Определение № 2981 от 18.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2076/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по съвместна частна касационна жалба на Ж. Т. Н.-Р. и С. Т. Р., двете от [населено място], против определение № 328 от 01.06.2024 г. по ч. т. д. № 227/2024г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Разградски окръжен съд определение № 168 от 27.03.2024 г. по гр. д. № 39/2024г. в частта, с която е оставено без уважение възражението им за неподсъдност на делото на гражданския съд. Частните касатори молят за обезсилване на въззивното определение като недопустимо, а при условията на евентуалност – за отмяната му като неправилно и за изпращане на делото на компетентния административен съд. Оплакването за недопустимост е аргументирано с твърдението за неподсъдност на спора на гражданския съд, за липса на правен интерес от воденето му, за липса на предмет и за противоречие с т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а оплакването за неправилност – с твърдението за постановяване на определението при нарушаване на материалния и процесуалния закон и превратно приложение на закона. В частната касационна жалба са изложени доводи и за немотивираност на обжалвания акт. Развити са подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество теза, че устното споразумение между страните има характер на споразумение по чл. 178 АПК, което е нищожно поради липса на необходимите реквизити за сключването му. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Подсъден ли е искът по чл.79 ЗЗД на гражданските съдилища, а не на административните, когато с исковата молба се твърди, че обезщетението е свързано с административен акт, издадена виза и устно споразумение по чл. 178 АПК с ответниците по делото Ж. и С. Радеви; 2. Допустим ли е иск за търсене на обезщетение за вреди от неспазване на споразумение по чл. 178 АПК и то устно, когато липсва такова и когато не става дума за договорно неизпълнение, а за отказ на ответниците за споразумяване; 3. Задължен ли е съдът служебно да се произнесе на основание чл. 269 и чл. 130 ГПК по допустимостта на иска поради липса на правен интерес, тъй като липсва предмет, липсва споразумение, както и обстоятелството, че установяването на договори/споразумения на стойност над 5000 лв. не може да става със свидетели, каквито са исканията на ищеца; Петитумът на исковата молба отговаря ли на разпоредбите на чл.79 ЗЗД; 4. Допустим ли е иск за търсене на обезщетение за вреди от неспазване на устно споразумение по чл. 178 АПК, когато съгласно императивната разпоредба, а именно чл. 20, ал. 5 АПК, такова споразумение е недопустимо, тъй като същото има специална форма, а именно: задължителната писмена форма, както и обстоятелството, че установяването на договори на стойност над 5000 лв. не може да става със свидетели, каквито са исканията на ищеца.“ По отношение на първите два въпроса е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с липсата на съдебна практика, а за третия и четвъртия въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което е посочена следната практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013г. на IV г. о.; решение № 359 от 16.01.2014г. по гр. д. № 1209/2013г. на IV г. о.; решение № 268 от 15.10.2013 г. по гр. д. №13018/2012 г. на IV г. о.; решение № 403 от 30.01.2014 г. по гр. д. № 1790/2013 г. и решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на III г. о. Освен това, касаторите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК поради недопустимост на исковата молба и очевидна неправилност на обжалваното определение. Ответникът – „Бета-инш“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения, развити в писмен отговор от 16.09.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни впроцеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение възражението за неподсъдност на спора на гражданския съд, въззивният съд е счел, че не е налице административен спор, подлежащ на разглеждане от административен съд съгласно чл. 128 АПК. Преценил е, че с оглед очертания в исковата молба предмет на спора, същият покрива белезите на граждански спор, поради което е подведомствен на гражданския съд. Становището му е мотивирано с анализ на изложените от ищеца твърдения за същественото съдържание на постигнатите между страните договорености. Според съдебния състав, частните касатори не се легитимират като страни по административен договор, а се касае за правоотношение между равнопоставени субекти, обвързани от неформално съглашение, чието изпълнение се претендира с предявения иск. Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Макар да е значим за конкретното дело, като относим към подсъдността на спора на гражданския или на административния съд, първият от поставените в изложението въпроси не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като не е осъществено поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание би било налице тогава, когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, както и когато приложимата разпоредба е неясна и се налага тълкуването й. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени. На първо място касаторите не са посочили разпоредба, която е неясна и се нуждае от тълкуване, нито са обосновали необходимостта от създаване на съдебна практика по прилагане на правна норма или нужда от осъвременяването й. Отделно от това, доколкото въпросът се свежда до разпределяне на дело с оглед неговия предмет по компетентност на общите съдилища или на административните съдилища, произнасяне по същия се съдържа в мотивите на Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016, г. на ВКС и ВАС, явяващо се задължителна съдебна практика, съгласно които: Критерий за определяне на делото като гражданско или административно е методът на правно регулиране на отношението; Разрешаване на спорове, произтичащи от регулирани от закон властнически правоотношения, е от компетентността на административните съдилища, докато в компетентността на гражданските съдилища са спорните правоотношения, регулирани с метода на равнопоставеност на техните субекти. При постановяване на въззивното определение съдът е изхождал именно от посочените постановки досежно компетентността на гражданския и на административния съд, като в съответствие с тях е определил, че не е налице административен спор, подлежащ на разглеждане от административния съд. По отношение на поставения втори въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ изхода на конкретното дело, тъй като не кореспондира с мотивите на обжалвания акт. Този извод произтича от обстоятелството, че въпросът съдържа становището на самите частни касатори относно характера на устното споразумение, сключено между тях и ищеца, т. е. въпросът се явява относим към правилността на определението, която е предмет на касационни контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, поддържаното по отношение и на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсата на съдебна практика, с какъвто аргумент е обосновано посоченото основание, сама по себе си, не доказва наличието му. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по въпроси № 3 и № 4, за които частните касатори твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, тъй като същите не отговарят на изискването да са обуславящи за изхода на делото. От една страна, въпросите не са обсъждани от въззивния съд, а освен това са и ирелевантни, доколкото биха могли да имат значение за разрешаването на спора по същество, но не и за предмета на настоящото частно производство, отнасящ се до релевираното възражение за неподсъдност на делото на гражданския съд. На последно място, не може да се счете, че са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Поддържаната от частните касатори недопустимост и нищожност на обжалваното определение е аргументирана с твърдения за нередовност на исковата молба, за липса на правен интерес от предявения иск поради липса на предмет на спора и с доводи, касаещи преценка на сключеното между страните споразумение. Посочените въпроси обаче не подлежат на обсъждане в настоящото производство, тъй като предметът му е ограничен единствено до това, кой е компетентният съд да разгледа спора. Произнасянето по тях следва да бъде извършено от преценения като компетентен съд, доколкото то е част от правомощията му по разглеждане на спора. Що се отнася до третото от визираните в чл. 280, ал. 2 ГПК основания – очевидна неправилност, предвид напълно бланкетното му заявяване, същото не подлежи на обсъждане. Поради изложените съображения, атакуваното въззивно определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Независимо от този изход на делото, на ответника не се присъждат разноски поради липсата на доказателства за извършването на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение