Определение № 5003 от 04.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4758/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. В. И. чрез неговия пълномощник адв. Л. М., срещу въззивно решение № 97 от 12.06.2023 г. по в.гр.д. № 149/2023 г. на Окръжен съд - Видин. В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въвзивното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че съдът е разпределил неправилно доказателствената тежест, като не е съобразил разпоредбата на чл. 69 ЗС. Кредитирал е показанията на свидетели, които са заинтересовани от изхода на делото. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Н. П. Н. чрез своя пълномощник адв. Е. С. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 2 от 08.02.2023 г. по гр.д. № 159/2022 г. на Районен съд - Кула, с което е отхвърлен предявеният от И. В. И. против Н. П. Н. иск за установяване, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на ПИ с пл.№ ***, урегулиран в УПИ * - * в кв. *** по действащия план на [населено място], ведно с построените в имота масивна жилищна сграда със застроена площ 125 кв.м, двуетажна паянтова сграда с площ 56 кв.м, масивна жилищна сграда с площ 16 кв.м и масивна сграда - гараж с площ 24 кв.м. По делото е установено, че с договор за покупко - продажба, сключен с нотариален акт № 174, т.V, дело № 785/2003 г. Н. П. Н. е закупил спорния имот от Р. С. И., В. П. С. и И. П. И. за сумата 1 500 лв. Твърдението на ищеца е било, че имотът е закупен от него чрез неговия син, който е платил цената на продавачите, но тъй като ищецът имал неизплатени финансови задължения, решили да закупят имота на името на ответника. Твърдял е, че след закупуване на имота се нанесъл в него и оттогава в продължение на повече от 20 години живее там и се грижи за имота като за свой. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения иск. Посочил е, че е закупил имота с цел да участва по европроекти заедно със сина на ищеца, с когото били близки приятели. Тъй като не живеел в селото, разрешил на ищеца и на сина му да живеят в имота и да се грижат за него. За установяване на твърденията си всяка от страните е ангажирала гласни доказателства. Като свидетели на ищеца са разпитани продавачите на имота Р. И. и В. С., които са заявили пред съда, че преговорите за продажбата са водени с неговия син Т., който платил и цената, а ответника видели за пръв път в кантората на нотариуса при сключване на сделката. Не знаят какви са били отношенията между страните и защо като купувач на имота в нотариалния акт бил посочен ответникът. Друг свидетел на ищеца / Н. С./ е посочил, че е работил към куриерска фирма и от 2008 г. е разнасял сметки за телефони и ток. Освен ищеца и сина му Т., не е виждал друг да живее в къщата. Свидетелят на ответника Р. И. е заявил, че от 14-15 годишен се занимава със строителство. Когато е бил 20-21 годишен е бил нает от сина на ищеца-Т. да извършва строителни работи в имота - отлял е плоча в двора, правил е баня, поставил е паркет в две стаи и е шпакловал стени, за което е плащал Т.. Свидетелката В. П., посочена от ответника, е живяла с него до 2009 г. Знае, че ответникът и синът на ищеца - Т. са имали намерение да развиват дейност по европроекти, но впоследствие си развалили отношенията. Заявила е пред съда, че Н. е дал разрешение на Т. да влиза в имота и да го наглежда. Н. започнал ремонт на къщата, но после решил да продава имота. Според свидетелката ищецът и синът му не са живели в имота докато тя го е посещавала, а са се нанесли по - късно, но не знае кога. Свидетелката И. А. е имала намерение да закупи къщата, и по този повод е ходила на оглед в нея заедно с ответника. Свидетелката П. А. живее с ответника и знае от него, че къщата е била закупена за участие в европроекти, както и че ищецът и неговият син били допуснати да живеят в имота от ответника. Заявила е пред съда, че са водили на оглед купувачи и не е имало случай, в който ищецът да заяви, че къщата е негова. Свидетелят В. В. е имал намерение да закупи къщата, но предложената от него цена не била приета от ответника. След преценка на събраните гласни доказателства въззивният съд е приел, че върху имота е упражнявана фактическа власт не само от ищеца, а и от неговия син, но не се установява субективният признак на владението - намерението за своене, което да е демонстрирано явно и да е достигнало до знанието на ответника. Никой от свидетелите не установява ищецът да е противопоставил на ответника своето намерение да държи вещта за себе си, отричайки неговите права - чрез недопускане в имота, вербално или по друг начин. Приел е също, че не се установява твърдението на ищеца за извършвани подобрения в процесния имот, доколкото в своите показания св. П. А. е заявила, че ищецът притежава имот срещу процесния, в който също е правен ремонт. Посочил е и че не се установява дали извършваните строителни работи могат да се квалифицират като подобрения или като необходими разноски с оглед обикновеното ползване на вещта. За недоказано е намерено и твърдението на ищеца, че е имал открити на свое име партиди за електроенергия и вода в имота. В обобщение е направил извод, че ищецът не е придобил правото на собственост върху имота на заявеното придобивно основание - изтекла в негова полза придобивна давност. Във връзка с основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК в изложението към касационната жалба е поставен следният въпрос: Дали извършването на подобрения в чужд имот, изразяващи се в поставянето на паркет, шпакловка, изграждане на ограда и бетонни пътеки представляват действия на владелец, който държи и преустройва вещта като своя. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС при разрешаването му от въззивния съд жалбоподателят се позовава на решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр.д. № 619/2019 г. на І г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 3963/2015 г. на І г.о. В тях е прието, че когато владение е предоставено от собственика, и лицето, на което е предадено, извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване, като например надстрояване и пристрояване, такива действия могат да се квалифицират като владелчески, и ако те се възприемат от собственика и той не се противопостави на извършването им и на упражняването на фактическата власт в продължение на 10 години, такива действия сочат на промяна на намерението за своене и могат да обосноват придобиване на имота по давност. С оглед установените по настоящото дело факти относно извършването на подобрения в спорния имот, поставеният от жалбоподателя въпрос не е обуславящ изхода на спора. Според свидетеля Р. И., тези подобрения са били направени от него по възлагане от сина на ищеца Т., когато свидетелят е бил 20-21 годишен. Свидетелят е роден през 1993 г., което означава, че подобренията са направени в периода 2013-2014 г. Доказателства за извършване на подобрения в по- ранен момент не са ангажирани. Следователно, дори да се приеме, че поставянето на паркет, шпакловането на стени, изграждането на ограда и бетонни пътеки в двора по естеството си представляват действия, които надхвърлят обикновеното ползване и обективират промяна на намерението на лицето, което упражнява фактическа власт върху вещта като държател, да започне да я държи за себе си, само това не е достатъчно да се направи извод, че това лице е придобило правото на собственост по давност. Съгласно приетото в посочените по - горе решения на ВКС, а в този смисъл е и константната съдебна практика, освен превръщането на държането във владение чрез едностранни действия, необходимо е също да бъде установено, че след този момент владението е продължило в рамките на предвидения в чл. 79, ал.2 ЗС давностен срок. Искът за собственост, предмет на настоящото дело, е предявен на 20.09.2022 г., т.е. преди изтичане на необходимия за придобиване по давност 10- годишен давностен срок, преценяван с оглед установения по делото момент на извършване на твърдените подобрения, поради което и какъвто и отговор да бъде даден на поставения въпрос, той не би довел да извод за придобито от ищеца право на собственост на основание изтекла придобивна давност. Поради това поставеният от жалбоподателя въпрос не осъществява хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за достъп до касационно обжалване предполага пороци на въззивното решение, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без извършване на присъщата за същинския касационен контрол по реда на чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът