Определение № 664 от 19.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 347/2018 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищците С. Н. Т. и Г. Н. П., чрез адв.Т. С., срещу решение № 313/01.09.2017 г. по в.гр.дело № 120/2017 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 159/04.11.2016 г. по гр.дело № 150/2016 г. на Районен съд гр. Елин Пелин в частта, с която е обявен за действителен на основание чл.17, ал.1 ЗЗД сключеният между Н. Г. П. като дарител и Б. Г. П. като дарен договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 148 от 15.02.2007 г. на следния недвижим имот: 1/2 ид.част от УПИ с площ от 860 кв.м., находящ се в [населено място], общ. Е. П., обл. С., представляващ имот с пл. № *, за който е отреден парцел в кв. ** по плана на селото, заедно с първия етаж от построената в него двуетажна масивна жилищна сграда и е потвърдено решение № 180/14.12.2016 г. по гр.дело № 150/2016 г. на Районен съд гр. Елин Пелин, с което е оставена без уважение молбата на Г. Н. П. и С. Н. Т. за допълване на решение № 159/04.11.2016 г. по гр.дело № 150/2016 г. на Районен съд гр.Елин Пелин, като се осъди ответника Б. Г. П. да заплати на ищците разноските, сторени пред първоинстанционния съд. Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно – постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателите първоинстанционният и въззивен съд са се произнесли по непредявен от ответника иск, поради което обжалваното решение е недопустимо. Искането е да се прогласи нищожността на въззивното решение, евентуално да се обезсили, като недопустимо и производството по делото да се прекрати.

В изложението са поставени правните въпроси: 1. допустимо ли е въззивният съд за първи път да констатира наличието на заведен насрещен иск, да определи квалификацията му без служебно да извърши проверка за редовността на насрещната искова молба с оглед определяне на тази правна квалификация – арг. чл. 129 и чл. 130 ГПК. Нарушава ли това поведение императивното изискване за валидност на сезирането? 2. нищожно или недопустимо е решението на второинстанционния съд, в което се добавя текст в диспозитива му чрез който се добавя текст в диспозитива на първоинстанционния съд, без да е сезиран с въззивна жалба или друг акт от страната, за която е изгодно това и в ущърб на единствените жалбоподатели-въззивници? 3. има ли процесуално право второинстанционния съд да допълни потвърдено от него решение на първоинстанционния съд с текст, без да е сезиран за това и без да е дал законосъобразна обосновка за това? 4. включена ли е в служебното начало възможност за второинстанционния съд да коригира или измени искане на ответника, което не е оформено като насрещен иск и се възприема от ответника като възражение? 5. нарушено ли е правото на справедлив процес на страната ищец по първоначалния иск, ако не е получила указания от съда да даде отговор по искане на ответника, по което впоследствие съдът се е произнесъл с решение? 6. има ли законови пречки относителната симулация по чл. 17, ал.1 ЗЗД да се претендира освен с насрещен иск и с възражение или с искане? 7. нищожно ли е решението на първоинстанционния съд по чл. 17, ал. 1 ЗЗД за обявяване за действителен на прикрит договор за дарение на недвижим имот, ако съдът в диспозитива на решението си не е обективирал прикрития договор за дарение на недвижим имот с нотариалния акт, с който е обективиран в диспозитива обявения за нищожен като договор за покупко-продажба на същия недвижим имот като привиден на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД? 8.недопустимо ли е решението на първоинстанционния съд по чл. 17, ал. 1 ЗЗД за обявяване за действителен на прикрит договор за дарение на недвижим имот, ако съдът в диспозитива на решението си не е обективирал прикрития договор за дарение на недвижим имот с нотариалния акт, с който е бил обективиран в диспозитива обявения за нищожен договор за покупко-продажба на същия недвижим имот като привиден на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Правните въпроси според жалбоподателите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържат, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски окръжен съд, като очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Цитирано е т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателят Г. Н. П. е починал на 02.08.2018 г. С определение от 18.06.2018 г., постановено по настоящото дело, Г. П. е заличен като страна по делото и в качеството на жалбоподател е конституиран наследникът по закон И. Г. П.. Последният не поддържа касационната жалба.

Ответникът по касационната жалба Б. Г. П., чрез адв. В. В. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащо на касационен контрол въззивно решение и е процесуално допустима.

Прието е, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. П. и С. Т. срещу Б. П., че ищците твърдят, че са съсобственици по наследство на 1/2 и. ч. от УПИ с площ 860 кв. м., находящ се в [населено място], общ. Е. П., обл. С., представляващ имот с планоснимачен № *, за който е отреден парцел в квартал ** по плана на селото, заедно с първия етаж от построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда, съгласно НА № 40, том I, рег. № 288, н. дело №17/23.01.2007 г. Прието е, че се твърди също, че ищецът Г. П. живее в имота, че ответникът Б. П. претендирал да е собственик на процесния имот, като се легитимира въз основа на нотариален акт за покупко – продажба. Посочил е, че са изложени твърдения, че общият наследодател Н. Г. П. е извършил симулативна продажба на ответника, прикриваща дарение и поради това в договора нямало уговорена цена и липсвала възмездност на сделката, че дарението било прикрито като продажба, за да затрудни евентуалното атакуване от законните наследници, че се твърди нищожност на привидната покупко – продажба на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД. Първоначално през 1999 г. процесният имот бил дарен на ответника Б. П. от родителите на ищците Н. П. и Б. П.. През 2007 г. имотът бил върнат в патримониума на наследодателя Н. П. чрез дарение. По описания начин майката Б. П. била изключена от собствеността, след което Н. П. прехвърлил отново имота на въззиваемия, но този път чрез продажба. Съдът е приел, че по същество искането към първоинстанционния съд е да признае за установена нищожността на договор за покупко – продажба на недвижим имот от 15.02.2007 г., сключен между Г. Н. П., в качеството му на продавач, и Б. Г. П., в качеството на купувач, обективиран в нотариален акт № 148, том I, рег. № 804, дело № 107 от 15.02.2007 г., за покупко – продажба на 1/2 и.ч. от УПИ с площ от 860 кв.м., заедно с първия етаж от построената в него двуетажна масивна жилищна сграда.

Прието е, че в законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Б. П., че в отговора е изразено становище за недопустимост на иска, че са изложени и аргументи за неоснователност. Посочил е, че се признава факта, че атакуваната разпоредителна сделка всъщност прикрива дарение и е била извършена безвъзмездно, че искането към съда е да се признае за действителен прикритият договор за дарение, обективиран в нотариалния акт.

Съдът е приел за установено от НА №124, том I, рег. № 1120, н. дело № 603/1999 г., че Н. Г. П. и Б. С. П. дарили на своя внук – ответника по иска Б. П. процесния недвижим имот, ведно с първия етаж от построената в него жилищна сграда.

С НА № 40, том I, рег. № 288, н. дело № 17/2007 г. ответникът Б. П. дарил същия имот обратно на своя дядо Н. Г. П.. След около месец по – късно с НА № 148, том I, рег. № 804, дело № 107 от 15.02.2007 г. наследодателят на ищците Н. П. продал спорния имот на Б. П., като в нотариалния акт не е отбелязана продажна цена.

Прието е за установено от приложените удостоверения за наследници, че ищците С. Т. и Г. П. са наследници по закон на родителите си Н. Г. П. и Б. С. П..

Съдът е приел за установено от показанията на свидетелите Т. П., И. П. и Д. А., че ответникът е бил любимият внук на наследодателя Н. П., че последният не се разбирал със сина си, поради което настоявал да гарантира интересите на внука си Б.. Поради това първоначално извършеното дарение се оказало недостатъчно сигурен способ за прехвърляне на собствеността, предвид че било лесно атакуемо. Ето защо били извършени последващите две сделки и по-специално продажбата с НА № 148, том I, рег. № 804, дело № 107 от 15.02.2007 г. Според съда свидетелите потвърждават, че ответникът Б. П. е придобил безвъзмездно имота, като продажбата е била фиктивна и е прикривала дарение.

Прието е, че съдът в първоинстанционното производство е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове: ищците са предявили иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД за разкриване на относителна симулация и прогласяване на нищожност на покупко – продажба, поради нейната привидност, а ответникът е предявил насрещен иск с правно основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД за обявяване действителността на прикритата сделка – дарение.

Преценено е за неоснователно възражението на ищците-въззивници, че първоинстанционния съд се е произнесъл по непредявен иск, като е обявил за действителен сключения договор за дарение, прикрит под формата на покупко – продажба. Прието е, че с оглед диспозитивното начало в граждански процес, пределите, в които се произнася съдът, се очертават от ищеца в исковата молба, но могат да бъдат „разширени” чрез последващо обективно кумулативно съединяване на искове, като ответникът предяви насрещен, обратен или инцидентен установителен иск. Прието е също, че ответникът Б. П. своевременно е предявил за съвместно разглеждане в производството насрещен иск по чл. 17, ал. 1 ЗЗД за обявяване действителността на прикритата сделка – дарение, че това обстоятелство изрично е съобщено на страните в доклада по делото, по който страните не са направили възражения. С оглед на това е формиран извод, че първоинстанционният съд е бил сезиран с насрещен иск и по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, по който дължи произнасяне с отделен дипозитив.

Прието е за безспорно между страните по делото и установено от доказателствата по делото, че покупко – продажбата, обективирана в НА № 148, том I, рег. № 804, дело № 107 от 15.02.2007 г. е привидна, тъй като няма възмезден характер, продажна цена не е уговаряна и не е заплащана. Прието е също, че страните по сделката помежду си са уговорили и са желаели настъпването на правните последици от договор за дарение, но за да не стане същият достояние на наследниците по закон на дарителя, привидно са уговорили правните последици на договор за покупко – продажба. С оглед на това и поради липсата на съществените елементи от съдържанието на договор за продажба по чл. 183 ЗЗД, а именно възмездност и насрещна престация под формата на плащане на продажна цена съдът е формирал извод, че е налице т. нар. „относителна симулация”. Посочил е, че за разлика от абсолютната симулация, при която изобщо сключена сделка няма, при относителната симулация е налице съчетание от привидна сделка, която поначало е нищожна, и прикрита сделка, която ако според вида си отговаря на критериите за действителност, поражда правни последици.

Въззивния съд е приел, че в случая дисимулативната (прикритата) сделка е договор за дарение. Позовал се е на разпоредбата на чл. 225, ал. 1 ЗЗД, според която, с договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Прието е, че праводателят Н. П. с НА № 148, том I, рег. № 804, дело № 107 от 15.02.2007 г. е прехвърлил на своя внук Б. П. правото на собственост върху процесния имот, че правните последици на прехвърлянето на собствеността (вещно – транслативният ефект) са настъпили веднага със сключването на договора. Прието е също, че е налице и насрещно, съвпадащо по съдържание волеизявление на дарения за приемане на дареното имущество, доколкото нотариалният акт е подписан от въззиваемия. Според съда сделката е била безвъзмездна, като продажна цена не е заплащана, което не е спорно между страните. Въззивният съд е приел, че договорът за дарение е каузална сделка (действителността му зависи от наличието на основание), че в процесния случай несъмнено е налице дарствено намерение (animus donandi), което само по себе си е „кауза” (основание) на договора. Посочил е, че относно изискването за форма, то също е спазено. Приел е, че с оглед на факта, че се касае за недвижим имот, формата за действителност на сделката е нотариален акт, че в такава форма е сключено и прикритото дарение. Формиран е извод, че дисимулативната сделка е валидна и поражда правни последици.

Преценено е за неоснователно възражението на ищците, че основният мотив на Н. П. е бил да обезнаследи въззивниците, а не да дари внука си. Прието е, че това твърдение се опровергава от писмените доказателства по делото и най – вече от гласните доказателствено средства.

По въззивната жалба срещу Решение № 180/14.12.2016 г. по гр.дело № 150/2016 г. на ЕПРС въззивният съд е приел, че частта от съдебното решение, с която съдът се произнася по разноските, по съществото си е определение. Приел е също, че подадената от ищците молба до първоинстанционния съд за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК, като се присъдят разноски представлява искане по чл. 248 ГПК за допълване или изменение на постановеното решение в частта му за разноските. Посочил е, че решение № 180/14.12.2016 г., по естеството си е определение по чл. 248, ал. 3 ГПК, а жалбата срещу него е въззивна частна жалба. Съдът е приел, че по същество тази жалба е неоснователна. За да изведе извода съдът е съобразил, че макар че са уважени и искът на ищците/въззивници/, и насрещният иск на ответника/въззиваем/, като краен резултат решението по делото е благоприятно за ответника. С оглед на това е прието, че единствено той има право на разноски. Освен това е съобразено и че ответникът в първоинстанционното производство не е станал причина за завеждане на делото (не е оспорвал нищожността на привидната сделка) и е признал иска, поради което разноските се възлагат изцяло в тежест на насрещните две страни. Посочил е, че обстоятелството, че освен признанието на иска, ответникът Б. П. е предявил и насрещен иск, не променя решаващия извод за неоснователност на молбата на ищците за присъждане на разноски за пъвоинстанционното производство.

При тези съображения съдът е потвърдил първоинстанционното решение от 04.11.2016 г. и решението от 14.12.2016 г., представляващо определение на Районен съд гр.Елин Пелин.

По правните въпроси:

Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл. 5 и чл. 7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване на посоченото, в случай, че в производството по чл. 288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.

Като взема предвид изложеното съдът намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол, за да се провери, налице ли е вероятна недопустимост на съдебния акт.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,