Определение № 333 от 03.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 909/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.Р. Р. от АК - Плевен съвместна касационна жалба на ответниците С. Д. и И. Д. срещу решение № 353/14.12.2023г. по възз.т.д.№ 513/2023г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 68/13.03.2023г. по гр.д.№ 143/2022г. на ОС - Шумен за осъждането им да заплатят солидарно на „Колект БГ“ ЕАД, [населено място], произтичащото от сключения с „Юробанк България“ АД договор за банков кредит от 17.03.2008г. цедирано парично вземане в общ размер от 80 000лв., представляващо сбор от главница и договорна лихва, ведно със законната лихва.

В касационната жалба са релевирани доводи за недопустимост и за неправилност - основания за касационно обжалване по т.2 и т.3 на чл.284 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на иска. Претендират се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

В приложеното към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени едновременно основанията по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е след изтичане на преклузивния срок по чл.127, ал.2 ГПК и изтичане на указания от съда срок с доклада по чл.146 ГПК страната-ищец да представя писмени доказателства и същите да бъдат приети от съда без да е доказана хипотезата на чл.147, т.1 ГПК?

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

3. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и възнаградителна лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит?

4. При въведено оплакване с въззивната жалба относно правилността на събрано доказателство от първа инстанция, вследствие на което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, следва ли въззивният съд да допусне доказателствено искане, направено в първото съдебно заседание по въззивното производство?

5. В хипотезата на наличие и на др. обстоятелства/ чл.22, ал.1, т.6 ГПК/, когато съдията в хода на развилото се съдебно производство чрез действията си не внушава безпристрастност и не е възприеман като такъв от страните, при направено мотивирано искане за отвод – следва ли то да бъде уважено? Кои са критериите - обективни и/или субективни/ усещането на страните/ за това дали съдът действа безпристрастно? Какъв е порокът на съдебното решение, ако е постановено от съдебен състав, за който може да се направи обосновано предположение, че с действията си е разколебал/дал повод за съмнения в своята безпристрастност?

6. Допуснато ли е съществено процесуално нарушение от въззивния съд, който не уважи искане за срок, в който да бъде предоставена писмена защита?

7. Налични ли са основания за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК за въззивен съдебен състав с оглед изложените оплаквания във въпрос 6 от настоящото приложение, доколкото за доверителите е създадено убеждението, че въззивният съдебен състав е предубеден и с действията си не внушава безпристрастност?

Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения чрез пълномощник адв. К. К. от АК - Варна ответникът по касационната жалба „Колект БГ“ ЕАД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на подадената касационна жалба.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното:

Първоинстанционното производство, гр.д.№ 143/2022г. на ОС - Шумен, е образувано на 08.01.2022г. по предявения частичен осъдителен иск от „Колект БГ“ АД, с предходно наименование „Свети Г. груп“, [населено място], против С. Д. и И. Д., за вземане, което произтича от сключения между ответниците и „Юробанк България“ АД договор за потребителски кредит от 17.03.2008г. и цедирано на ищеца, за главница в размер на 65 000лв. и договорна лихва в размер на 15 000лв. за периода 17.03.2008г.-16.02.2021г., част от общо вземане в размер на 267 318лв., представляващо сбор от главница в размер на 140 398.26лв., лихви в размер на 117 920.98лв. за периода 17.03.2008г.-27.03.2020г., разноски в размер на 2459.12лв. и законната лихва върху главницата от 27.03.2020г. до 01.04.2022г. в размер на 78лв., ведно със законната лихва върху тези суми от завеждане на делото до окончателното изплащане.

С подадените в срок ОИМ ответниците са релевирали следните възражения: че не са уведомени за извършените цесии на вземанията на банката по процесния договор; че липсва яснота как е формирана претендираната главница падежирали и непадежирали вноски по размер, период и компоненти в съдържанието; за нищожност на приложените допълнителни споразумения към договора, предвид на това, че с тях към размера на редовната главница са прибавени просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва; за нищожност, на осн. чл.143, т.9, 10, 11, 12,14 и 18, вр. с чл.146 ЗЗП, на клаузите на чл.1, ал.1, чл.3, ал.1, ал.3 и ал.5, чл.6, ал.2 и ал.3, чл.7, ал.2 и чл.23 от договора, с доводи, че кредитът реално е отпуснат в лева, а не в швейцарски франкове, която валута служи само за изчисленията и се ползва виртуално, а размерът на кредита по договора е 90 000лв.; за нищожност на договора за цесия от 09.04.2008г. за прехвърляне на вземането на „Бългерийн Ритейл С.“ АД, на осн. чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД, като абсолютно симулативен, както и възражение за погасителна давност.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ответниците срещу първоинстанционното решение, с което предявеният частичен осъдителен иск е изцяло уважен. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че кредитът е предоставен в швейцарски франкове и в същата чуждестранна валута е възникнало договорното задължение на кредитополучателя, и е неоснователно възражението за нищожност, поради неравноправност, на постигнатата в т.см. оспорена от ответниците договорна клауза на чл.1, ал.1, касаеща основния предмет на договора, тълкувана от въззивния съд във вр. с договорните клаузи на чл.2, ал.1 и ал.3. Споделен е изводът, че са нищожни, като неравноправни, оспорените договорни клаузи на чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1. Прието е, че договорът може да се прилага и изпълнява и без тях, тъй като се запазват съществените задължения на страните по договора. Като последица от нищожността на посочените договорни клаузи съставът на въззивната инстанция е намерил, че извършените плащания до датата на превалутиране по анексите следва да се изчислят в равностойността в швейцарски франкове по първоначално определения курс „купува“ на швейцарския франк към лева в датата на усвояване на кредита. Като е споделил извода, че са нищожни, като неравноправни, оспорените договорни клаузи на чл.3, ал.5 за автоматично едностранно изменение на лихвата, въззивният съд е приел, че задълженията по кредита следва да се определят според първоначално уговорения лихвен процент. Споделен е и изводът за нищожност на допълнителните споразумения, поради което е прието, че в отношенията между страните следва да се прилага договорът, независимо от наличието на неравноправни клаузи в него. Въззивният състав е приел, че цесията е съобщена на длъжниците с връчване на поканата за предсрочна изискуемост и с исковата молба. Наред с това е посочил, че длъжниците са знаели за прехвърляне на вземанията, тъй като допълнителните споразумения са сключени с цесионера. Въз основа на заключението на ССЕ пред първоинстанционния съд е установен общият размер на заплатените суми в изпълнение на задълженията по договора - 8595 швейцарски франка/ 11 282.25лв./, както и остатъчния размер на договорните задължения в швейцарски франкове към датата на ИМ -08.04.2022г., без да се вземат предвид сключените допълнителни споразумения и без приложение на изменението на лихвения процент. В обжалваното решение е възприет изводът на първоинстанционния съд, че давността на поетото от ответниците главно задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи е започнала да тече от настъпване на предсрочната изискуемост и не е изтекла до подаване на ИМ.

На въведените от касаторите доводи и при служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от въведените от касатора основания, настоящият състав не намира да съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Не е налице нередовност на ИМ по см. на чл.127 ГПК, тъй като претендираното парично вземане е надлежно индивидуализирано по компоненти, период и размер, посочено е и цялото вземане, от което то е част, и са изложени са обстоятелствата, на които се основава искът. Въведените доводи от касаторите за постановяване на решението при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК не могат да обосноват недопустимост на решението. В мотивите на ТР № 1/2023г. на ОСГТК е констатирано, че във всички актове, цитирани в определението по чл. 292 ГПК, се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Касаторите не обосновават как се отразява на допустимостта на решението това, че по исковата молба е образувано гражданско дело, а по въззивната жалба е образувано въззивно търговско дело. Настоящият състав намира, че са налице всички положителни и отсъстват отрицателни процесуални предпоставки за развитие на въззивното производство и за постановяване на обжалваното решение.

Касаторите не обосновават приложното поле на въведеното основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Изведена от съдебната практика на касационната инстанция, очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК насочва към особено съществени пороци на обжалвания въззивен акт, установими обективно и пряко от мотивите му, без извършване от касационния съд на проверка по същество. Очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК би била налице при постановяване на въззивния акт в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното ѝ съдържание, при прилагане на несъществуваща или отменена норма или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност не е тъждествена с общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. В случая от мотивите не се констатират поддържаните тежки пороци на обжалвания акт. Изложените конкретни доводи касаят правилността на обжалваното решение по см. на чл.281, т.3 ГПК.

Настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до обжалване по въпрос № 3, който е значим за крайния изход на спора в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2009г., за проверка дали даденото по него разрешение съответства на ТР № 3/2022г. на ОСГТК на ВКС.

По останалите въпроси, които са процесуални, съдът по необходимост ще се произнесе с решението по чл.290 ГПК.

Тъй като касаторите са освободени от внасянето на ДТ, делото следва да се докладва на председателя на I т.о. за определяне на дата за разглеждане в открито заседание с призоваване на страните.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: