Определение № 311 от 01.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1784/2020 г.

Производството по делото е образувано въз основа на касационна жалба на „Имотинвест 2009“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу постановено по реда на чл.250 ГПК решение № 672 от 13.04.2020 г. по т.д. № 2837/2019 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, единадесети състав, с което е отхвърлена молбата на дружеството за допълване на решение № 2789 от 13.12.2019 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост и неправилност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че независимо от изхода на делото пред въззивната инстанция, САС е следвало да се произнесе по частната жалба на дружеството срещу определението на окръжния съд, постановено в производство по чл.248 ГПК. Сочи, че в тази частна жалба не е направено искане за преразглеждане на въпроса относно дължимостта на адвокатския хонорар в първоинстанционното и заповедното производство, а единствено относно неговия размер. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.трето ГПК по въпроса: Дължи ли въззивният съд произнасяне по частна жалба срещу първоинстанационното решение в частта за разноските, с която се иска преразглеждане на въпроса относно техния размер, с оглед фактическата и правна сложност на делото в първа инстанция, в случай, че изходът на делото на въззивна инстанция не е в полза на частния жалбоподател и решението на въззивна инстанция не е окончателно. За обосноваване на допълнителната селективна предпоставка се сочат: определение по ч.т.д. № 1905/2014 г. и определение по ч.т.д. № 1402/2016 г. на ВКС, второ т.о. Ответникът по касационната жалба А. Л. С., чрез пълномощника си, счита жалбата за недопустима, с оглед вече депозирана касационна жалба срещу основното решение на САС. Евентуално, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, като счита за безпредметно обсъждане на размера на претендираните от ищеца разноски за първоинстанционното производство, при тяхната недължимост, с оглед на резултата по делото пред въззивната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Депозираната жалба, наименована касационна, по която е образувано настоящото търговско дело, има характер на частна касационна жалба. Тя е насочена срещу въззивен съдебен акт /макар и постановен в производство по чл.250 ГПК, с форма на решение/, с който е отхвърлено искане за допълване на решението по делото в частта за разноските на ищцовото дружество за първоинстанационното производство. Жалбата е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на указания от апелативния съд едномесечен срок. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел, че след като с постановеното по делото решение е уважена въззивната жалба на А. С., като е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен предявеният срещу него иск по чл.422 ГПК, то съобразно този изход е пререшен и въпроса за отговорността за разноски. Констатирал е, че това е отразено в мотивите на основното решение и е относимо и към предмета на частната жалба на дружеството – ищец срещу определение № 1641 от 09.04.2019 г. по т.д. № 106/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград, постановено по реда на чл.248 ГПК. След като искът е отхвърлен изцяло, то приложима е нормата на чл.78, ал.3 ГПК и в тази хипотеза не се дължат разноски на ищеца и не се дължи обсъждане на размера на евентуално дължими разноски на въззиваемото дружество в хипотеза на потвърждаване на първоинстанционното решение, каквато хипотеза не е налице. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване. Формулираният от жалбоподателя въпрос принципно удовлетворява основната селективна предпоставка, разяснена в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. За недоказано следва да се счете обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От посочените по-горе определения на второ т.о. не може да се изведе твърдяното от жалбоподателя противоречие с практиката на ВКС. Определението по ч.т.д. № 1905/2014 г. не съдържа произнасяне по поставения правен въпрос, а е свързано с администриране на частна жалба. Определението по ч.т.д. № 1402/2016 г. е постановено в селективната фаза на касационното производство, а отделно от това, с него не е разрешен идентичен правен въпрос, свързан най-общо с отговорността за разноски за първоинстанционното производство, конкретно, с техния размер, при различен правен резултат пред въззивната инстанция. По приложението на чл.81, вр. с чл.78 ГПК е налице непротиворечива практика на ВКС, според която, отговорността за понасяне на направени разноски е обвързана преди всичко с изхода на материалноправния спор пред съответната инстанция. След като, с оглед на крайния правен резултат, изобщо не е налице основание за присъждане на разноски за първоинстанционното производство на ищцовата страна, съгл. чл.78, ал.1 ГПК, то въззивният съд не дължи произнасяне по техния размер. Частната жалба, подадена от дружеството срещу определението на окръжния съд, постановено в производство по чл.248 ГПК, всъщност е и без предмет, с оглед цялостната отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Поддържаното от жалбоподателя самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, изразяващо се в очевидна неправилност, не е налице. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Сочената в жалбата и в изложението очевидна неправилност е обоснована с доводи за допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, преценката на които изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение