плащане или преди нищожността на тази клауза да бъде установена с посочения съдебен акт. В друго решение на СЕС, което е Решение от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, е дадено тълкуване освен на разпоредбите на Директива 93/13/, но така също и на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, както и на нормите на Директива 2008/48/EО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета /Директива 2008/48/. В него е прието, че принципът на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която по отношение на иск, предявен от потребител, за да му бъдат възстановени суми, неоснователно заплатени в изпълнение на договор за кредит, на основание неравноправни клаузи по смисъла на Директива 93/13/ЕО или на клаузи, противоречащи на Директива 2008/48/ЕО, се прилага давностен срок, който започва да тече от деня, в който е осъществено неоснователното обогатяване. В решението е посочено, че договорите за кредит по принцип се изпълняват през периоди със значителна продължителност и поради това, ако събитието, от което започва да тече давностният срок, е всяко извършено от кредитополучателя плащане, не е изключено поне за част от направените плащания давността да изтече дори преди да изтече срокът на съответния договор, поради което такъв режим на давността може редовно да лишава потребителите от възможността да претендират връщане на плащанията, направени по силата на клаузи, противоречащи на посочените директиви. Поради това е изведено, че процесуални правила, които изискват от потребителя да предяви претенциите си пред съда в срок от три години, считано от датата на неоснователното обогатяване, и доколкото това обогатяване може да е осъществено в хода на изпълнението на дългосрочен договор, могат да направят изключително трудно упражняването на предоставените му с Директива 93/13 или с Директива 2008/48 права и при това положение такива правила нарушават принципа на ефективност. Даденото в тези и други решения на СЕС тълкуване на правото на ЕС е съобразено и в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 106/15.07.2024 г., постановено по т.д. № 2746/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о. и Решение № 124/ 24.07.2024 г., постановено по т.д. № 342/2023 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. В тези актове е прието, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/79 г./, при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13. От мотивите на обжалваното решение е видно, че в него въззивният съд е направил извод, че погасителната давност за спорното вземане на ищеца, произтичащо от неоснователното му обогатяване в резултат на плащане на сума в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за кредит, започва да тече от момента на плащане на недължимата сума. Предвид този извод въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната му с допустимата касационна жалба част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с тълкуването на правото на ЕС, дадено в цитираната практика на СЕС, както и с разрешението в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Въпросът, по който се допуска касационен контрол, трябва да бъде уточнен от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за кредит? Доколкото въззивното решение се допуска до касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по посочения въпрос, няма да бъдат разглеждани доводите на касатора за това, че в обжалвания акт съдът се е произнесъл и по още шест въпроса в противоречие с практиката на СЕС, с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Тези въпроси са свързани с оплаквания за наличие на пороци на обжалвания акт, водещи до неговата неправилност, които са заявени и в касационната жалба, поради което по тях касационният съд ще се произнесе в решението, което ще бъде постановено по реда на чл. 290 ГПК. Предвид извода, че решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, обжалвана с допустимата касационна жалба, на касатора трябва да бъдат дадени указания да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на тази жалба, която съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е в размер на 372, 18 лева. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение