Определение № 50915 от 07.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1494/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе чрез кмета, приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от гл. юрисконсулт С. и по касационна жалба на П. Т. Б. чрез адв. И. против решение № 257 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 390/2021 г. на Окръжен съд – Русе (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 334 от 25.11.2021 г. по същото дело).

Ответникът по жалбите Т. И. С. чрез адв. Г. е подал отговор по всяка от тях в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на съответната касационна жалба. Претендира разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение (поправено с решение № 334 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 390/20121 г. на окръжния съд в [населено място] по реда на чл. 247 ГПК), с което е отменено решение № 260600 от 14.12.2020 г. по гр. д. № 2248/2019 г. по описа на Районен съд – Русе и е прогласено за нищожно по предявения иск от Т. И. С. против [община] и П. Т. Б. правото на гробоползване за срок от 50 години, предоставено от общината на ответницата Б. върху гробно място раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб 1а в гробищен парк „Чародейка“ в [населено място], в което гробно място е погребан И. С., както е признато за установено в отношенията между страните по претенцията на Т. И. С., че правото на гробоползване на описаното гробно място му принадлежи и в полза на ищеца са присъдени разноски.

С исковата молба са предявени установителни искове от Т. С. против П. Б. и [община]: 1/ за прогласяване нищожност на предоставеното като последица от създаденото облигационно правоотношение между общината и първата ответница право на ползване на последната върху процесното гробно място, както и 2/ за признаване в отношенията между страните, че правото на ползване на гробното място принадлежи на ищеца С..

С определение в съдебно заседание на 15.10.2020 г. по гр. д. № 2248/2019 г. на РС – Русе, поради оттегляне на исковете против общината е прекратено производството по отношение на този ответник. Общината е продължила участието си по делото като подпомагаща страна съгласно нарочното определение за конституирането й от горната дата в първоинстанционното производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат и е уважил предявените искове срещу двамата ответници като е съобразил следната фактология: На 08.09.2002 г. е починал И. Т. С., син на ищеца, който е погребан на 10.09.2002 г. в гробищен парк „Чародейка“ в [населено място] в гробно място раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб 1а, което гробно място е било заплатеното от майката на загиналия и бивша съпруга на ищеца Р. Т. Б. за срок от 15 години. Последната е починала на 06.08.2013 г., тялото й е кремирано, а урната с праха й е поставена в гроба на нейния син на 15.09.2013 г. Тогава по партидата на гробното място е вписана ответницата П. Б. като единствен наследник на починалата нейна сестра Р. Б.. Последната е подала сигнал на 22.02.2014 г. в Прокуратурата след като е установила, че урната с праха на сестра й липсва от гроба и е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител. На 05.03.2017 г. ответницата е заплатила на [община] правото на гробоползване на същото гробно място за срок от 50 години. При тези факти инстанцията по същество е приела, че правото на гробоползване съгласно Наредба № 13 за организация и управление на гробищните паркове в [населено място] и кметствата в [община], приета от Общински съвет - Русе в редакциите й, действащи към 2002 г., 2013 г. и към 2017 г., а и понастоящем, принадлежи на наследниците на погребаното в съответното гробно място лице. Затова след смъртта на И. С. на 08.09.2002г. правото на гробоползване за срока, за който е предоставено, е прието да принадлежи на неговите родители – ищеца Т. С. (баща) и Р. Б. (майка) и то независимо от факта, че последната е била закупила това право и че двамата родители са били разведени. Развити са доводи, че към момента на смъртта на майката на погребаното лице на 06.08.2013 г. е действала Наредба № 13, приета на 25.04.2005 г. от Общински съвет - Русе. За неоснователни са счетени възраженията на ищеца, че не е имало основание за полагане на урната с праха на майката в гроба на погребания й син. Изразено е разбиране, че на първо място урнополагането е извършено на правно основание, доколкото като притежател на правото на гробоползване до смъртта си Р. Б. е имала право да бъде погребана в този гроб. На второ място е прието, че е изтекъл предвидения в чл. 18 от Наредба № 13 (в редакция към 2005 г.) срок, в който се забранява полагане на друг покойник в обикновен гроб, а съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба № 2 от 21.04.2011 г. за здравните изисквания към гробищни паркове (гробища) и погребването и пренасянето на покойници, издадена от Министъра на здравеопазването може да се извършва урнополагане в обикновен гроб на близки на починалия. Изразено е разбиране, че съгласно чл. 12 от Наредба № 13/2005 г., действаща към 2013 г. правото на гробоползване принадлежи на наследниците - по закон или завещание, на положения в гроба покойник, т. е. право на гробоползване имат ищеца като наследник на там погребания негов син и ответницата Б. като наследник сестра й Р. Б., чиято урна е поставена в този гроб. Направен е решаващ извод, че след като през 2014 г. урната с праха на Р. Б. е извадена от гроба и тя не се намира в него, правото на гробоползване на сестра й – ответницата П. Б. престава да съществува и право на гробоползване има само и единствено ищецът Т. С. като наследник на погребаният в този гроб негов син И. С.. Инстанцията по същество е намерила за неоснователни доводите на защитата на ответницата, че правото на ползването на гроба е възникнало в полза на тази страна въз основа на факта на разпръскването върху него на шепа от праха на починалата Р. Б.. Този факт е прието да не създава противопоставими на ищеца права на ползване върху процесния гроб в полза на ответницата Б., доколкото цитираната по – горе разпоредба на чл. 12 от Наредба № 13/2005 г. свързва пораждането на това право със самото полагане на покойник или на урна с праха му в гроба, а не с разпръскването на прах от покойник върху гроба. Посочено е, че такава е правната уредба на режима съгласно последващо действащата Наредба № 13, приета с решение на Общинския съвет - Русе на 17.07.2014 г. – чл. 10. Направено е съждение, че извършеното от ответницата Б. откупуване на право на гробоползване на същия гроб за срок от 50 години е нищожно, тъй като е извършено изцяло в нарушение на Наредба № 13 от 2014 г. и по специално на нормата на чл. 10 от нея, доколкото тя предвижда, че правото на ползване на гроб принадлежи само на наследниците на погребания покойник, а ответницата Б. не е наследник на погребаното лице И. С.. Такъв се явява единствено ищеца Т. С.. Посочено е в обжалваното решение да няма данни към 05.03.2017 г. последният да е загубил правото си на гробоползване поради изтичане на срока (чл. 15, ал. 1 от Наредбата), за да се приеме, че същото е прекратено и са налице условията на чл. 17 от Наредбата правото на гробоползване да бъде предоставено на други лица, извън кръга от наследниците на покойника. Изтъкнати са и аргументи, че предоставеното на ответницата Б. право на ползване за срок от 50 години е в противоречие с чл. 11, ал. 2 от Наредбата, според която срокът за предоставяне на това право е 15 години или вечни времена.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на [община] се излагат доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение в частта на произнасяне по претенциите против общината, доколкото е несъвместимо с участието й като подпомагаща (а не главна) страна в процеса, респ. като постановено при липса на правен интерес от защита с установителни искове срещу този правен субект – основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В условията на евентуалност се поддържа очевидна неправилност на решението в посочената му част.

Поставят се в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и следните въпроси, за които се твърди да обуславят изхода по делото и са от значение за точното прилагане на закона, а именно за това допустимо ли е да се черпят права от нечие престъпно поведение и възможно ли е погрешното отразяване на иначе валидно и извършено на правно основание плащане да опорочи съглашението във връзка с правото на гробоползване до степен на нищожност и то да не породи целените правни последици.

В изложението към касационната жалба на ответницата П. Б. се твърди, че въззивното решение в частта на произнасянето срещу [община] е недопустимо, тъй като същата не е участвала като главна страна в производството, а като подпомагаща страна и се повдигат правни въпроси с доводи за обуславящият им характер за изхода по делото и за разрешението им в отклонение с практиката на ВКС, респ. че същите са от значение за развитието на правото, поради липсата на формирана съдебна практика във връзка с правото на гробоползване и произтичащите от това права на наследниците.

Тези въпроси са следните:

„1. Допустимо ли въззивният съд по свой почин и инициатива да променя процесуалното качество на страна в процеса?“;

2. „Допустимо ли е да се черпят права от нечие престъпно поведение?“;

3. „Допустимо ли е да бъде да опорочен юридически факт във връзка с правото на гробоползване до степен на нищожност и той да не породи правни последици в резултат на погрешно отразяване в платежния документ на иначе валидно и извършено на правно основание плащане?“;

4. „Следва ли да се приеме, че в дадено гробно място са положени тленните останки на покойник в случай, че съгласно чл. 20, ал. 5 от Наредба № 2/21.04.2011 г. за здравните изисквания към гробищни паркове (гробища) и погребването й пренасянето на покойници по желание на близките част от праха на починалия е разпръснат върху гробното място, а не е положен в урна?“

Страната се позовава на практиката на ВКС, изразена в решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г. и решение № 6/06.02.2019 г. по гр. д. № 1568/2018 г., и двете по описа на II г. о., както и на решение № 11581/14.09.2020г. по адм. д. № 11249/2019г. на Върховен административен съд без да отнася даденото с тях правно разрешение с конкретно поставен въпрос от изложението.

Касационното обжалване следва да бъде допуснато по жалбата на [община] на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за да се провери по реда на чл. 290 ГПК процесуалната допустимост на въззивното решение с оглед произнасянето срещу общината, участваща в процеса като подпомагаща страна.

Касаторката Б. не може да се обоснове достъп до касация на решението на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като не е легитимирана да брани чужди права, каквито са тези на [община], освен в предвидените в закона случаи – чл. 26, ал. 2 ГПК. Изключенията са уредени изчерпателно и не обхващат случаите на житейски интерес от постигане на определен правен резултат. Те не обхващат и разглежданата в настоящия казус хипотеза.

Достъп до касация по поставените от страните питания (част от които се припокриват по съдържание) не може да бъде осъществен, тъй като те не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение и не удовлетворяват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Второинстанционният съд не е излагал съображения и доводи за наличие на престъпно поведение на трето лице, което да рефлектира върху валидността на предоставянето на гробното място на ответницата Б. от общината и да е от значение за определяне носителя на правото на ползване на гробното място при възникнал спор за това. Той е приел, че след като урната с праха на покойната Р. Б. е извадена през 2014 г. от процесния гроб и не се намира там правото на ответницата – нейна сестра, на ползване на същия гроб, е престанало да съществува. Липсват съждения и за погрешно отразяване на извършеното плащане от страна на ответницата на местната такса (по ЗМДТ) за „откупуване на гробни места“ (в платежния документ), реализирано в изпълнение на насрещно предоставеното й право на ползване върху процесния гроб. Не е изпълнена общата предпоставка за допускане на касационен контрол и с питането за правните последици от разпръскване на праха с урната на покойник върху конкретно гробно място, доколкото значение за спора е придадено на фактическото полагане на покойник или на урна с праха му в гроба.

Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки за това – вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

В обобщение, касационен контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за проверка процесуалната допустимост на въззивното решение с оглед произнасянето срещу [община], участваща в процеса като подпомагаща страна.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, ІІI г. о.,