Определение № 150 от 08.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3160/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Пазари юг” ЕАД, [населено място] с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 624 от 23.01.2020 г. по гр.д.№ 1255/ 2019 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски районен съд от 28.07.2018 г. по гр.д.№ 39161/ 2016 г. в частта, в която касаторът е осъден на основание чл.225 ал.3 КТ да заплати на Ц. Ц. Д. 12 951,30 лв – обезщетение за недопускането му до работа, след като е било отменено незаконното му уволнение и е бил възстановен на заеманата преди извършването му длъжност с влязло в сила решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 1332/ 2000 г., със законната лихва върху тази сума от 14.07.2016 г. Касационна жалба е подал само ответника, поради което в отхвърлителната му част въззивното решение, по чиято валидност няма съмнения, е влязло в сила. Касаторът обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига материалноправните въпроси „Дължи ли се обезщетение за недопускане при невъзникнало, включително в хипотеза на възстановяване на работа, трудово правоотношение?”; „Съществува ли задължение за работодателя да допусне до работа на работника, при издадена предходна заповед, с която трудовото правоотношение е прекратено и тази заповед погасява завбъдеще отговорността по чл. 225, ал.3?”; и „Явяването на работа, преди датата на влизане в сила на решението, с което се възстановява, от значение ли е за кумулиране на предпоставките по чл. 225 от КТ и изключва ли правото на обезщетение на служителя?”. Поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната по касация страна Ц. Д. е депозирал отговор, който съдът не обсъжда, тъй като не отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 вр. чл.284 ал.2 ГПК – не е приподписан от адвокат и няма данни, че ищецът е лице с юридическа правоспособност. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск до размер 12 951,30 лв, въззивният съд приел, че между ищеца и „Озеленяване” ЕАД, чиито правоприемник е касатора, е съществувало правоотношение, възникнало от трудов договор. На 30.10.1997 г. изпълнителният директор на дружеството - работодател издал в изпълнение на влязло в сила съдебно решение две заповеди, с които възстановил длъжността „енергетик”, категория персонал „специалист” и наредил заемането от ищеца на тази длъжност. Считано от 16.08.1999 г. на ищеца било определено индивидуално възнаграждение 160 лв. с добавка от 16,8 % за прослужено време. Със заповед № 218/ 29.07.1999 г. на изпълнителния директор на дружеството - работодател било прекратено трудовото правоотношение с Ц. Д. поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Издадена била от работодателя и заповед № 37/ 08.02.2001 г. за прекратяване на правоотношение между дружеството и ищеца на основание на чл.328 ал.1 т.12 КТ, като това уволнение било признато за незаконно и ищецът бил възстановен на заеманата длъжност с решение по гр.д.№ 7508/ 2001 г. на Софийски районен съд. В акта си съдът изрично посочил, че със заповедта от 08.02.2001 г. било прекратено друго правоотношение между ищеца и ответника, а не това, което е било прекратено със заповедта от 29.07.1999 г. С решение от 15.03.2006 г. по гр.д.№ 1332/ 2000 г. на Софийски градски съд, в сила от 28.07.2010 г., било признато за незаконно и отменено и уволнението, извършено със заповедта от 29.07.1999 г., като работникът бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност - „енергетик”. Със заявление вх.№ 769/ 05.08.2010 г. ищецът поискал да заеме длъжността, на която е възстановен от съда и да бъде допуснат до работното му място. На следващия ден ищецът депозирал ново заявление пред работодателя в което посочил, че се явява в началото на работния ден и поискал да му се определи работно място. Изпълнителният директор обаче изрично заявил на ищеца, че за него работа няма, като се държал грубо и високомерно. След прекратяване на правоотношението от 29.07.1999 г. ищецът не бил започвал работа на друго място. При тези фактически установявания съдът приел, че ищецът е титуляр на спорното право, защото бил възстановен със съдебно решение на длъжност, от която е бил незаконно уволнен, явил се е за заемане на длъжността в предвидения от закона срок, но работодателят незаконно не го е допускал до работа. Посочил, че за да е налице „явяване за заемане на длъжността” не е нужно ежедневно явяване на работника при работодателя, а е достатъчно да се яви дори веднъж. След като уволнението, извършено на 29.07.1999 г. било отменено и ищецът бил възстановен на длъжността „енергетик”, на 05.08.2010 г. и на 06.08.2010 г. последният се явил при работодателя и поискал да бъде допуснат за изпълнение на задълженията си. Съдът отхвърлил доводите на ответника, че правоотношението между страните било прекратено със заповед № 37/ 2001 г., която към август 2010 г. не била отменена и нямало основание ищецът да бъде допуснат до работа. Посочил, че съгласно влязлото в сила решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 7508/ 2001 г. прекратеното правоотношение със заповед № 37/ 2001 г. било друго, възникнало на 08.02.2001 г. (след прекратяване на правоотношението със заповед № 218/ 29.07.1999 г.) по предложение на работодателя, извършено със заповед № 36 от същата дата и прието от работника. Затова съдът приел, че правоотношенията, прекратени със заповед № 218/ 1999 г. и със заповед № 37/ 2001 г. са различни, поради което след влизане в сила на решението, с което първата заповед се отменя и работникът се възстановява на длъжността, работодателят не е имал право да откаже допускането му на работа на основание втората заповед. Съдът изложил и съображения по размера на дължимото обезщетение, които не следва да се обсъждат, тъй като ищецът не е подал касационна жалба, а ответникът няма касационни доводи във връзка с присъдения размер. С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Те не кореспондират на фактическите установявания на въззивния съд (които в производството по чл.288 ГПК не подлежат на контрол), затова не са разрешени в обжалвания акт. Съдът не е констатирал, че по делото има невъзникнало трудово правоотношение между ищеца и ответника и затова питането дали се дължи обезщетение за недопускане до работа в тази хипотеза е неотносимо. Напротив, той е констатирал, че е съществувало трудово правоотношение, прекратено със заповедта от 29.07.1999 г. и друго правоотношение между същите страни, прекратено със заповедта от 08.02.2001 г. Констатирал е, че и двете заповеди са били отменени с влезли в сила съдебни решения, с които работникът бил възстановен на длъжността. Посочил е, че щом правоотношенията са различни, работодателят не може да се позове на заповедта от 08.02.2001 г., за да откаже да допусне работника на работата, която е изпълнявал до издаване на заповедта от 29.07.1999 г. Затова както първото питане, така и въпросът за значението на предходна заповед, с която трудовото правоотношение е прекратено, настоящата инстанция намира за ирелевантни. По аналогични съображения неотносим е и въпросът съставлява ли фактът на явяването на работника преди датата на влизане в сила на решението, с което се възстановява, релевантно обстоятелство по чл.225 ал.3 КТ. Въззивният съд е приел, че решението за отмяна на уволнителната заповед от 29.07.1999 г. е влязло в сила на 28.07.2010 г., а явяването на работа е станало на 05. и 06.08.2010 г. Кога е влязло в сила решението за отмяна на уволнителната заповед от 08.02.2001 г. няма значение, тъй като с нея е прекратено различно (друго) правоотношение между страните. По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и