Определение № 2608 от 22.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 978/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Ж. Б. чрез адв. М. против решение № 1407 от 28.11.2024 г. по гр. д. № 2154/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, IX състав.

Ответната страна „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД – [населено място] чрез юрк. П., е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който взема становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2732 от 17.06.2024 г. по гр. д. № 6716/2023 г. на Районен съд – Пловдив, XX граждански състав, за отхвърляне на предявените от К. Ж. Б. против „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД искове за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 5 074. 72 лв., представляваща неоснователно платени суми за периода от 13.12.2012 г. до 24.11.2021 г., от които 1843. 11 лв. - главница за неплатена топлинна енергия за периода от 01.04.2002 г. до 30.04.2006 г., 582. 67 лв. - обезщетение за забава за периода от 03.06.2002 г. до 03.07.2006 г., 1 167. 31 лв. - законна лихва за периода от 11.12.2012 г. до 10.03.2020 г., 1 251. 13 лв. - законна лихва за периода от 07.07.2006 г. до 10.12.2012 г. и 230. 50 лв. - разноски по изпълнително дело № 20128240403071 по описа на ЧСИ К. П..

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че предмет на материалноправния спор е предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата общо сумата от 5 074. 72 лева, неоснователно платена през периода 13.12.2012 г. до 24.11.2021 г. Споделил е изводите на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите в първоинстанционното решение, че съгласно разясненията в ТР № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, твърденията в исковата молба за погасяване по давност на процесните вземания са неоснователни; че след подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело, са предприети редица изпълнителни действия, които прекъсват давността; че направеното от ищцата изявление за отсрочване на изпълнителните действия представлява признание на вземането по см. на чл. 116, б. „а“ ЗЗД и е в рамките на давностния срок; че в проведеното изпълнително производство регулярно са извършвани действия, водещи до прекъсване на давността, като не съществуват две отделни действия, между които да е изтекъл срок по - голям от две години, поради което и не е настъпила перемпция по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, респ. не са налице и две действия, между които да е изтекъл давностният срок, поради което и вземанията на взискателя срещу ищцата не са погасени по давност; че с молба от 13.05.2019 г. ищцата е заявила, че признава изцяло по основание и размер задължението си по изпълнителното дело, като направеното признание е след изтичане на давностния срок, поради което и същото представлява отказ от позоваване на вече изтеклата давност, който е действителен. Отделното от изложеното, съставът на втората инстанция е изложил собствени мотиви, че в настоящия случай длъжникът, въпреки че е имал такава възможност, не е възразил срещу възникването или съществуването на изпълняемото право, не е оспорил размера му по реда на чл. 250 – 254 ГПК (отм.). Установил е, че по отношение на длъжника е проведено принудително изпълнение като в хода на същото са депозирани молби (на 01.09.2015 г. и на 12.04.2018 г.) за разсрочено плащане на задължението, както и молба от 13.05.2019 г., в която то се признава изцяло по основание и размер. В тази връзка е споделен изводът на районния съд, че е налице признание на задълженията изцяло по основание и размер, по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Съобразено е още, че в случая исковата претенция е предявена след приключване на принудителното изпълнение като ищцата се брани против неговата материалноправна незаконосъобразност. Твърденията на ищцата, че не е потребила топлинна енергия през процесния период, са намерени за неоснователни с аргументи, че страната не е оспорила собствеността си върху имота, за който е начислявана топлинната енергия, както и че този имот се намира в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Горните доводи са обосновани с кредитираното от съда заключение на съдебно - техническата експертиза (прието по делото без възражения), съгласно което през процесния период абонатната станция, обслужваща жилищната сграда, е работила, като е подавала топлоенергия за отопление; до 31.07.2004 г. в процесния имот е било монтирано 1 бр. изправно и метрологично годно измервателно устройство, което е било отчитано ежемесечно и съответно топлоенергията на имота е начислявана спрямо отчетните му данни, снемани ежемесечно. Възприети са определените от вещото лице стойности на дълга за цената на потребената в обекта топлинна енергия - както по пера, така и с размера на конкретно заплатените суми, основани на данните по изпълнителното дело и извършената проверка в счетоводството на ответното дружество. С оглед на изложеното е счетено, че възраженията за материалноправна незаконосъобразност на проведеното принудително изпълнение са неоснователни. Въззивният съд е споделил е извода на първата инстанция, че вземанията на взискателя срещу ищцата не са били погасени по давност. Изложил е съображения, че по делото са налице данни, съгласно които по инициатива на взискателя регулярно са предприемани изпълнителни действия, водещи до прекъсване на давността, като не е налице период между две отделни действия, през който да е изтекъл давностният срок от 3 години. Направен е извод – при споделяне доводите на първостепенния съд, че давността е била прекъсвана и с подадените от длъжника молби за разсрочване, които представляват и признание на вземането. В тази насока решаващият състав се е позовал на разясненията в ТР № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който е направено и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Така за неоснователно е прието възражението на ищцата, че част от задълженията са били погасени по давност още към момента на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист на 07.07.2006 г. Констатирал е, че в случая погасителната давност е тригодишна и при предприемането на изпълнителни действия такъв времеви период е изтекъл за част от вземането, но възражение в тази насока не е направено своевременно, вместо което е искано разсрочено плащане и са правени погашения. С оглед данните по делото и предвид разпоредбата на чл. 76, ал. 1, изр. последно ЗЗД е аргументирано становище, че към 12.05.2018 г. (5 години преди подаване на исковата молба по настоящия спор), вземанията, за които е била изтекла 3-годишната погасителна давност, са били погасени чрез плащане. Отделно е съобразил и направеното своевременно от ответника с отговора по чл. 131 ГПК възражение за погасяване на претенцията за неоснователно обогатяване по давност след изтичане на срока по чл. 110 ЗЗД, което възражение в случая е преценил като основателно, съответно е посочил, че искът не може да бъде уважен и само за част от релевантния период.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът като въззивна втора първа инстанция по спора да обсъди всички възражения и доводи на страните и да достигне до свои собствени изводи по фактите и по правото?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд при предявяване на иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД без да е постановено решение по отрицателния установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) или по чл. 124, ал. 1 ГПК, сам да изследва материалноправните предпоставки на вземането и съществува ли преклузия за възраженията на длъжника по оспорване на вземанията по изпълнителен лист, издаден на извънсъдебно изпълнително основание по реда на ГПК (отм.)?“;

3. „Какви са материалните предпоставки за възникване на вземане на топлофикационно дружество от физическо лице за заплащане на топлинна енергия за сградна инсталация? Достатъчна предпоставка ли е физическото лице да притежава самостоятелен обект в етажна собственост с работеща сградна инсталация?“;

4. „Когато съд е отправил преюдициално запитване, спирайки производството по своето дело, подлежат ли на спиране и производствата по други дела, пред които стои за разглеждане същият правен въпрос и на какво основание следва да се спре производството – по чл. 631 ГПК или по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК?“;

5. „Представляват ли признание на целия дълг подадени молби от длъжника до съдебния изпълнител по висящ изпълнителен процес за разсрочено плащане на вноски и самите извършвани такива по изпълнителното дело? Това поведение на длъжника при висящ изпълнителен процес счита ли се за признание на целия дълг по изпълнителния лист?“;

6. „Кое действие на съдебния изпълнител прекъсва погасителната давност при висящ изпълнителен процес – разпореждането на съдебния изпълнител за извършване на опис, уведомяване на длъжника за това или самото извършване на описа с неговото протоколиране от органа по изпълнението?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в: решение № 211 от 14.12.2023 г. по гр. д. № 937/2023 г. на IV г.о., решение № 50067 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022 г. на I г.о., решение № 50096 от 22.12.2023 г. по гр. д. № 3401/2022 г. на III г.о., решение № 50122 от 23.11.2023 г. по т. д. № 2043/2022 г. на I т.о., решение № 50032 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 1509/2022 г. на IV г.о., решение № 50173 от 16.12.2022 г. по т. д. № 419/2022 г. на I т.о. и ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК (по първото питане), решение № 93 от 24.09.2019 г. по гр. д. № 3221/2018 г. на III г.о. и решение № 112 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 179/2009 г. на III г.о. (по второто питане), ТР № 4 от 14.10.2022 г. по т. д. № 4/2019 г. на ОСГТК (по петото питане), ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК и ТР № 4 от 14.10.2022 г. по т. д. № 4/2019 г. на ОСГТК (по шестото питане).

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените първи два въпроса са свързани със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касаят приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за преценката си, че вземанията на взискателя срещу ищцата не са били погасени по давност, като е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Обратно на тезата на страната, от която се извеждат поставените въпроси, решаващият състав е подложил на анализ твърденията ѝ срещу материалноправната незаконосъобразност на проведеното принудително изпълнение, като е изложил и съображенията си, от които е обосновал извода за неоснователност на възражението на ищцата, че част от задълженията са били погасени по давност още към момента на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист. Ето защо, изводите му за неоснователност на възраженията за материалноправна незаконосъобразност на проведеното принудително изпълнение и за погасяване по давност на част от задълженията се основават на извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС, вкл. сочената от страната. Затова по тези две питания липсват предпоставки за достъп до касация.

Третият и четвърти от повдигнатите въпроси не са обуславящи изхода на делото по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД предвид решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Питанията са привързани към становището на страната за недоказаност по делото както на стойностите на потребената от абоната топлинна енергия, така и на тяхното изчисляване с оглед релевантните според нея фактори. Такива съображения и доводи при обосноваване на извода за неоснователност на иска за връщане на недължимо платеното обаче не са излагани от въззивния съд. Въпросът за облигационното продажбено правоотношение между топлоснабдителното дружество и потребителя на топлинна енергия е разгледан от втората инстанция във връзка с наведените от ищцата материалноправни възражения по повод проведения изпълнителен процес, отчитайки обстоятелството, че същата е имала възможност да се възползва от защитата по чл. 250 - чл. 254 ГПК (отм.), но не го е сторила. Отделно от горното, решаващият състав не е приел за установено наличие на отправено преюдициално запитване по въпрос от значение за правилното решаване на делото (в контекста на четвъртото питане), съответно не е давал и правно разрешение дали и на какво основание то следва да се спре. Твърдяното от касатора преюдициално за спора запитване до Съда на Европейския съюз е релевирано в проведеното последно съдебно заседание пред първата инстанция, но този въпрос не е поставен за разглеждане от въззивния съд по жалбата на страната. В обобщение, разглежданите два въпроса не произтичат от решаващите мотиви на съда по обжалваното решение - т. е. тези, които са обусловили изхода на делото по спора по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на обжалването (съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания тълкувателен акт.

Петото питане осъществява обща селективна предпоставка за достъп до касация, но не и допълнителната такава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като даденото по него разрешение от въззивния съд не се установява да е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и тази, на която касаторът се позовава. Възприетото в ТР № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС разрешение е че, изявлението или действията на длъжника, с които се признава вземането, не е задължително да бъдат направени в присъствието на кредитора. Разяснено е, че прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение, тъй като е установено от инстанцията по същество, че в случая с нарочни молби ищцата е поискала разсрочване на изпълнителните действия, включително е подала молба, в която е посочила, че изцяло признава по основание и размер задължението си по изпълнителното дело. Ето защо се налага извод за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по този въпрос. Отделно от изложеното, въпросът дали конкретните изявления имат правното естество на признание по смисъла на чл. 116, б. „а:“ ЗЗД и пораждат ли присъщите му последици (т. е. да прекъснат давността за вземането), е по правилността на въззивния съдебен акт и е предмет на проверка в производството по разглеждане на жалбата (по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата го фаза по нейното селектиране.

Последният шести въпрос е предпоставен от становището на касатора, че подадените молби за погасяване на вноски и извършвани такива до м. май 2014 г., присъединяването на други изпълнителни дела и разпорежданията на ЧСИ за извършване на опис на движими вещи, не са прекъснали давността и не съставляват валидно предприето изпълнително действие съгласно ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът касае правилността на атакувания съдебен акт и има естеството на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Когато въпросите, които се повдигат, се отнасят до правилността на въззивното решение, до възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или до обсъждане на събраните по делото доказателства, те не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за допускане на обжалването – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вън от това, при формиране на извода си, че в проведеното изпълнително производство регулярно са извършвани действия, водещи до прекъсване на давността, въззивният състав е съобразил разясненията по ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Горното налага извод за отсъствие на основание за допускане на касационен контрол по въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на спора в полза на представляваната от юрисконсулт пред настоящата инстанция страна се следват претендираните разноски за възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК. Същото се определя при условията на Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв. и се възлага в тежест на касатора.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,