Определение № 506 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2416/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Микрис Дизайн” ЕООД, чрез пълномощника му адв. Г. Ю. от АК-Б., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 294/28.05.2025 г., постановено по в. т. д. № 938/2024 г. по описа на Апелативен съд-София, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 65/30.04.2024 г., постановено по т. д. № 251/2022 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е уважен предявеният от „Норд груп” ЕООД срещу „Микрис Дизайн” ЕООД иск за реално изпълнение с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 33133,13 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за изработка на облекла на ишлеме от 14.07.2022 г. – за ушиването на 1327 бр. пухени якета, като за извършената работа е издадена фактура № 9/22.09.2022 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 07.12.2022 г., до окончателното изпълнение на главното парично притезание. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е необосновано – макар и от събраните по делото доказателства да се изяснявало правнорелевантното обстоятелство, че при предаване на процесната работа възложителят своевременно е заявявал възражения за некачествено изработване на процесните якета, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че при предаване на изработено той веднага не е противопоставил възражение за некачествено изпълнение, вследствие на което незаконосъобразно е приложил уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е бил уведомяван ежедневно за всички недостатъци на произведената от него продукция, като за отстраняване на констатирани недостатъци при производството на 1327 броя якета са използвани материалите, които са предоставени на изпълнителя за ушиване на 1500 броя якета. Твърди, че поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила апелативният съд не е разгледал своевременно наведените от ответника материалноправни възражения, вкл. и компенсаторни възражения: 1) за мораторна неустойка в размер на сумата от 96390 евро по чл. 9 от договора за изработка; 2) „възражение за осъждане” на ищеца да възстанови авансово заплатената сума от 75866,65 лв., ведно със законната мораторна лихва от 18.07.2022 г. до окончателното ѝ заплащане и 3) „възражение за осъждане” на ищеца за заплащане на сумата от 7105 евро, представляваща стойността на предоставените материали за ушиване на неушити и непредадени 203 броя якета от общо поръчаните 1530 броя якета. Развива правни съображения за недопустимост на въззивното решение, тъй като апелативният съд се е произнесъл по нередовна искова молба – поради противоречие между нейната обстоятелствена част и заявения петитум. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – решението е вероятно недопустимо, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „За задълженията на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтичащи от характера на въззивното производство?” (по този въпрос се твърди противоречие със задължителната съдебна практика – тълкувателните разяснения по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС); 2. „Относно задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор? За задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, включително всички възражения на страните, както и да изложи мотиви по всичко, включително по сторените/заявени възражения? (по тези два въпроса се твърди противоречие с решение № 212 на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 202 на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о.; решение № 76 на ВКС по т. д. №377/2011 г., II т. о. и решение № 202/21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г.); 3. „Относно съдържанието на мотивите на въззивното решение като израз на решаващата дейност на въззивния съд? (по този въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 372/15.05.2020 г. на ВКС по дело № 4488/2019 г.; решение № 60172/24.08.2022 г. на ВКС по дело № 2501/2020 г.; решение № 48/17.06.2022 г. на ВКС по дело № 415/2021 г. и решение № 36/20.04.2022 г. на ВКС по дело № 311/2021 г.); 4. „Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото?” (по този въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о.; решение № 202/21.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 866/2012 г., I т. о.; решение № 76/12.06.2012 г. на ВКС по т. д. №377/2011 г., II т. о., решение № 581/30.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., III г. о.; решение № 194/11.01.2021 г. на ВКС по дело № 4488/2019 г.; решения № 160-А/16.12.2020 г. на ВКС по дело № 2156/2019 г. и решение № 12/15.01.2025 г. на ВКС по дело № 1098/2023 г.) и 5. „Длъжен ли е въззивният съд да тълкува договорите не само въз основа на клаузите в него, но и въз основа на събрани по делото доказателства за обкръжаващи сключването на договора факти?” (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 457/16.07.2025 г.). Касаторът счита, че правният отговор по тези процесуалноправни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че по договора за изработка изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо съгласно поръчката на другата страна, а възложителят да заплати уговореното възнаграждение (чл. 258 ЗЗД). То се дължи, в случай че работата е приета (чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 264 ЗЗД) - приемането на работата включва фактически и правни действия (реално предаване от изпълнителя и получаване от възложителя на готовия резултат и одобрение на изработеното, т.е. изявление, че то съответства на поръчаното). Ако изпълнителят е извършил работата съобразно поръчката на възложителя и тя е без недостатъци, възложителят е длъжен да я приеме. Апелативният съд е разяснил правната природа на договора за изработка – той е двустранен, възмезден, консенсуален, пораждащ за страните корелативни субективни материални права и правни задължения, поради което изпълнението на договорното задължение от едната страна е функционално обусловено от изпълнението на престацията на насрещната страна. Изпълнителят се освобождава от договора, ако предаде завършена, годна за обикновеното или предвиденото в договора предназначение работа, както и в случаите на последваща обективна невъзможност за изпълнение. В този смисъл, той може да претендира възнаграждение само ако работата бъде приета - чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 264 ЗЗД, както и в случаите на последваща обективна невъзможност за изпълнение, когато част от работата е била изпълнена и може да бъде полезна за поръчващия - чл. 267, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД урежда задължението на поръчващия да приеме извършената съгласно договора работа, т.е. ако изпълнителят е осъществил работата съобразно поръчката на възложителя и тя е без недостатъци, поръчващият е длъжен да я приеме. Ако той не прегледа работата или не направи всички възражения, или откаже да приеме изпълнената съобразно договора работа, тя се счита приета, като рискът преминава върху поръчващия и за него възниква задължението да плати на изпълнителя уговореното възнаграждение (чл. 264, ал. 3 ЗЗД и чл. 266, ал. 1 ЗЗД). След излагане на тези принципни правни съждения апелативният съд е приел за установено, че страните са обвързани от договор за изработка, сключен на 14.07.2022 г., по силата на който ищецът се е задължил да ушие 1530 бр. пухени якета при единична цена на изработено яке от 35 евро, като материалите за изработването на якетата се доставят от ответника. От представените стокови разписки, свидетелските показания на свидетелите К., И. и З. и изслушаната ССчЕ се изяснявало, че ищецът е изпълнил по-голямата част от поръчката, като е ушил и предал на ответника 1327 бр. якета. Съгласно показанията на свидетеля К. за ушиването на другите якета – до техния общ брой от 1530 бр., били употребени всички материали, докато свидетелят И. излага пред съда своите субективни възприятия, че имало липси на материали. При съвкупната преценка на тези свидетелски показания въззивният съд е обосновал фактическия извод, че възложителят не е предоставил достатъчно материали за изпълнение на пълната поръчка, като доставеният материал е бил използван напълно за ушиването на 1327 бр. пухени якета, а неизпълнението на останалата част от поръчката е обусловено от недоказване на необходимото съдействие от ответника, поради което ищецът не отговаря за неизпълнение на задължението да ушие целия уговорен брой якета - 1530 бр. Въззивният съд е разгледал наведеното от възложителя материалноправно възражение за некачествено изпълнение на осъществената работа, което наложило извършването на корекции и допълнителна работа на ответника по отстраняването им. Взел е предвид, че съгласно чл. 264, ал. 2 ЗЗД възражението за недостатъци следва да се направи при приемането на работата, освен ако недостатъците са от такова естество, че те не биха могли да бъдат открити при обикновен начин на приемане или се появят по-късно. Задължението на възложителя да приеме работата изисква той да прегледа изработеното за недостатъци, а ако такива се констатират, веднага да уведоми изпълнителя. В случай че не стори това, се прекратява правната възможността да предяви исковете по чл. 265 ЗЗД - по арг. от чл. 264, ал. 2 и 3 ЗЗД. Уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД законна презумпция за приемане на работата при липсата на възражение за недостатъци е необорима - въззивният съд се е позовал в този смисъл на константната съдебна практика на ВКС. Изяснил е, че недостатъците на престирания резултат, предмет на изработката, не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване на размера на възнаграждението или до отлагане на изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Когато възложената работа е извършена с недостатъци, за възложителя се поражда субективно право да избере една от алтернативно предвидените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД възможности: 1) отстраняване на недостатъците; 2) заплащане на разходите, необходими за отстраняването им или 3) намаляване на възнаграждението. Отговорността на изпълнителя и правата на възложителя са обусловени от характера на недостатъците и отражението им върху годността на изработеното. Съобразно разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ЗЗД възложителят има право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление само когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение - в този случай е налице пълно неизпълнение. За да се приеме, че недостатъците са съществени, е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение, но и дали те са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно. Апелативният съд е приел, че, за да се запазят правата на възложителя, е необходимо изпълнителят да бъде уведомен за недостатъците (арг. чл. 261, ал. 1 ЗЗД) - веднага след тяхното узнаване. Този момент съвпада с момента, в който работата бива предадена на възложителя, когато той има възможност да я прегледа. В случай че при приемането ѝ поръчващият не направи всички възражения за неточно изпълнение в качествено отношение, работата се счита за приета. Апелативният съд е счел, че ответникът не е конкретизирал в какво са се изразявали установените от него недостатъци в изработката на процесните якета. От показанията на свидетелката К. обаче се установявало, че представляващият ответното дружество присъствал при изработването на якетата и веднага съобщавал забележките си по изпълнението, като шивачите незабавно коригирали работата и на място - съобразно тези забележки. При извършената по правилата на чл. 172 ГПК преценка на достоверността на показанията на свидетелката З., която заявява, че всяко получено яке е било с недостатък (били сдупчени от игли, имало чупки по детайлите, скъсано, мръсно), въззивният съд е установил противоречие на тези субективни възприятия с наведените от ответника в отговора на исковата молба фактически твърдения, че самият той (със свои средства и труд на неговите работници) е отстранявал недостатъците. Този свидетеля е изяснил, че част от якетата са били върнати за корекция на изпълнителя, но законът изисква при предаването на изработеното (след установяването на фактическа власт върху него) възложителят да прегледа предадената работа и да направи своите възражения за точността на изпълнението в качествено отношение. Апелативният съд е счел, че неплащането на уговореното възнаграждение за изработеното от възложителя не може да се тълкува като упражняване на правото му да направи възражения - упражняването на това субективно материално право трябва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя, като в случай че констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да налагат разваляне на договора, възложителят дължи възнаграждение въпреки тези недостатъци. За него биха възниквали уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД алтернативни правни възможности: 1) да иска поправяне на работата от самия изпълнител; 2) заплащане на разходите за отстраняването на недостатъците или 3) съответно намаляване на възнаграждението. При явните недостатъци възражението трябва да се направи по време или незабавно след приемане на работата. Ако недостатъците са скрити, тогава то може да бъде извършено едва при тяхната поява в по-късен момент. Не било установено по делото, че след предаването на уговорената работа възложителят е направил възражение за некачествено изпълнение, поради което въззивният съд е обосновал правния извод, че е приложима регламентираната в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция за точно изпълнена работа. Одобряването на изпълненото обуславя невъзможността за възложителя да осъществи отговорността на изпълнителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД. От друга страна, апелативният съд е изяснил, че процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване, че изпълнителят неточно е осъществил в качествено отношение уговорената работа, принадлежи на възложителя, който следва да релевира съответно материалноправно възражение. В настоящия случай единствено събраните в процеса гласни доказателствени средства – показанията на свидетеля З., не са годни да установят това правнорелевантно обстоятелство. Изнесените от нея пред съда субективни възприятия не се подкрепяли от останалите събрани по делото доказателства. Нещо повече, било изяснено в процеса на доказване, че ответникът бил реализирал процесните якета. Възложителят не бил доказал и правнорелевантния факт, че своевременно е уведомил изпълнителя за лошото качество, с което са били изпълнени възложените му работи. Не би могъл да бъде обоснован фактически извод в обратния смисъл и от уведомлението от 19.08.2021 г., тъй като в него липсва конкретизиране на некачествено извършените работи - не е посочено кои от ушитите якета са некачествени; то предхожда извършването на част от работите, възнаграждение за които се претендира от изпълнителя, респ. предхожда предаването на изработеното; в него не е посочено и в какво се изразява некачественото им извършване. Въззивният съд, разглеждайки възражението за забавено изпълнение, го е приел за неоснователно, тъй като ответникът не е представил доказателства в какъв срок (съобразно изискванията по т. 2 от договора) е следвало да се извърши уговорената работа и кога тя е била извършена. С договора страните били уговорили, че ще уточняват срока за изпълнение за всяка отделна работа, като липсвали по делото доказателства за допълнително уговаряне на конкретни срокове за отделните извършени работи. От друга страна, съгласно уговореното в договора по съгласие на страните срокът за изпълнение на процесната работа се продължавал автоматично с периода на забавянето, т.е. дори да бе установена забава, времето на забавата автоматично удължавала срока за изпълнение, поради което последиците ѝ отпадали. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е заключил, че материалноправните възражения за разваляне на договора за изработка, респ. за прихващане, релевирани от ответника, са неоснователни – от една страна не е установена твърдяната забава за изпълнение от ищеца, а от друга, не е породено основание за връщане на заплатената авансово сума по договора. При съвпадане на правните съждения на въззивния съд с крайния извод, до който е достигнал първоинстанционният съд, обжалваното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. За да обоснове предявения иск за реално изпълнение с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ищецът е изложил в исковата молба конкретни фактически твърдения за възникване на предявеното спорно материално право: 1) на 14.07.2022 г. между страните е сключен договор за изработка, като ищецът се е задължил да изработи (ушие) по поръчка на ответника и с негови материали уговореното количество якета; 2) възложителят е заплатил на изпълнителя авансово възнаграждение в размер на сумата от 75866,65 лв. с ДДС; 3) с използване на предоставените от възложителя материали изпълнителят е ушил общо 1327 броя пухени якета, които са предадени и приети от ответника; 4) уговореното възнаграждение за един брой ушито яке възлиза на сумата от 35 евро с ДДС; 5) след приспадане на заплатения аванс от 75866,65 лв. с ДДС дължимото възнаграждение за осъществената от изпълнителя и приета от възложителя работа възлиза на исковата сума от 33133,12 лв., за което е издадена фактура № 9/22.09.2022 г. и по която се претендира заплащане на тази сума. Следователно, конкретно е очертано предявеното спорно материално право с излагане на правопораждащите го юридически факти (т. нар. основание на иска по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) – договора за изработка, в изпълнение на който са изработени процесните 1327 броя якета (при уговорена единична цена от 35 евро/брой), и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК) – заплащане на остатъка от дължимото възнаграждение за осъществената от изпълнителя и приетата от възложителя работа (след приспадане на авансово платената сума от 75866,65 лв. с ДДС). Посочването на фактурата, в която са описани осъществената работа и нейната стойност, не е съществена част от основанието на иска, а тя единствено притежава доказателствено значение в настоящото исково производство, поради което за редовността на исковата молба е ирелевантно дали „в обстоятелствената част на исковата молба липсва каквото и да било изложение на обстоятелства относно цитираната в петитума на исковата молба фактура, а формалното ѝ цитиране на стр. 2 от исковата молба не изпълнява задължението на страната да изложи обстоятелства в подкрепа на искането си и обстоятелствената част да бъде в синхрон с петитума на исковата молба”. В този смисъл, исковата молба отговаря на нормативните изисквания за нейната редовност, като съдът е бил длъжен да се произнесе по нея (арг. чл. 2 ГПК, във вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК), което апелативният съд е сторил, поради което въззивното решение не е недопустимо. Обобщени първите четири процесуалноправни въпроса са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, довело до незаконосъобразно прилагане на материалния закон, вкл. и по отношение на наведения довод за разваляне на процесния договор за изработка поради съществено неизпълнение на договорното задължение, което следва да се приравни на пълно неизпълнение (с правното съждение, че авансово заплатената сума в размер на 75866,65 лв. следва да бъде възстановена; когато се претендират материалноправните последици на развалянето, а именно реституция на даденото, с това волеизявление се упражнява потестативното право за разваляне на двустранния договор), както и по отношение на компенсаторните възражения с насрещно предявените материални права, представляващи: 1) сумата от 96390 евро - мораторна неустойка за забавено предаване на изработените облекла и 2) сумата от 7105 евро – сбора от стойността на предадените на 20.06.2022 г. от възложителя, но невърнатите от изпълнителя материали за ушиване на непредадените 203 броя якета. Въззивният съд е приел за установено, че в изпълнение на породените правни задължения по сключения на 14.07.2022 г. договор за изработка ищецът е ушил 1327 бр. пухени якета от уговорените 1530 бр. пухени якета при единична цена на изработено яке от 35 евро, като материалите за изработването на якетата са предоставени от ответника (изработка на ишлеме). При съвкупната преценка на свидетелските показания е достигнал до фактическия извод, че възложителят не е предоставил достатъчно материали за изпълнение на пълната поръчка. Разгледал е наведеното от възложителя материалноправно възражение за некачествено изпълнение на осъществената работа, което е от такова фактическо естество (недостатъците да са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение – арг. чл. 265, ал. 2 ЗЗД), за да се приравни на пълно неизпълнение (при липса на полезност на изработеното) и да обуслови пораждането на потестативното право за разваляне на договора с едностранно волеизявление. Взел е предвид, че съгласно чл. 264, ал. 2 ЗЗД възражението за недостатъци следва да се направи при приемането на работата, освен когато недостатъците са от такова естество, че те не биха могли да бъдат открити при обикновен начин на приемане или се появят по-късно. Изяснил, е че уредената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД законна презумпция за приемане на работата при липсата на възражение за недостатъци е необорима. Когато възложената работа е извършена с недостатъци, за възложителя се поражда субективното право да избере една от алтернативно предвидените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД правни възможности. Съобразно разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ЗЗД възложителят има право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление само когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение - в този случай е налице пълно неизпълнение. Разглеждайки възражението за разваляне на договора поради съществени недостатъци на изработеното, апелативният съд е приел, че ответникът не е конкретизирал в какво са се изразявали установените от него недостатъци в ушиването на процесните якета. От друга страна, от събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля К. е приел за установено, че представляващият ответното дружество е присъствал при изработването на якетата и незабавно е съобщавал забележките си по изпълнението, като шивачите веднага коригирали работата и на място - съобразно тези забележки. Макар че част от якетата са били върнати за корекция на изпълнителя, законът изисква при предаването на изработеното (след установяването на фактическа власт върху него) възложителят да прегледа предадената работа и да направи своите възражения за точността на изпълнението в качествено отношение от изпълнителя. Апелативният съд е счел, че неплащането на уговореното възнаграждение за изработеното от възложителя не може да се тълкува като упражняване на правото му да направи възражения - упражняването на това субективно материално право трябва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя, като в случай че констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да налагат разваляне на договора, възложителят дължи възнаграждение въпреки тези недостатъци. За него биха възниквали уредените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД алтернативни материалноправни възможности. Въззивният съд е обосновал фактическото съждение, че по делото не е установено правнорелевантното обстоятелство, че след предаването на уговорената работа възложителят е направил възражение за некачествено изпълнение, поради което е приложима регламентираната в чл. 264, ал. 3 ЗЗД необорима презумпция за точно изпълнена работа. От друга страна, апелативният съд е изяснил, че процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяване, че изпълнителят неточно е осъществил в качествено отношение уговорената работа, принадлежи на възложителя, който следва да релевира съответно материалноправно възражение. В настоящия случай единствено събраните в процеса гласни доказателствени средства – показанията на свидетеля З., не са годни да установят това правнорелевантно обстоятелство – изнесените от нея пред съда субективни възприятия не се подкрепяли от останалите събрани по делото доказателства. Нещо повече, било изяснено в процеса на доказване, че ответникът бил реализирал процесните якета. Въззивният съд е разгледал и възражението за забавено изпълнение, но го е приел за неоснователно. Счел е, че ответникът не е представил доказателства в какъв срок (съобразно изискванията по т. 2 от договора) е следвало да се извърши уговорената работа и кога тя е била извършена. С договора страните били уговорили, че ще уточняват срока за изпълнение за всяка отделна работа, като липсвали по делото доказателства за допълнително уговаряне на конкретни срокове за отделните извършени работи. От друга страна, съгласно уговореното в договора по съгласие на страните срокът за изпълнение на процесната работа се продължавал автоматично с периода на забавянето, т.е. дори да бе установена забава, времето на забавата автоматично удължавала срока за изпълнение, поради което последиците ѝ отпадали. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е заключил, че материалноправните възражения, релевирани от ответника са неоснователни – от една страна не е установена твърдяната забава за изпълнение от ищеца, а от друга, не е породено основание за връщане на заплатената авансово сума по договора. Апелативният съд не се е произнесъл по компенсаторното възражение, с което ответникът иска да бъде извършено под евентуалност прехващане между претендираното възнаграждение за приетата работа и равностойността на неизползваните материали за ушиване на непредадените 203 броя пухени якета в размер на сумата от 7105 евро, тъй като е счел, че то е релевирано извън преклузивния срок - едва в писмения отговор на допълнителната искова молба. Когато материалното право, предмет на компенсаторното възражение, не е установено със сила на пресъдено нещо (с влязло в сила решение или влязла в сила заповед за изпълнение), то би могло да се навежда и след изтичане на срока за писмен отговор на исковата молба (до приключване на съдебното дирене в първата инстанция), какъвто е настоящия случай, но само ако за доказването му не се налага събирането на нови доказателства (арг. чл. 371, предл. 1 ГПК). За да се разгледа това материалноправно възражение, е следвало да се събират нови доказателства – за обстоятелството каква количество материал е предоставил възложителят на изпълнителя за изработване на процесните 1530 бр. пухени якета и дали за изработването на ушитите 1327 бр. пухени якета изцяло е изразходен този материал. Указания за установяване на тези правнорелевантни факти не са давани нито от първоинстанционния, нито от въззивния съд, именно защото обосновано това материалноправно възражение не е разгледано по същество – поради релевирането му след настъпилата процесуална преклузия. Следователно, въззивният е разгледал изцяло правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Петият (материалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителната обща воля на страните, изразена в процесния договор за изработка, както и относно тълкувателните способи, чрез които съдът следва да я разкрие. Те не са решени от въззивния съд в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и тази, цитирана от касатора - апелативният съд, след като е извършил систематическо тълкуване на релевантните клаузи в процесния договор за изработка, допълнен с Анекс № 1/33/14.07.2020 г., е приел, че ищецът се е задължил да извърши процесната работа – да ушие с материали на възложителя 1530 бр. пухени якета с единична цена от 35 евро (при доставка на материала на 20.06.2022 г. и експедиция на 10.08.2022 г.), като след приемането на тази работа от ответника настъпва изискуемостта на насрещната парична престация за заплащане на уговореното възнаграждение. Касаторът не твърди, че тези клаузи разкриват различно предметно съдържание от това, което въззивният съд е приел за установено. В този смисъл, с този въпрос се излагат правни доводи за необоснованост на обжалваното решение, но както бе изяснено, по този порок, обуславящ необосноваността на съдебния акт, касационната инстанция не може да се произнесе в селективното производство по чл. 288 ГПК, а само след допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК). При вече установена практика на ВКС по поставените правни въпроси не е доказана специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – те да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл, нормативната воля на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД (по отношение на уредените в нея критерии за тълкуване на действително изразената воля от страните по договорното правоотношение), както и в чл. 269, изр. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК е разяснявана както от правната доктрина, така и в съдебната практика, поради което произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат тези класически правни институти, са ясни и непротиворечиви. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба сумата от 1022,58 евро, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд