Определение № 50145 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 609/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Б. Вахадинова К., чрез адв.М.Р. срещу решение №208 от 26.11.2021г. по в.т.д. №492/2021г. на Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №260203 от 15.03.2021г., постановено по т.д. №331/2019г. по описа на Окръжен съд- Стара Загора, като въззивницата е осъдена да плати съответна част от разноските. С първоинстанционното решение в потвърдената му част е осъдена Б. Вахадинова К., в качеството й на законен наследник на Ю. М. К., да заплати на Гаранционен фонд сумата 581 751.55 лева, представляваща изплатеното от Гаранционен фонд обезщетение по щета №210234/05.11.2013г. на наследниците на Г. К., починал при ПТП, настъпило на 16.10.2013г. на път 1-6 от републиканската пътна мрежа, км 298,400, ведно със законната лихва, считано от 04.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно- постановено при съществено нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необосновано. Касаторът поддържа тезата, че въззивният съд в нарушение на закона е приел за основателен регресния иск на Гаранционен фонд и за суми, представляващи допълнително начислени заради неговото бездействие лихви и разноски в изпълнителното производство. Намира за необоснованова решението и в частта, с която регресната претенция е уважена за изплатените суми по изп.дело №1799/2018г. на ЧСИ В. Матова. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли изцяло предявеният иск. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторката твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Правото на регресен иск по чл.558, ал.7 КЗ, респ. чл.288, ал.12 КЗ /отм./ включва ли право на Гаранционен фонд на претенции за изплатени лихви, начислени след влизане в сила на съдебен акт, с който е присъдено обезщетението до изплащане на сумата по реда на принудителното изпълнение посредством изпълнително производство, както и право на регресен иск за изплатените разноски по изпълнителните производства, образувани от увредените лица против ГФ при липса на доброволно изпълнение на задължението, формирано с влязъл в сила съдебен акт?; 2. Следва ли въззивният съд, след като е сезиран с искане да извърши проверка за липса на доказателства относно част от исковата претенция, да извърши проверка за обосноваността на съдебния акт в тази част?“, като поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, без да сочи конкретни решения /посочени са решения на окръжен и апелативен съд/, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът Гаранционен фонд оспорва касационната жалба, като намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излага и доводи за правилността на обжалвания съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част за присъждане на сумата 581 751.55 лева – Ѕ от изплатено от Гаранционен фонд обезщетение по щета №210234/05.11.2013г. на наследниците на Г. К., починал при ПТП, настъпило на 16.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от 04.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, въззивният съд препраща по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, като споделя изводите за наличие на предпоставките за суброгиране на Гаранционния фонд в правата на увредените лица в хипотезата на чл.288, ал.1, т.2, б.а КЗ /отм./ срещу причинителя на вредата, респ. неговите наследници. Съдът съобразява, че ответницата е наследник по закон на виновния водач Ю. К., като отговорността й е ограничена до притежаваната Ѕ част от наследството. Като приема за установено от доказателствата по делото /изпълнителни дела и заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ както плащането от страна на ищеца на процесната сума- обезщетение за претърпените от пострадалите вреди вследствие на процесното ПТП, законната лихва и разноските, присъдени с влезлите в сила съдебни решения по гр.д. №5131/2014г. и №4819/2014г. по описа на СГС, така и обстоятелството, че виновният за настъпилото произшествие водач няма сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, решаващият съдебен състав стига до извод, че съгласно разпоредбата на чл.288, ал.12 от КЗ /отм./, след изплащане на обезщетението по ал.1 и 2 фондът е встъпил в правата на увредените лица до размера на платеното и разходите за определяне и изплащане на обезщетението по ал.8. Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответницата за липсата на доказателства са извършване на процесните плащания от Гаранционния фонд. Счита, че от приложените писмени доказателства и заключението от допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните и приета като компетентно изготвена, се установява плащането на подробно описаните суми по изпълнителните дела, образувани на основание издадените изпълнителни листове по гр.д. №5131/2014г. и №4819/2014г. по описа на СГС за присъдените на увредените лица суми. Намира за неоснователно възражението на ответницата по отношение на изплатените лихви, тъй като съгласно чл.288, ал.12 КЗ /отм./, във вр. с чл.223, ал.2 КЗ /отм./ регресната претенция обхваща платеното обезщетение за всички вреди, които представляват пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане, включително и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Излага доводи, че не подлежат на преценка възраженията на ответницата относно погасяване на вземанията за лихви по давност, тъй като такова възражение не е направено с отговора на исковата молба и е преклудирано. Въззивният съд отхвърля като неоснователно и възражението относно дължимостта на платените от ищеца разноски в изпълнителните производства, като съобразява, че те не са част от исковата претенция, нито са присъдени от първоинстанционния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият поставен правен въпрос в частта относно регресното право на Гаранционния фонд по чл.288, ал.12 КЗ /отм./ да получи изплатените лихви върху присъдените обезщетения, начислени след влизане в сила на съдебния акт до изплащане на сумата по реда на принудителното изпълнение, е значим за спора, тъй като е обуславящ за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторът не обосновава обаче допълнителните предпоставки на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не сочи практика на ВКС, относима към формулирания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос, нито мотивира значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предполага поставяне на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, както и обосноваване, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на това тълкуване/ и за развитие на правото /когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касаторът не е изложил аргументи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочена разпоредба. Всички наведени от него доводи представляват оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда, респ. за неправилност на въззивното решение, които обаче не подлежат на обсъждане в настоящия етап на касационното производство. В останалата му част – относно регресното право на Гаранционния фонд по чл.288, ал.12 КЗ /отм./ да получи разноските в изпълнителното производство, образувано за принудително събиране на присъденото обезщетение, не е поставен коректно, тъй като не е съобразен с мотивите на обжалваното решение, съответно не е значим за спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е посочил, че разноските за изпълнителните дела не са част от исковата претенция и не са част от присъдената сума. Вторият въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да изложи собствени мотиви като анализира доказателствата, обсъди доводите на страните и се произнесе по всички наведени в жалбата оплаквания и възражения не обуславя допускане на въззивното решение до касационен контрол. Касаторът поддържа, че по отношение на този въпрос е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, без да излага доводи за значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следва да се има предвид, че правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, но също така е изложил собствени мотиви, като е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, в частност на експертното заключение и писмените доказателства и е стигнал до извод за основателност на исковата претенция за сумата 581 751.55 лева, изплатена от Гаранционния фонд на увредените от процесното ПТП лица по образуваните изпълнителни производства. Несъгласието на касатора с изводите на съда по своята същност е оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт- основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на делото на ответника в касационното производство следва да се присъди сумата 9 873.77 лева разноски /възнаграждение за особен представител/. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд