Определение № 60263 от 09.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1135/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. Р. И. и Н. С. И. срещу определение №201 от 21.01.2021г., постановено по в.ч.гр.д.№106/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено определение №261263/30.09.2020г. по гр.д.№9546/2018г. на Софийски градски съд, ГО, 13 състав.

В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено определението на първата инстанция, с което е прогласена липсата на компетентност на българския съд да разгледа предявения иск от А. и Н. И. против Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW – [населено място], Република Полша, и с което е прекратено производството по делото, е неправилно поради противоречие с процесуалните правила. Твърди се, че в нарушение на процесуалния закон, регулиращ международната компетентност на българския съд чрез стълкновителната норма на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, апелативният съд е приел, че местоживеенето на ищците по смисъла на чл.48, ал.7 КМЧП е тяхното обичайно местопребиваване. Според касаторите приравняването на обичайното местопребиваване с понятието „местоживеене“ е в противоречие с правото на ЕС и практиката на СЕС при приложението на Регламент Брюксел Іа. Излагат се доводи, че в Регламента местоживеенето не е ограничено до една единствена държава-членка, което в случая и с оглед наличието на настоящ адрес на ищците в България, обуславя компетентност на българския съд да разгледа предявените искове. Отделно се оспорват процесуалните действия на съда, свързани с отказа му да събере допълнителни доказателства относно местоживеенето на ищците. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново определение, с което да бъде установена международната компетентност на българския съд да разгледа спора, образуван по исковата молба на А. и Н. И..

В касационната жалба е направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз като са формулирани следните въпроси:

• Може ли едно физическо лице да има повече от едно местоживеене по смисъла на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012, когато отговаря на критериите по националното право за това – адресна регистрация в две държави – членки, и необходимо ли е едното от тях да се установи по критерия основно и по-стабилно, предвид бъдещите намерения на лицето?;

• Ако отговорът е отрицателен, какви са критериите за определяне на едно единствено местоживеене в допълнения на формалния критерий административна регистрация, като се има предвид, че лицето работи в една страна – членка, но всяка година прекарва значително време и е запазило връзката с държавата по произход като имущество, лични и културни връзки?;

• Ако посочените въпроси се уреждат от правото на сезирания съд на държава-членка автономно, какви са критериите, на които следва да отговаря определянето на съдържанието „местоживеене“, наличието на няколко местоживеене и избор, тяхната алтернативност и евентуален избор на едно от тях?“

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Поставени са следните правни въпроси, за които се твърди (без да е направено разграничение между тях), че са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №886/09.11.2011г. по ч.т.д.№130/2011г. на ІІ т.о.; определение №649/22.11.2010г. по ч.гр.д.№631/2010г. на ІV г.о. и определение №543/16.06.2016г. по гр.д. №1754/2016г. на ІV г.о. и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

• Понятието „местоживеене“ при определяне на международната компетентност на българския съд в контекста на разпоредбата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Брюксел Іа) вид териториална формална или изцяло фактическа връзка е?;

• Местоживеенето се определя според адресната регистрация на лицето или има преимуществено фактически характер, който го приравнява на обичайното местопребиваване – разграничителни характеристики от обичайната местопребиваване?;

• Какви са критериите за определяне на по-трайния характер на местоживеенето като вид териториална връзка от обичайното местопребиваване?;

• Възможно ли е физическо лице да има местоживеене на територията на повече от една държава-членка? и

– При наличие на регистрирани адреси по правото на различни държави-членки, кой от тях е определящ за възникване на местоживеене, съответно – за няколко места на местоживеене при положителен отговор на предходния въпрос?.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната касационна жалба от ответника „Взаимно застрахователно дружество ТУВ“ (Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW) – [населено място], Република Полша, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касация, тъй като (извън втория въпрос), въззивният състав не е обсъдил нито един от останалите въпроси, което от своя страна обуславя неприложимост на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпросите, които не са значими за спора. Сочи се, че вторият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Според касаторите искането за преюдициално запитване до Съда на ЕС е неоснователно, тъй като разпоредбата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 е ясна и не се нуждае от тълкуване. Излагат се съображения за неоснователността на частната касационна жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция по представен списък по чл.80 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на доводите на страните относно основанията за допускане на касационно обжалване, намира следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното определение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил определение №261263/30.09.2020г. по гр.д. №9546/2018г. на СГС, ГО, 13 състав, с което на основание чл.27 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела е прогласена липсата на компетентност на българския съд да разгледа предявените от А. Р. И. и Н. С. И. искове против Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW – [населено място], Република Полша, за заплащане на сумите от по 250 000лв. – обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди, вследствие смъртта на техния син Р. А. Р., причинена при ПТП, станало на 01.02.2016г. на територията на ФР Германия и с което определение е прекратено производството по делото.

Произнасяйки се по оплакванията във въззивната жалба, апелативният състав е посочил, че от събраните по делото доказателства се установяват следните обстоятелства, относими към процесуалния въпрос за компетентност на българския съд да разгледа спора между ищците и ответното застрахователно дружество, а именно: 1.) смъртта на сина на ищците Р. А. Р. е причинена в резултат на ПТП, станало на територията на ФР Германия, в [населено място]; 2.) ищцата Н. И., родена в [населено място], е записана на следния адрес в адресния регистър във ФР Германия: 12057 Берлин Нойкьолн, [улица], считано от 01.08.2012г. като няма данни за изнасяне на лицето от адреса. Ищцата е имала и други адресни регистрации на територията на ФР Германия, считано от 07.12.2010г. като в адресната регистрация за предишен адрес по местоживеене във ФР Германия е посочен - България до 07.12.2010г.; 3.) ищецът А. И., роден в [населено място], е записан на следния адрес в адресния регистър: 12057 Берлин Нойкьолн, [улица], считано от 01.08.2012г. като няма данни за изнасяне на лицето от адреса. Ищецът е имал и други адресни регистрации на територията на ФР Германия, считано от 29.07.2010г., като видно в приложената адресна регистрация за предишен адрес по местоживеене във ФР Германия е посочен - България до 29.10.2010г. 4.) от направените справки от НБД „Население“ към 27.01.2020г. е видно, че А. И. е регистриран с настоящ адрес в Германия, считано от 26.10.2011г., а по отношение на Н. И. в справката е отбелязан настоящ адрес в [населено място], [улица] от 01.11.1996г. 5.) от показанията на свидетеля А. И. се установява, че ищците живеят в момента в Германия. Имат къща в Балчик и идват лятно време, но работят в Германия, където са от около 6-7 години.

За да потвърди обжалваното определение на СГС, с което е приета липса на компетентност на основание чл.27 от Регламент (ЕС) №1215/2012 на българския съд да разгледа предявените от А. и Н. И. искове против Towarzystwo Ubezpieczen Wzajemnych TUW, въззивният състав е приел, че подведомствеността на спора следва да бъде определена по правилата на Регламент (ЕС) №1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, приложим от 10.01.2015г. По отношение на спорното пред въззивната инстанция тълкуване на понятието „местоживеенето“, включено в чл.11, §1, б. от Регламента като критерий за определяне на компетентността на съда, апелативният състав е посочил, че съгласно отпращащата норма на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) №1215/2012 местоживеенето се определя от вътрешното право на сезирания съд (в случая българския съд), като с тази норма се делегира право на държавите-членки да определят критериите за „местоживеене“ на физическите лица, съобразно правилата на националното си законодателство. Въззивният състав е приел, че при определяне критериите за определяне на обичайното местопребиваване на физическото лице, съдът следва да се ръководи от разпоредбата на чл.48, ал.7 КМПЧ, която е част от националното ни законодателство и съгласно която законодателят е определил критериите, по които съдът следва да се определи „местоживеенето“, свързвайки го с обичайното местопребиваване на лицето. В обжалваното определение е отразено, че обичайното местопребиваване на физическо лице е мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Приемайки за установено, че ищците живеят в Германия, където полагат труд, съдът е обосновал извода, че същите са установили трайни връзки с ФР Германия, където е тяхното местоживеене по смисъла на Регламента. Акцентирано е, че съобразно действащото вътрешно право под местоживеене се разбира мястото, където лицето фактически живее, без значение дали е извършена и административна регистрация. Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията на частните жалбоподатели по отношение на критериите в общностното право при определяне на термина „местоживеене“, посочвайки, че нормата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) №1215/2012. е категорична и не въвежда други критерии, различни от тези на националната ни концепция.

Настоящият касационен състав намира, че не са налице поддържаните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

Не може да обоснове допускане на касационно обжалване въпросът на касаторите: „Понятието „местоживеене“ при определяне на международната компетентност на българския съд в контекста на разпоредбата на чл.62, §1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Брюксел Іа) вид териториална формална или изцяло фактическа връзка е?“. Въпросът не е обсъждан от въззивния съд в контекста, в който е формулиран, а именно – дали местоживеенето представлява териториална формална или изцяло фактическа връзка връзката между лицето и държавата-членка. Отделно, въззивният съд не е преценявал понятието „местоживеене“ в определен в общностното право смисъл, респ. в смисъла на чл.62, §1 от Регламента, а съобразно относимите разпоредби в българското законодателство (чл.48, ал.7 КМЧП). Ето защо въпросът не е обусловил решаващата воля на съда и не е значим за правния спор съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Въпросът: „ Местоживеенето се определя според адресната регистрация на лицето или има преимуществено фактически характер, който го приравнява на обичайното местопребиваване – разграничителни характеристики от обичайната местопребиваване?“, макар и относим за спора, не е коректно формулиран. Решаващият аргумент на въззивния съд да приеме, че ищците имат местоживеене в ФР Германия е правният извод, че приложимата норма в българското законодателство (с оглед препращащата норма на чл.62, §1 от Регламента), е чл.48, ал.7 КМЧП, която характеризира понятието „обичайно пребиваване на физическото лице“ и която норма покрива фактическото положение на ищците с оглед събраните по делото доказателства. В тази връзка въпросът дали понятието „обичайно пребиваване на физическото лице“ по смисъла на чл.48, ал.7 КМЧП се приравнява на понятието „местоживеене“ по смисъла на чл.11, §1, б от Регламента е въпрос, касаещ коя е приложимата правна норма в българското законодателство, т.е. въпросът е относим изцяло към правилността на обжалваното определение, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касация. Не са налице и допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като от една страна цитираната от касаторите практика на ВКС не е относима към въпроса за приложимостта на чл.48, ал.7 КМЧП във вр. с чл.62, §1 от Регламента (ЕС) №1215/2012 ( въпросът не е решен в противоречие с постановките в определение №886/09.11.2011г. по ч.т.д.№130/2011г. на ВКС, ІІ т.о., а с определението №649/22.11.2010г. по ч.гр.д.№631/2010г. компетентността на българския съд е обоснована с изпълнението на договор на територията на Република България). От друга страна – въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото няма спор, че разпоредбите на КМЧП са приложими към международната компетентност на българските съдилища (чл.1, ал.1, т.1 КМЧП), когато няма изрична регламентация в международни договори, респ. общностна регламентация, или когато има препращане от общностното право към вътрешното право (какъвто е настоящия случай).

Не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросите: „Какви са критериите за определяне на по-трайния характер на местоживеенето като вид териториална връзка от обичайното местопребиваване?“; „Възможно ли е физическо лице да има местоживеене на територията на повече от една държава-членка?“ и „При наличие на регистрирани адреси по правото на различни държави-членки, кой от тях е определящ за възникване на местоживеене, съответно – за няколко места на местоживеене при положителен отговор на предходния въпрос?“. Въпросите не са значими за конкретния правен спор по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обсъждани от въззивния съд. Отделно, въпросите са формулирани като общотеоретични, излизащи извън конкретиката на спора и решаващите доводи във въззивното решение.

Не е основателно искането на касаторите за отправяне на преюдициално запитване на Съда на Европейските общности по чл.628 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.62, §1 от Регламента (ЕС) №1215/2012, на която се е позовал въззивният състав при преценката за липсата на компетентност на българския съд да реши спора, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Въпросите, относими към това – дали е приложима разпоредбата на чл.48, ал.7 КМЧП и как същата следва да бъде тълкувана, не са от компетентност на Съда на Европейските общности.

Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното застрахователно дружество в претендирания размер от 7 836лв. с ДДС за изготвения отговор на частната касационна жалба. Когато касационният състав не допуска касационно обжалване (на въззивно решение или определение), ответната по касационната жалба страна има право единствено на разноските, които е направила във връзка със самото касационно обжалване. В случая от представените по делото доказателства се установява, че по силата на договор с дата 26.01.2019г. представителят на ответника в България „Корис България“ ООД, действащ от името и за сметка за застрахователното дружество, е заплатило на два транша (съответно на 13.12.2019г. и на 02.09.2019г. преди постановяване на прекратителното определение от СГС на 30.09.2020г.), адвокатски възнаграждения от по 7 836лв. с ДДС (общо 15 672лв.) за правната му защита. По делото няма данни за заплатено допълнително възнаграждение за процесуалната защита по частната касационна жалба след постановяване на обжалваното от ищците въззивното определение, с което е потвърдено определението на СГС за прекратяване на производството. Вътрешните уговорки между представителят на ответника и адвокатското дружество, посочени в т.2.3, т.2.4 и т.2.6 от договора от 26.01.2019г., според които при прекратяване на делото сумата 7 836лв. с ДДС по т.2.5.а. е дължима за производството пред въззивната инстанция, а сумата 7 836лв. с ДДС по т.2.5.б. е дължима за касационната инстанция, не обвързват ищците и съда, тъй като противоречат на императивната разпоредба на чл.81 ГПК, предвиждаща, че: „във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът да се произнася и по искането за разноски “. Отделен е въпросът, че пред въззивната инстанция ищците са оспорили представения от ответника договор, правейки и възражение за прекомерност на уговорените възнаграждения в т.2.5а и т.2.5б от договора. С приключване на делото пред първата инстанция на основание чл.78, ал.4 ГПК ответникът е имал правото да претендира направените от него разноски, респ. да иска допълване на определението за прекратяване на делото в частта за разноските, независимо дали определението ще бъде обжалвано. В тази връзка за ответното дружество в случая е била преклудирана възможността да претендира разноските, които е направило за процесуалната си защита преди постановяване на определението на СГС от 30.09.2020г. Липсата на данни за направени разноски от ответника след постановяване на въззивното определение, които изрично да са във връзка с частната касационна жалба на ищците, обуславя неоснователност на искането за присъждане на сумата 7 836лв. с ДДС за изготвяне на отговора на частната касационна жалба. Доколкото в т.1.1 от договора правната защита е поета до окончателното приключване на производството, ищците следва да бъдат осъдени за заплатят на ответното дружество сумата 300лв. – разноски за отговора на частната касационна жалба, която сума е над минимума, предвиден в чл.11 от Наредба №1/09.97.2014г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,