Определение № 683 от 16.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3388/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 677 от 22.05.2023 г. по в.гр. д. № 249/2023 г. на АС – София, с което предявения иск по чл. 432, ал.1 КЗ е отхвърлен. Жалбоподателката - Е. Л. В., чрез процесуалния си представител, излага съображения за допускане на касационното обжалване и за неправилност на постановеното въззивно решение поради неправилно приложение на материалния закон и процесуалния закон. Моли да се допусне касационно обжалване. Ответникът- ЗД „Бул Инс“ АД, чрез процесуалния си представител, в писмено становище излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е е потвърдил решение № 263355/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 147/2021 г. по описа на ГС София, е отхвърлил предявеният от Е. В. срещу ЗД „Бул Инс” АД осъдителен иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 200 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие смъртта на нейната сестра в резултат на ПТП, настъпило на 17.09.2019 г.-, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 18.01.2020 г. до окончателното му изплащане. Въззивният съд е приел за установено, че ответното дружество е обвързано от договор за задължителна за автомобилистите застраховка „Гражданска отговорност” за л.а. „Пежо“ с ДК [рег.номер на МПС], с който за срока на действие се задължил да покрие в границите на уговорената застрахователна сума отговорността на водача В. К., за причинените на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Констатирано е от влязлата в сила присъда № 260051/25.11.2020г. по НОХД № 4119/2020г. по описа на СГС, че водачът В. К. е признат за виновен в това, че на посочените дата и място, при управление на л.а. „Пежо“ е нарушил правилата за движение -чл. 21, ал.1 ЗДвП като управлявал автомобила с превишена скорост, реализирал ПТП с намиращата се на пътното платно пешеходка С. Г. и по непредпазливост причинил смъртта ѝ, с която е осъществил състава на престъпление по чл.343, ал.3, пр.5, б.”б” вр. ал. 1, б „в“ вр. чл.342, ал.1, пр.3 НК с наложено наказание по НК. Съдът е посочил, че с оглед разпоредбата на чл.300 ГПК постановената присъда в наказателното производство е задължителна за съда разглеждащ гражданските последици от деянието и го обвързва относно това дали е то извършено, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което е счел за осъществен от застрахования при ответника фактически състав на чл.45 ЗЗД. Въззивният съд е изтъкнал, че по делото е спорен въпроса дали в отношенията между ищцата и починалия ѝ родственик (в настоящия случай –сестра) е имало изградена такава духовна и емоционална връзка, която да е била трайна, като болките и страданията от загубата на родственика ѝ да е с по-висок интензитет от обичайните, както и те да са продължили в относително дълъг период от време с оглед задължителните разяснения обективирани в Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че от свидетелските показания и изводите на приетата по делото съдебно – психиатрична експертиза не се е установила превишаващи естествената скръб и горест у ищцата от трагичната кончина на нейната сестра, които да обуславят изключителността на тези негативни емоционални състояния, респективно не е установено, че те са продължили в един продължителен период от време, като са били съпроводени с дълбока депресия и чувство на безизходица и непреодолимост. Въззивният съд е приел, че в процеса на доказване са установени близките отношения между ищцата и нейната починала сестра, които се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа и емоционална близост. Прието е че ищцата е изградила свое семейство и е живяла в Германия, а загиналата е живял сама, като макар и да са живели дължи години в различни държави, са поддържали нормални човешки, сестрински отношения – почти ежедневно са се чували по телефона, всяка година за около 2 месеца (през лятото) прекарвали заедно в България, а при настъпилата смърт на сестра ѝ ищцата се е погрижила за погребалния ритуал. Прието е, че макар и за около месец след кончината на сестра си ищцата да е била с нарушен сън, липса на апетит, изразена лабилност на емоционалното състояние, с преживявания на интензивна мъка, тъга, имала проблеми със съня, сутрин се събуждала уморена, впоследствие е възстановила своето нормално функционално и социално състояние - след адаптационния период продължила да движи делата си, тези на сестра си,да помага на сина и децата му, на приятелки, като постепенно започнала да преработва травмата от смъртта, възстановила обичайното функциониране, старите стереотипи и занимания, върнала се към структурираното си ежедневие. Съдът е изтъкнал, че изцяло в съответствие с нормалната човешка логика, а и следователно правно обосновано се явява съждението, че с оглед на обстоятелството, че при настъпване на процесното ПТП напълно естествено е ищцата да се е намирала в стресово състояние, емоционално напрегната, с непрестанно чувство на тъга и болка, като тя е била в известен период емоционално дебалансирана. Но от събраните по делото доказателства не се установи, че ищцата е поела грижата, вкл. издръжката за загиналия или негов близък, респ.че е подпомагала сестра си в образованието ѝ, професионалната и личностна реализация(през цялото й съзряване като личност), че взаимно и при съвместна подкрепа са преодолявали значими житейски препятствия, за да могат техните отношения да се Съдът е приел, че посочените емоционални страдания не могат да се окачествят като изключение от общоприетите близки взаимовръзки между родственици в традиционното българско общество. Съдът е изтъкнал, че след като от събраните по делото доказателствени средства не се установи да са превишени нормалните, обичайни болки и страдания при кончината на много близък родственик, то претенцията на ищцата да получи заместващо обезщетение за претърпените болки и страдания от трагичната кончина на нейната сестра следва да бъде отхвърлена, поради което е отхвърлил предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите от значение за спора: какви са критериите и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на близък на лице, които са извън кръга на посочените в ППВС № 44/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г.; какви са критериите за преценка, за да се приеме, че търпените от лицето болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болите и страданията на близките; какви предпоставки следва да са налице, за се приеме, че лице, предявило иска по чл. 432 КЗ е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи от смъртта му значителни морални болки и страдания с продължително проявление във времето; спадат ли сестрите към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищцата и починалия; как следва да се преценява изключителността в отношенията между сестра и пострадала, починала при ПТП с оглед установяване на материално правната активна легитимация на разширения кръг родственици, в хипотеза на пряк иск по чл. 432 КЗ; активно легитимирана по предявения иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД ли е ищцата, чиято сестра е починала, загинала в следствие на ПТП; следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и на установените от тях правнорелевантни факти да обсъди и изложи собствени мотиви по всички доказателства, доводи и възражения на страните; следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това. Твърди се, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителните разяснения обективирани в Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и с казуалната практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 235 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по формулираните от жалбоподателката въпроси относими към приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и преценката на съда за обстоятелства, които обосновават извод, че лицата, които претендират обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, са създали с починалия особено близка духовна и емоционална връзка, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е дадено разрешение в противоречие със съдържанието на критериите, възприети в тълкувателното решение по ТД № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. По въпросите за задължението на съда да обсъди всички доказателства и да изложи собствени мотиви, както и кои са легитимирани лица по иска с правно основание чл. 432 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като на същите съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС, обективирана и в решение по търг.д. № 2088/2020 г. на II – т.о.(и други), е посочено, че по изключение се признава активна материалноправна легитимация на други лица, извън най-близките, в частност - на бабите/дядовците и внуците и на братята/сестрите, за получаване на обезщетение за неимуществени вреди. Във случая съдът не е отрекъл активната легитимация на ищцата по предявения иск по чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД като сестра на починалата и е изложил собствени мотиви, защо намира искът за допустим, но неоснователен. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,